Решение № 9489 от 19.8.2024 г. на ВАС по адм. д. № 2342/2024 г.

Производството е касационно, по реда на чл.209 и сл. АПК. Образувано е по касационна жалба на А. А., гражданин на Сирия, представляван от упълномощен процесуален представител адв. Я. Косарова, срещу Решение 6811 от 09.11.2023 г., постановено по адм. дело 8695 по описа на Административния съд София-град за 2023 г. С обжалваното решение е отхвърлена жалбата на А. против Заповед УРИ 5392 ПАМ 6183 от 21.08.2023 г. на началника на сектор Незаконна миграция при отдел Миграция към Столична дирекция на вътрешните работи (СДВР) при Министерство на вътрешните работи (МВР), с която, на основание чл. 44, ал. 1 и чл. 41, т. 1 от Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ), му е наложена принудителна административна мярка (ПАМ) Връщане до страна на произход Сирия . Наред с това първоинстанционният и касационен жалбоподател е осъден да заплати на СДВР юрисконсултско възнаграждение в размер на 80, 00 лв. Касационният жалбоподател оспорва решението като неправилно, навеждайки всички касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Излага доводи, че, в конкретния случай, разпоредбата на чл. 41, т. 1 ЗЧРБ е неприложима, доколкото е задържан на административен адрес на Държавна агенция за бежанците (ДАБ) в [жк] София, докато е искал да подаде молбата си за международна закрила. Твърди, че органите на МВР са му попречили да упражни правата си по чл. 29, ал. 1 от Закона за убежището и бежанците (ЗУБ). Счита, че оспорената Заповед за налагане на ПАМ е незаконосъобразна поради липсата на посочен в нея, съобразно нормата на чл. 39б, ал. 1 ЗЧРБ, срок за доброволно изпълнение на задължението за връщане. Изразява становище, че административният орган-издател на заповедта е следвало да направи проверка и да установи представлява ли Сирия държава, в която неговото връщане би застрашило свободата му, съответно ще бъде ли изложен той на опасност от преследване, изтезание или нечовешко или унизително отношение. Твърди, че индикация за наличието на тези предпоставки е желанието му да получи международна закрила в Република България. Приема, че издателят на процесната заповед е следвало да съобрази разпоредбата на чл. 44а, ал. 5 ЗЧРБ преди да я издаде. Аргументира се, че в конкретното административно производство върху него не лежи тежестта да доказва, че животът и свободата му са застрашени и той е изложен на опасност от преследване, изтезание или нечовешко или унизително отношение в Сирия. С тези доводи, иска отмяната на обжалвания съдебен акт. Претендира присъждане на адвокатско възнаграждение в полза на адвоката, оказал му безплатна правна помощ в настоящото производство. Ответникът по касационната жалба Началник-сектор Незаконна миграция при отдел Миграция към СДВР с адрес в София, на [адрес] не изразява становище по нея в срока по чл. 213а, ал. 4 АПК. В съдебното заседание пред настоящия съд се представлява от упълномощен процесуален представител гл. юрк. Б. Страхинов, който, от негово име, я оспорва, като неоснователна и недоказана. Иска обжалваното решение да бъде оставено в сила. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение за настоящото производство. Участващият по делото представител на Върховната прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба и за правилност на обжалвания съдебен акт. Върховният административен съд в настоящия съдебен състав преценява касационната жалба като подадена от надлежна страна, адресат на обжалваното решение, и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, поради което е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна. Административният съд, позовавайки се на Докладна записка до началника на отдел Миграция при СДВР, рег. УРИ: 5392р-3637/21.08.2023 г. относно задържани чужди граждани в 05 Районно управление (РУ) СДВР (л. 10 от първоинстанционното дело), е установил, че А. А., със сирийско гражданство, е задържан без документ за самоличност, заедно с още 15 (петнадесет) лица на 21.08.2023 г., на [улица]от екип служители на 05 РУ-СДВР. Всички задържани чужди граждани били в страната четири дни преди задържането, като преминали границата на Република България с Турция през зелена граница, прескачайки пограничното оградно съоръжение. Крайната цел на пътуването им е Италия. При проведена беседа с тях на език, който разбират, заявили, че нямат средства за издръжка и подслон, близки или познати, при които да отседнат, както и национален паспорт. Съгласно докладната записка, в информационните системи, по заявените от лицата данни, сред които и А., са извършени справки, при които не са установени данни за регистрирани техни преминавания през гранично контролно-пропускателни пунктове (ГКПП) на Република България. Липсвали и данни за подадени молби в Държавната агенция за бежанците при Министерски съвет за предоставяне на международна закрила. Със същата докладна било предложено спрямо задържаните лица да бъдат приложени ПАМ Връщане до страна на произход и Принудително настаняване в Специален дом за временно настаняване на чужденци (СДВНЧ) . Като се позовал на изложеното в Докладна записка, рег. УРИ: 5392р-3637/21.08.2023 г., началникът на сектор Незаконна миграция при отдел Миграция СДВР издал оспорената в първоинстанционното производство Заповед УРИ 5392 ПАМ 6183 от 21.08.2023 г., с която, на основание чл. 44, ал. 1 и чл. 41, т. 1 ЗЧРБ, наложил на А. А. ПАМ Връщане до страна на произход Сирия . При така установената фактическа обстановка, Административният съд София-град е приел, от правна страна, че подадената от А. жалба е процесуално допустима, но е неоснователна. Преценил е, че процесната Заповед е издадена от компетентен административен орган по смисъла на чл. 44, ал. 1 и ал. 10 ЗЧРБ началник на сектор Незаконна миграция при отдел Миграция СДВР, на когото са делегирани правомощия със Заповед 513з-9426/06.12.2018 г. на директора на СДВР (л. 12, пак там), в изискуемата от закона форма и съдържа задължителните по чл. 59, ал. 2, т. 1-8 АПК реквизити на индивидуален административен акт, издаден в писмена форма. Счел е, че препращането в същата, към мотивите, изложени в Докладна записка, рег. УРИ: 5392р-3637/21.08.2023 г. относно задържани чужди граждани в 05 РУ СДВР, се явява допустим процесуален подход с оглед приетото в Тълкувателно решение 16/1975 г. на Общото събрание на гражданската колегия на Върховния съд (ОСГК на ВС). Преценил е, че при издаването на оспорения акт, не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените парвила, като е гарантирано правото на лицето-жалбоподател да разбере характера на наложената му мярка и да организира защитата си срещу нея. Приел е също, че актът е в съответствие с приложимия материален закон и неговата цел. Мотивирал се е, че в случая се установява наличието на изискуемата, съгласно чл. 41, т. 1 ЗЧРБ, предпоставка за налагане на процесната ПАМ спрямо А., а именно незаконен престой на територията на страната. От данните по делото е приел за безспорно установено, че лицето е влязло на територията на Република България, не по установения ред. Посочил е, че към датата на издаване на оспорената Заповед, първоинстанционният и касационен жалбоподател не е бил в производство по предоставяне на международна закрила. Развил е съображения, че от събраните по делото доказателства не могат да се извлекат данни за необходимост от закрила спрямо А. по реда на ЗУБ или за лишаването на лицето от възможността да поиска такава закрила. Приел е, че с издаването на оспорения административен акт не се установява нарушение на чл. 29, ал. 1, т. 1 ЗУБ, във вр. с чл. 67, ал. 1 и ал. 2 от с.з. Аргументирал се е, че наличието на подадена молба до Председателя на ДАБ за предоставяне на международна закрила по ЗУБ не е самостоятелно основание за незаконосъобразност на оспорената заповед за налагане на ПАМ. Съобразил е липсата на данни по делото за предоставен статут по ЗУБ на лицето. На следващо място съдът е обсъдил възражението на жалбоподателя, че непосочването в Заповедта за налагане на ПАМ на срок за доброволно изпълнение на задължението за връщане води до нейната незаконосъобразност. Счел е, че отсъствието на такъв срок в административния акт не опорочава волеизявлението на компетентния орган да приложи конкретната ПАМ и не се явява съществен порок на акта. Преценил е, че налагането на ПАМ не е обвързано с определянето на срок за доброволно връщане на лицето до страната му на произход, както и че изпълнението на чл. 39б, ал. 1 ЗЧРБ не е условие за издаване на акт от категорията на обжалвания. Позовал се е на чл. 7, пар. 4 от настоящия съдебен състав Директива 2008/115/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16 декември 2008 година относно общите стандарти и процедури, приложими в държавите-членки за връщане на незаконно пребиваващи граждани на трети страни. Посочил е, че съгласно изложеното в Докладна записка, рег. УРИ: 5392р-3637/21.08.2023 г., в хода на административното производство е установено, че е налице опасност от укриване на чуждия гражданин на територията на страната. Приел е, че административният орган правилно е предпочел принудителното извеждане пред доброволното връщане на А., доколкото той няма достатъчни и постоянни доходи, от които да се издържа и не притежава документ за самоличност, като по този начин, не може доброволно да напусне границите на Република България. Обосновал се е, че спрямо незаконно пребиваващото на територията на страната лице, не се установяват изключенията по чл. 6, от пар. 2 до пар. 5 от Директива 2008/115/ЕО, както и основания за прилагане на забраната по чл. 5 от тази Директива. С тези мотиви, съдът е постановил обжалвания резултат. Присъдил е разноски, съобразно изхода на спора. Върховният административен съд в настоящия съдебен състав преценява обжалваното решение като валидно, допустимо и правилно. Съдът е установил обективно фактическата обстановка по спора, не е допуснал съдопроизводствени нарушения при разглеждане на делото и постановяване на решението, и е приложил правилно материалния закон. От данните в административната преписка е установена хипотезата на чл.41, т.1 от Закона за чужденците в РБългария /ЗЧРБ/, поради което административният орган, действайки в условията на обвързана компетентност е издал заповедта за налагане на процесната ПАМ. В производството пред административния съд и в административното производство, чужденецът не е съобщил факти и обстоятелства за себе си и страната си на произход, които да са конкретен повод за административния орган и административния съд да преценяват опасността за чужденеца от връщането му в Сирия, към момента на издаването на ПАМ. От друга страна, от редакцията на чл.44а, ал.5 ЗЧРБ следва, че тази преценка следва да се направи след като ПАМ връщане е наложена, когато тя следва да се реализира. Едва пред касационната инстанция, чужденецът се явява лично пред съда и заявява, че е избягал от войната в Сирия и ако се върне в Сирия е заплашен от затвор и за живота си. Тези нови фактически твърдения не могат да се правят за първи път в касационното производство и касационният състав не следва да ги обсъжда поради забраната в чл. 220 АПК за нови фактически установявания. От друга страна, тези твърдения на ищеца могат да се направят и да бъдат обсъдени в хипотезата на чл.44а, ал.5 ЗЧР при евентуалното изпълнение на заповедта за наложената ПАМ връщане . Неоснователно е оплакването в касационната жалба, че касаторът е имал намерение да подаде молба за международна закрила, но органите на МВР са му попречили за това. Това твърдение е недоказано. Издаването на процесната ПАМ не е пречка за иницииране на производство от чужденеца за предоставяне на международна закрила, за каквото не са представени доказателства по делото. Член .58, ал.6 от Закона за убежището и бежанците разпорежда следното: При наличие на признаци, че чужденец, задържан в места за задържане, специални домове за временно настаняване на чужденци или намиращ се на гранични контролно-пропускателни пунктове, включително в транзитните зони, може да пожелае да подаде молба за международна закрила, му се предоставя информация относно възможността да направи това. За тази цел се осигурява превод за улесняване на достъпа до процедурата. Оплакването в касационната жалба, че в заповедта не е посочен срок за доброволното й изпълнение, не може да обоснове съществено нарушение на административнопроизводствените правила, допуснато от административния орган. По тези съображения, касационната инстанция преценява решението ката правилно, поради което следва да го остави в сила. Воден от горните съображения и на осн.чл.221, ал.2 АПК, Върховният административен съд