Решение № 63 от 5.02.2010 г. на ВКС по н. д. № 687/2009 г.

Решение № 63 от 5.02.2010 г. на ВКС по н. д. № 687/2009 г., III н. о., НК, докладчик съдията Цветинка Пашкунова Производството е образувано по искане на осъдената Д. Й. за отмяна на присъда от 17.10.2008 г., постановена по НОХД № 13916/2005 г., по описа на Районен съд-София и потвърдена с въззивно решение от 23.10.2009 г. по ВНОХД № 451/09 г. на Софийски градски съд, по реда на възобновяването, регламентиран в чл. 425, ал. 1, т. т. 1 и 2, вр. чл. 422, ал. 1, т. 5, вр. чл. 348, ал. 1, т. т. 1 и 2 НПК. В депозираното искане се релевират оплаквания за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила в хода на досъдебното производство, обективирани в провеждане на процесуално-следствени действия при отсъствие на обвиняемата Й. и нейния упълномощен адвокат в рамките на нередовна задочна процедура, довели до ограничаване правото на защита на осъденото лице. Излагат се съображения и за несъблюдаване на материалния закон, изразяващо се в престъпна несъставомерност на инкриминираните граждански правоотношения между Д, с поставен акцент на липсата на имотна вреда, представляваща безвъзмезден и невъзстановим /безвъзвратен/ разход. Аргументира се позиция за недопустимост и неоснователност на предявения от пострадалата П. граждански иск, поради изтекла погасителна давност. Алтернативно се предлага ВКС да упражни правомощията си по чл. 425, ал. 1 НПК, като атакуваният съдебен акт бъде отменен, наказателното производство прекратено при условията на чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК и приетата гражданскоправна претенция отхвърлена, съответно делото да се върне за ново разглеждане на фаза досъдебно разследване за саниране на констатираните недостатъци. В съдебно заседание на 28.01.2010 г., осъдената Й. и упълномощеният от нея защитник поддържат направеното искане по очертаните в същото доводи и възражения. Частният обвинител и граждански ищец Е. П., редовно уведомена не участва лично. Нейните права и законни интереси се охраняват от договорен адвокат, който пледира за правилност и справедливост на влязлата в сила присъда. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава убедително заключение за неоснователност на искането на осъденото лице. Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, в пределите на осъществения извънреден контрол, за да се произнесе взе предвид следното: С присъда от 17.10.2008 г., постановена по НОХД № 13916/2005 г., Софийски районен съд е признал подсъдимата Д. Б. Й. за виновна в това, че на 18.01.1995 г., в гр. С., с цел да набави за себе си имотна облага, възбудила заблуждение у Е. И. П. относно обстоятелството, че е упълномощена от П. Стоев Стоев да продаде от негово име и за негова сметка собствения му апартамент, находящ се на ул. "Самуил" № 3, ет. 4 в същия град, вследствие на което причинила на П. имотна вреда в големи размери /38 000 щатски долара, равностойни на 2 552 232.00 лева/, поради което и на основание чл. 210, ал. 1, т. 5, вр. чл. 209, ал. 1 НК и чл. 55 от същия закон я осъдил на седем месеца лишаване от свобода, изпълнението на което отложено с тригодишен изпитателен срок. С визирания съдебен акт е ангажирана и гражданската отговорност на подсъдимото лице, като съобразно правните предписания на чл. 51, вр. чл. 45 ЗЗД Д. Й. е осъдена да заплати на гражданския ищец Е. П. сумата от 38 000 щатски долара /2 552 232.00 лева/-обезщетение за претърпените с престъплението имуществени вреди, ведно със законната лихва от датата на инкриминираното деяние до окончателното й изплащане. Първоинстанционната присъда е била предмет на въззивна проверка, инициирана по протест на прокурора и жалба на подсъдимата Й., финализирала с решение от 23.10.2009 г., по ВНОХД № 451/2009 г. на Софийски градски съд, с което същата е потвърдена изцяло. Депозираното искане на осъденото лице е допустимо за разглеждане при условията на чл. 422, ал. 1, т. 5, вр. чл. 348, ал. 1, т. т. 1 и 2 от НПК, но преценено в контекста на предложените съображения за възобновяване на делото и отмяна на атакувания съдебен акт, сочи на неоснователност. Процесуалната дейност на органите на досъдебното производство не страда от релевираните в искането на осъденото лице съществени процесуални нарушения. Конституционно установеното и гарантирано право на защита на Д. Й. във фазата на досъдебното разследване не е накърнено при реализираната процедура по чл. 217а, вр. чл. 268, ал. 3, т. 1 от действуващия процесуален закон. Правата на обвиняемия /подсъдимия/ да участвува лично в наказателния процес и да обективира защитната си теза имат диспозитивен характер и те не могат да бъдат упражнявани във вреда на обществения интерес от своевременно и ефективно наказателно правосъдие, и чрез препятствуване на целите, посочени в чл. 1 НПК. Институтът на задочното производство несъмнено представлява ограничаване на наказателноправния статут на обвиняемото /подсъдимо/ лице, което обаче е съвместимо с разпоредбите на чл. 31, ал. 4 и чл. 57, ал. 2 от Конституцията на РБългария и същият може да бъде законосъобразно прилаган при спазване на очертаните в процесуалния кодекс нормативни предписания. Внимателният прочит на представените по делото писмени доказателства и конкретиката по настоящия казус категорично мотивира такова заключение. С постановление от 03.10.1997 г. Д. Г. е привлечена в качеството й на обвиняема за извършено на 18.01.1995 г. престъпление по чл. 210, ал. 1, т. 5, вр. чл. 209, ал. 1 от НК, като й е определена мярка за процесуална принуда "парична гаранция" в размер на 50 000 лева и същата поела задължение да не се отклонява от посоченото местоживеене без разрешение от надлежните органи, да им съобщава при промяна на адреса си и да се явява при всяко призоваване от тях. Обвиняемото лице и упълномощеният от него защитник Н. са участвали в извършените процесуално-следствени действия до 22.06.1998 г., на която дата е предявено предварителното производство. След връщане на делото за доразследване от прокурора и последвалите изчезване на материалите по преписката и възстановяване на образуваното дознание, Д. Й. не е намерена на установения постоянен адрес-гр. София, ул. "Драгалевска", бл. 23, вх. Б, ет. 3, ап. 7, като призовката, съпроводена от докладна записка е върната в С. следствена служба със забележка, че тя е напуснала жилището преди 6 месеца и апартаментът е необитаем. Постановено е принудително довеждане от разследващия орган, което поради фактическа невъзможност да бъде изпълнено от съответните длъжностни лица предпоставило оперативно-издирвателни мероприятия за установяване местонахождението на обвиняемата Й. Положените процесуални усилия са обективирани в изискани служебни справки за актуалната адресна регистрация на Д. Й. и в предоставена от ССлС "Информационно обслужване", Министерство на правосъдието ГД "Изпълнение на наказанията", СДВР сектори "Български документи за самоличност" и "Криминална полиция" официална информация, удостоверяваща че същата не е променяла постоянния си и настоящ адрес, не се намира в следствените арести и затвори в страната, не е напускала пределите на Р България и е обявена за общодържавно издирване с бюлетин № 178/2005 г. на СДВР и телеграма № 21141/27.06.2005 г. на ДНСП. Организирана е и среща с договорния представител на обвиняемото лице, направил изрично изявление пред водещия разследването на 20.07.2005 г., словно материализирано в констативен протокол, от което е видно, че адвокат И не е виждал Д. Й. от дълго време, пълномощното му по делото е оттеглено и той отказва да я защитава в наказателния процес. Логическа последица от реализираната дейност е назначаването на служебен защитник на обвиняемата Й., в съответствие с изискванията на чл. 70, ал. 1, т. 6 НПК в актуалната му редакция /нов чл. 94, ал. 1, т. 8 НПК/ и приключване на досъдебното разследване на основание чл. 217а, вр. чл. 268, ал. 3, т. 1 от действуващия до 29.04.2006 г. закон /сега чл. 269, ал. 3, т. 1 НПК/. Очертаната фактология сочи, че компетентният орган е използувал всички предоставени му процедурни средства и механизми за осигуряване участието на Д. Й., лично и чрез упълномощения от нея професионален представител в досъдебната фаза на наказателното производство, и за обезпечаване на процесуалните й права, упражняването на които осуетено от демонстрираното от обвиняемата неправомерно поведение. Д. Й. е игнорирала задълженията си, произтичащи от очертания правен статут на обвиняемото лице в наказателния процес, в обхвата на които се включват и тези, изразяващи се в необходимост да уведомява разследващите органи при промяна на адреса на местоживеене и да не се отклонява трайно от същия без разрешение до финализиране на производството по надлежния процесуален ред с влязъл в сила съдебен акт по неговото прекратяване му или при придобиване юридически стабилитет на постановената присъда. Виновното неизпълнение на визираните процесуални тежести от обвиняемата, свързани с особеното й качество в наказателния процес и изискващи да бъде на разположение на оторизирания орган е довело до състояние на невъзможност, въпреки положените процесуални усилия и предприетите оперативно-издирвателни мероприятия, Д. Й. да узнае и присъствува в извършените на 20.07.2005 г. процесуално-следствени действия /привличане на обвиняем и предявяване на материалите по делото/, с които е финализирало досъдебното производство, поради което и то не обосновава нарушено право на защита при реализираната задочна процедура. В тази насока константна е съдебната практика на ВКС и Европейския съд по правата на човека. /Р348/26.06.2000 г. по н. д. 258/2000 г. на 2-ро н. о., Р182/18.04.2001 г. по н. д. 93/2001 г. на 2-ро н. о., Р1165/09.01.2007 г. по н. д. 685/06 г. на 3-то н. о., делото С. срещу Италия, номер 56581/00,пар. 99,01.03.2006 г., делото С. срещу България, номер 9808/2002, § 55, 56, 24.03.2005 г. и делото Херми срещу Италия, номер 18114/2002, § 73, 18.10.2006 г./. На некоректност индицира позоваването на процесуалния представител на Й. на Р257/27.03.2007 г. на 3-то н. о. на ВКС на РБ и на решение от 23.05.2006 г. на Съда в Страсбург по делото К. срещу България, които интерпретират фактически положения, съвършено различни от очертаните по конкретния казус. В § 47 и 48 на последното се обръща внимание на формата на уведомяване за наказателно преследване, сочеща на недостатъчност на смътната и неофициална информираност, и обезпечаваща правата на обвиняемото лице, като изрично се акцентира на определени хипотези, при които не може да бъде изключено предположението, че дадени факти биха могли да докажат по недвусмислен начин, че лицето знае за наказателното преследване, за естеството на обвинението, но поради дезинтересиране няма намерение да вземе участие в производството. В подкрепа на аргументираната позиция за надлежно охранени в обсега на наказателния процес права на осъдената Й. е и обстоятелството, че производството пред първостепенния и въззивен съд, представляващо основна фаза в наказателния процес и заемащо централно място в него /чл. 7 от НПК/ е проведено изцяло присъствено. Д. Й. и упълномощения от нея адвокат са запознати по изискуемия се от закона ред с повдигнатото обвинение, участвували са активно в осъществената от съдебните инстанции дейност по събиране и проверка на доказателствата, депозирали са своите процесуални и доказателствени искания и възражения, и предлагали своите становища по фактите, обосноваващите ги доказателствени източници и тяхната правна трактовка - убедителна гаранция за ефективно и пълноценно упражнено право на защита. Изложените съображения формират заключение за липса на допуснати съществени нарушения на процедурните правила от органите на предварителното разследване, довели до ограничаване на процесуалните права на осъдената Й., и предпоставящи прилагане на чл. 425, ал. 1, т. 1, вр. чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК, отмяна на атакуваната влязла в сила присъда и връщане на делото на досъдебно производство. При упражняване на правомощията, предоставени от извънредния способ за съдебен контрол ВКС не констатира и визираното в депозираното искане несъблюдаване на материалния закон при преценка на престъпната съставомерност на инкриминираното деяние, и при лимитиране на правната квалификация с произтичащите от това наказателни санкционни последици. В рамките на установената и доказателствено обезпечена фактология, Софийски районен съд и въззивният съдебен състав правилно са приели, че неправомерното поведение на Д. Й. се субсумира от обективна и субективна страна от особената правна норма на чл. 210, ал. 1, т. 5, вр. чл. 209, ал. 1 НК, и опровергали лансираната теза за съществуващ гражданскоправен спор. Релевираните възражения представляват основен елемент от съдържанието на предложената пред първостепенния съд пледоария и са били обект на задълбочен коментар и оценка в обстоятелствената част на постановената осъдителна присъда. Същите са обсъдени подробно, в детайли, анализирани професионално и в обявеното въззивно решение, поради което настоящият съд не счита за нужно обстойното възпроизвеждане на убедителната аргументация, мотивираща несъстоятелност на заявената претенция за оправдаване на осъденото лице. Изследваните съзнателни прояви на Д. Й., предхождащи, съпътствуващи и последващи процесната сделка с недвижим имот, категорично сочат на предварително обмислена и организирана дейност по въвеждане в заблуждение на Е. П. Твърдяното от осъдената Й. в хода на реализираните във връзка с конкретизиране параметрите на договора за покупко-продажба контакти с пострадалата и представените неистински писмени документи от 11.01.1995 г./пълномощно и декларация за гражданство, семейно и имотно състояние, привидно изготвени от П. Стоев и с нотариална заверка на подписите/ са създали неверни представи у П. относно налична представителна власт за прехвърляне на вещни права върху апартамент, находящ се на ул. "Цар Самуил" № 3, ет. 4 в гр. С., от името и за сметка на действителния собственик. С инкриминираната от представителя на обвинителния акт дейност, Д. Й. по измамлив начин мотивирала Е. П. да извърши акт на имуществено разпореждане-заплащане на сумата от 38 000 щатски долара, съгласно постигнатата уговорка за продажната цената на жилището и в изпълнение на поетите облигационни задължения по сключената двустранна сделка, логическо следствие от което е причинената в големи размери имотна вреда в патримониума на пострадалата и личното материално облагодетелстване на осъдената /обективна реализация на очертаната в чл. 210, ал. 1, т. 5, вр. чл. 209, ал. 1 от НК субективна цел/. В контекста на визираните характеристики на инкриминирания акт и съобразявайки лимитираните в диспозицията на посочените норми съставомерни признаци на престъплението, неоснователни са възраженията на защитата за престъпна несъставомерност на извършеното от Д. Й., поради липса на щета, представляваща безвъзмезден и невъзстановим разход за пострадалото лице. Изискуемите от закона вредоносни последици са налични и обективни. Е. П. въпреки извършените разпоредителни действия с намиращото се в нейна фактическа власт парични средства, предпоставени от възбуденото заблуждение, не е получила реално дължимата й се насрещна престация- правото на собственост върху недвижимия имот, предмет на договора за покупко-продажба. Сключената сделка без представителна власт на "упълномощеното лице", базираща се на свободно формирана и словно материализирана воля на действителния притежател на имуществото е нищожна по смисъла на чл. 26, ал. 2, пр. 2 от ЗЗД, поради липса на съгласие на страните по нея. Същата изначално не произвежда никакви правни последици за съконтрахентите и няма прехвърлителен ефект по отношение на чуждите вещни права, което препятства тяхното последващо необезпокоявано упражняване и създава несигурност в гражданския оборот. Неоспоримо доказателство за това е заведеното от П. Стоев в Софийски РС гр. д. № 2466/97 г., приключило със съдебно отстраняване на Е. П. от процесния имот, като приложената спрямо нея евикция не е била съпроводена от възстановяване на изплатената за апартамента сума и индицира на имотна вреда, пряко и непосредствено предпоставена от неправомерното поведение на осъдената. При осъществената проверка в границите на извънредния съдебен контрол /Глава тридесет и трета, чл. 419 - 426 НПК/ и в аспекта на визираните оплаквания за недопустимост на предявения от Е. П. и приет за съвместно разглеждане в наказателния процес граждански иск, индициращи на касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК, настоящият състав не установи пороци и в гражданско-осъдителната част на придобилата юридически стабилитет присъда. Атакуваният съдебен акт обективира правилно тълкуване на разпоредбите на чл. 110 - чл. 115 от ЗЗД, регламентиращи института на погасителната давност, сочи на проявен професионализъм при прегледа на приложимото процесуално законодателство във връзка с възможностите за конституиране на пострадалото лице в качеството на граждански ищец в наказателното производство и не дерогира дадените с ТР5/05.04.2006 г. на ОСГК и ОСТК, по д. № 5/2005 г. и ТР 1/04.01.2001 г., по д. № 1/2000 г. на ОСГК задължителни указания на ВКС на РБ. Непозволеното увреждане, проявна форма на което е престъплението обосновава гражданскоправна претенция за репариране на причинени имуществени и неимуществени вреди, и процесуална възможност за реализация по предвидения от закона ред и в регламентираните срокове, като неупражняването й в предписания в чл. 110 от ЗЗД петгодишен давностен срок, погасява правото на обезщетение. Въпросите досежно времевите предели на погасителната давност и основанията за спиране и прекъсване на давностния срок, са подробно интерпретирани в съдебната практика. Същата с оглед съдържанието на чл. 114, ал. 3 ЗЗД е категорична, че началният момент от който възниква вземането за вреди от непозволено увреждане е денят на откриване на дееца, и предвид обстоятелството че в повечето случаи същият е известен, давността започва да тече от извършване на деликта /вземането става изискуемо, като длъжникът изпада в забава съгласно чл. 84, ал. 3 ЗЗД/. Няма съмнение и по отношение хипотезите, лимитативно изброени в чл. 115 ЗЗД, при които давност не тече, в обсега на които е висящият съдебен процес досежно вземането, визиран в ал. 1, б "ж" на чл. 115 ЗЗД. Противоречиви обаче са изразените в съдебните решения разсъждения и обоснованите от тях мнения и становища, относно това дали последният следва да се идентифицира с наказателния процес. При действието на стария НПК, обнародван с ДВ, бр. 89/15.11.1974 г., в сила от 01.03.1975 г., включително в актуалната му редакция след законодателните изменения през 2003 г. /ДВ, бр. 50/2003 г./, предвиждащи възможност за предявяване на граждански иск в наказателния процес само в съдебната му фаза /чл. 64, ал. 3 НПК/, практиката на съдилищата по правоприлагане на относимите процесуални норми /чл. 60 - чл. 66 НПК до 29.04.2006 г./, сега чл. 84 - чл. 90 НПК, приема че при липса на предявен иск на гражданска страна, времето престава да тече не само през периода на неустановеността на гражданско дело, а и на наказателно преследване, свързано със същите факти, дори на етапа на предварителното им разглеждане, като се счита че той може да бъде подаден дори само с вземане на активно участие в досъдебното производство. /Р456/18.05.2000 г. по н. д. № 435/1999 г. на 1 н. о. на ВКС и Р541/28.10.2002 г. по н. д. № 420/2002 г. на 1 н. о. на ВКС на РБ./ Въпросът е заключително разрешен от Общото събрание на Гражданска и Търговска колегия на Върховния касационен съд, което се произнася със задължително тълкувателно решение от 05.04.2006 г., че времето спира да тече съгласно предписанията на чл. 115, ал. 1, б. "Ж" ЗЗД само когато жертвата предяви иск за щети срещу правонарушителя, независимо дали в съдебната фаза на наказателния процес или в отделно гражданско производство в пределите на погасителната давност, очертана от разпоредбата на чл. 110 ЗЗД. Конкретиката на обстоятелствата по настоящия казус сочи че инкриминираното деяние, предмет на наказателното дело е извършено на 18.01.1995 г., а воля за претендиране на гражданска отговорност от извършителя на престъплението по чл. 210, ал. 1, т. 5, вр. чл. 209, ал. 1НПК е изразена в съдебно заседание на 12.09.2008 г. /13 години по-късно/ чрез предявения от Е. П. граждански иск за сумата от 38 000/тридесет и осем хиляди/ щатски долара, равностойни на 2 552 232 /два милиона петстотин петдесет и две хиляди и двеста тридесет и два/ неденоминирани лева, представляваща обезщетение за претърпени от пострадалата имуществени вреди. Формално коментирани очертаните факти обосновават правни изводи за изтекла давност, явяващи се обаче незаконосъобразни при задълбоченост и аналитичност на съвкупната им преценка. Съгласно действуващото по време на наказателното преследване срещу осъдената Й. процесуално законодателство и обсъдената съдебна практика по приложението му до ТР5/2006 г. на ВКС, самото започване на наказателното производство срещу извършителя на престъплението спира протичането на гражданския срок на давност. Последващият цитиран съдебен акт със задължителен характер, поддържащ противната теза не отменя установеното правно положение и не премахва с обратна сила приемливостта на иска на ищеца, който оценен при съблюдаване датата на образуваното досъдебно производство /18.08.1997 г./, на конституиране на Е. П. в качеството на пострадала /20.07.2005 г./ и на постановяване на тълкувателното решение /05.04.2006 г./ може да се счита за своевременно предявен. В подкрепа на изложеното е и обстоятелството, че наказателният съд е приел иска за разглеждане, без да установи релевирани възражения на страните и да изрази собствени колебания за навременността му. Подобно заключение обосновава и констатираната продължителност на наказателното преследване, дължаща се на небрежност на разследващите органи, довела до прекомерно забавяне и процесуални затруднения в съдебната фаза на наказателния процес при осигуряване личното участие на подсъдимата и пострадалото лице, съответно предпоставила изтичането на давностните срокове за наказателно преследване на извършените престъпления по чл. 316, пр. 3 НК и на погасителната давност по чл. 110 ЗЗД за вземането за причинените с престъпното посегателство по чл. 210, ал. 1, т. 5, вр. чл. 209, ал. 1 от НК, имуществени вреди. В този смисъл е и практиката на Европейския съд по правата на човека. /ЕСПЧ/ . Съдът в Страсбург е категоричен, че е налице нарушение на правото на ефективен достъп до съд по силата на чл. 6, § 1 от Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи, когато прекратяването на наказателното производство и произтичащото от това неразглеждане на искове на граждански страни са се дължали на сериозни пропуски и неоправдана забава на надлежните органи. Всяко лице при определяне на неговите граждански права и задължения има правото на справедливо и публично разглеждане в рамките на основателен период от време от независим и безпристрастен съд, установен от закона. Европейският съд убедително внушава, че когато вътрешният ред осигурява на пострадалите средство за компенсация, като например предявяване на граждански иск в рамките на наказателното производство, държавата има задължението да създаде необходимата сигурност, че те се ползват с фундаменталните гаранции, изложени в чл. 6, § 1 от Конвенцията. /делото Анагностопулос срещу Гърция, номер 54589/00, § 31 и 32, 3-ти април 2003 г., делото Гусис срещу Гърция, номер 8863/03, § 34 и 35, 29-ти март 2007 г., делото Д. срещу България, номер 23057/03, § 31, 41 и 48, 22-ри януари 2009 г./ Изложените съображения категорично формират и обезпечават вътрешното убеждение на настоящия състав, че искането на осъдената Й. за възобновяване на НОХД № 13916/2005 г. на РС-София и на ВНОХД № 451/2009 г. на Софийски ГС, и за отмяна на атакуваната и влязла в сила присъда от 17.10.2008 г., при условията, регламентирани в чл. 425, ал. 1, вр. чл. 422, ал. 1, т. 5, вр. чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 НПК, следва да бъде оставено без уважение. Водим от горното и на посочените основания, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение