Решение № 5201 от 13.05.2026 г. на ВАС по адм. д. № 3331/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Я. И. Я., подадена чрез адв. Дерузов срещу решение № 5713 от 11.12.2025 г., постановено по адм. дело № 1275 по описа на Административен съд гр. Пазарджик 2025 г. С обжалваното решение е отхвърлена жалбата на Я. И. Я. от гр. Пазарджик, срещу Акт за прихващане или възстановяване (АПВ) № П-16001325113342-004-001 от 08.07.2025 г., потвърден с решение № 320/29.09.2025 г. на директора на Дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика“ (ОДОП) гр. Пловдив и Я. И. Я. е осъден да заплати на Дирекция „ОДОП“ гр. Пловдив направените по делото разноски в размер на 200 лв. Касаторът твърди, че решението е неправилно поради допуснати нарушения на материалния закон и необосновано - отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. В жалбата се излагат доводи, че издадения изпълнителен лист не е изпълнен изцяло, а задълженията по изпълнителните титули следва да се изпълняват дословно, поради което счита, че удържания му данък, неправилно не му е възстановен с процесното АПВ. Счита, че бившия му работодател, няма как да декларира и подаде Декларации образец 1 в НАП, а след изплащане на сумата по изпълнителния лист, за получателя на сумата възниква задължение да подаде декларация по ЗДДФЛ на годишна база и да внесе данък върху полученото. Иска решението да бъде отменено, като вместо него бъде отменен и АПВ. Претендира присъждане на разноски за всички инстанции. Ответникът по касационната жалба - директорът на Дирекция „ОДОП“ гр. Пловдив, чрез гл. юрк. Бонева оспорва жалбата, като неоснователна. Претендира заплащане на юрисконсулско възнаграждение и държавна такса. От директора на Дирекция „ОДОП“ гр. Пловдив, чрез гл. юрк. Бонева е подадена частна жалба срещу Определение № 429 от 03.02.2026 г. по адм. дело № 1275/2025 г. по описа на Административен съд гр. Пазарджик. С обжалваното определение е оставено без разглеждане искането на директора на Дирекция „ОДОП“ гр. Пловдив за изменение на решение № 5713 от 11.12.2025 г., постановено по адм. дело № 1275/2025 г. по описа на Административен съд гр. Пазарджик, в частта за разноските. Частния жалбоподател твърди, че определението е неправилно и незаконосъобразно, поради което иска да бъде отменено, като му бъдат присъдени разноски в размер на 342,59 евро, вместо присъдените в размер на 102,26 евро. Твърди, че в случая разноските са дължими на основание чл. 161, ал. 1 от ДОПК, а не 78, ал. 8 от ГПК. Ответникът по частната жалба – Я. И. Я. не взема становище. Върховен административен съд, състав на осмо отделение, като прецени допустимостта на жалбите и наведените в тях касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218 от АПК, приема за установено следното: По касационната жалба: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, от надлежна страна, срещу акт който подлежи на инстанционен контрол, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна. С решението си първоинстанционния съд е отхвърлил жалбата на Я. И. Я. от гр. Пазарджик, срещу Акт за прихващане и вземане /АПВ/ № П-16001325113342-004-001 от 08.07.2025 г., потвърден с решение № 320/29.09.2025 г. на директора на Дирекция „ОДОП“ гр. Пловдив, с който е отказано възстановяване на претендираните от лицето суми в размер на 3 700,60 лв. с подадено Искане № ЕВ-54-16-1597/04.03.2025 г. за възстановяване на данък по чл. 42 от ЗДДФЛ. Решаващият съд е описал много подробно установената фактическа обстановка по издаване на оспорения АПВ, констатациите на органа по приходите, поради които е отказано възстановяване на сумата, проведеното административно оспорване, с което АПВ е потвърден. Административния съд е приел, че оспореният АПВ е издаден от компетентен орган, в предвидената от закона форма и при липса на допуснати нарушения на административно производствените правила. Не е допуснато и нарушение на материалния закон. По делото не е било спорно, че сумата в размер на 37 005,67 лв., посочена в изпълнителния лист представлява възнаграждение за положен труд при превишаване на нормалната продължителност, но в границите на удължената продължителност на служебното работно време, който не е компенсиран до датата на прекратяване на служебното правоотношение – 30.11.2012 г. Предмета на спора пред първоинстанционния съд се е свеждал до това следва ли да се разглежда присъдената на Я. сума в размер на 37 005,67 лв. – възнаграждение за положен труд и лихви като доход от трудово правоотношение по чл. 24, ал. 1 от ЗДДФЛ и попада ли тя на основание чл. 13, ал. 1, т. 13 или т. 10 от ЗДДФЛ в обхвата на необлагаемите доходи. Решаващият състав е направил извод, че горепосочената сума не попада в обхвата на чл. 24, ал. 2, т. 8 от ЗДДФЛ, а представляват плащане за сметка на работодателя и е част от облагаемия доход от трудови правоотношения по силата на чл. 24, ал. 1 от ЗДДФЛ, поради което възникват задължения за авансово и годишно облагане на този доход и той следва да се декларира от лицето - получател на дохода с годишна данъчна декларация по чл. 50 от ЗДДФЛ, което не е сторено. Изложени са съображения, че по отношение на посоченото обезщетение не намира приложение нормата на чл. 13, ал. 1, т. 13 и т. 10 от ЗДДФЛ. Обоснован е извод, че трудовите възнаграждения са облагаеми, поради което и обезщетенията дължими от работодателя са облагаеми. В тази насока съдът се е позовал на тълкувателно решение № 2/12.12.2013 г. по тълкувателно дело № 2/213 г. на ОСГК на ВКС и Решение № 4215 от 16.04.2015 г., постановено по адм. дело № 6595/2014 г. на Върховния административен съд. По отношение на претендираната за възстановяване сума от 3 700,60 лв. са изложени мотиви, че по отношение на същата намира приложение чл. 15, ал. 2 от ДОПК, във вр. с чл. 42 от ЗДДФЛ и чл. 14, т. 2 от ДОПК, поради което Военно формирование 28 000 – Граф Игнатиево е изпълнило надлежно задължение на Я. Я., което е приел, че е осъществено по валидно негово задължение и за негова сметка. Поради изложеното съдът е приел, че не са налице законови основания за осъществяване на възстановяване на сумата от 3 700,60 лв. на Я.. Решението е правилно. По делото няма спор за факти и същите правилно са възпроизведени от първоинстанционния съд. Спорът между страните е правен и се свежда до тълкуване и прилагане на материалния закон. Съгласно изпълнителен лист № 260380/06.10.2023 г., Военно формирование 28 000 – Граф Игнатиево е осъдено да заплати на Я. И. Я. следните суми: на основание чл. 194, ал. 2 от ЗОВСРБ, във връзка с чл. 195 от ЗОВСРБ, въз вр. чл. 136а, ал. 5 от КТ, сумата от 17 477,64 лв., представляваща възнаграждение за положен труд при превишаване на нормалната продължителност, но в границите удължената продължителност на служебното работно време, който не е компенсиран до датата на прекратяване на служебното правоотношение – 30.11.2012 г., за периода 01.01.2009 г. – 31.10.2012 г., ведно със законна лихва върху главницата до подаване на исковата молба 04.11.2014 г. до окончателно изплащане на вземането, както и на основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, сумата от 2 706,72 лв., представляваща обезщетение за забава върху възнаграждението за положен труд при превишаване на нормалната продължителност, но в границите удължената продължителност на служебното работно време, който не е компенсиран до датата на прекратяване на служебното правоотношение – 30.11.2012 г., за периода 02.12.2012 г. – 03.11.2014 г. С диспозитива на изпълнителния лист Военно формирование 28 000 – Граф Игнатиево е осъдено да заплати на Я. И. Я. и сумата в размер на 570,66 лв., представляваща разноски по чл. 78, ал. 1 от ГПК. Не е било спорно обстоятелството, че общата сума за плащане по изпълнителния лист е била в размер на 37 005,97 лв., което включва главница и лихви. От тази сума Военно формирование 28 000 – Граф Игнатиево, което е било работодател на Я. до 2012 г., е удържало данък в размер на 3 700,60 лв. и отделно е изплатило разноските в размер на 570,66 лв., по чл. 75 от ГПК. От Я. И. Я. е било подадено искане по реда на чл. 129 от ДОПК с вх. № ЕВ-54-16-1597/04.03.2025 г. (л. 20 от делото), в ТД на НАП гр. Пловдив, офис Пазарджик, за възстановяване на внесен авансов данък по чл. 42 от ЗДДФЛ в размер на 3 700,60 лв., във връзка с което е издаден процесния АПВ, с който е отказано възстановяване на сумата. Правилно първоинстанционният съд е приел, че възнагражденията от трудови правоотношения са облагаем и поради това е облагаем и получения доход от Я. Я., като обезщетение за положен труд при превишаване на нормалната продължителност, но в границите на удължената продължителност на служебното работно време, който не е бил компенсиран до датата на прекратяване на служебното правоотношение – 30.11.2012 г. Неоснователно касаторът сочи, че бившият му работодател – Военно формирование 28 000 – Граф Игнатиево няма задължение да удържи данък по ЗДДФЛ, тъй като лицето не е негов служител. Сумите присъдени с изпълнителен лист № 260380 от 06.10.2023 г., издаден от Районен съд гр. Пловдив по гр.д.№ 15642/2014 г. ангажират отговорността на поделението в качеството му на работодател, обезщетението за положен при превишение на нормалната продължителност също е свързан с осъществяване на трудови задължения, поради това и изплащането на сумите по изпълнителния лист е направено при спазване задължението на работодателя, тъй като се изплащат суми от трудова дейност. В този случай работодателят е този, който има задължение да удържи и внесе данъка. Несподелимо е и второто твърдение в касационната жалба, че тъй като на Я. Я. е изплатена сума той е длъжен да я декларира и да плати данък. Поради обстоятелствата изложени по горе относно характера на плащането и задълженията на платеца на сумата, след като данъка е събран и платен означава, че лицето няма задължение да декларира дохода си. Дохода е обложени и за това има доказателства както у бившия работодател на Я., така и у НАП видно от извършените справки при издаването на процесния АПВ. Касаторът не спори относно обстоятелството, че доходът е облагаем, а само относно това, че „за да е изряден пред закона трябва да декларира, а декларира ли трябва да плати отново, а ако не плати ще му ги съберат принудително“. Задължение на работодателя е да удържи авансово данък по чл.42 от ЗДДФЛ. Въпреки, че служебното правоотношение между Я. Я. и ответника вече е прекратено, Военно формирование 28 000 -Граф Игнатиево за периода, за който се дължи сумата е имало качеството работодател. То изплаща сумата в това си качество за минал вече период, поради неизрядно свое поведение. От мотивите на АПВ и решението, с което е потвърден е видно, че макар и вменено като задължение на платеца на дохода, внасянето на дължимата сума се извършва от името и за сметка на физическото лице, придобило дохода. Изрично е посочено, че с удържането на данъка от Военно формирование 28 000 – Граф Игнатиево/платец на дохода/ е погасено задължението на Я. И. Я.. Следователно лицето получило дохода няма задължение да го декларира и да го плаща два пъти. А от друга страна и не е налице основание за възстановяване на удържаната сума, както е прието в АПВ. Като е направил краен извод за законосъобразност на оспорения АПВ, Административен съд гр. Пазарджик е постановил правилно съдебно решение, което следва да бъде оставено в сила. По частната жалба: С Определение № 429 от 03.02.2026 г. по адм. дело № 1275/2025 г. по описа на Административен съд гр. Пазарджик е оставено без уважение направеното искане за изменение на решението в частта за разноските. Определението е правилно, макар и да не се споделят изцяло изложените мотиви относно представянето на списък по чл.80 ГПК. С решението в полза на НАП са присъдени разноски в размер на 200 лв. на основание чл.143, ал.3 АПК. При определяне размерът на разноските е необходимо да бъдат съобразени осъществените процесуални действия, фактическата и правна сложност на делото, но не и определените минимални прагове в Наредба №1/09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа. Съгласно т. 3 от Решение на СЕС по дело С-438/22 тълкуване на чл. 101, пар. 2 ДФЕС във връзка с чл. 4, пар. 3 ДЕС, ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. В случая съдът е определил размер на юрисконсултското възнаграждение от 200 лева, което съответства на броя проведени заседания и сложността на разрешения правен спор. По тези съображения като краен резултат правилно първоинстанционния съд е отказал да измени решението в частта за разноските и обжалваното определение следва да бъде оставено в сила. По разноските: При този изход на спора и пред касационната инстанция се дължи присъждане на разноски в полза на Националната агенция за приходите /НАП/. По изложените по-горе съображения същото следва да бъде определено в размер на 102. 26 евро, при съобразяване тълкуването на С-438/22 г. и фактическата и правна сложност на делото. Мотивиран така и на осн. чл. 222, ал. 1 от АПК, Върховен административен съд, състав на осмо отделение,