Решение № 191 от 4.05.2011 г. на ВКС по гр. д. № 656/2010 г.

Решение № 191 от 4.05.2011 г. на ВКС по гр. д. № 656/2010 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Мими Фурнаджиева Производството е по реда на чл. 290 и сл. ГПК. Образувано е по касационната жалба на А. А. Т. от [населено място], приподписана от адв. П. З., против въззивното решение № 460 от 4 януари 2010 г., постановено по в. гр. д. № 1205 по описа на окръжния съд в [населено място] за 2009 г., с което е потвърдено решение № 707 от 26 октомври 2009 г., постановено по гр. д. № 2540 по описа на районния съд в [населено място] за 2008 г. Касационният контрол е допуснат с определение № 211 от 9 февруари 2011 г. поради наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по материалноправния въпрос еднократното явяване на работника достатъчно ли е, за да се демонстрира желанието му да бъде допуснат на работа, за да се ангажира отговорността на работодателя по чл. 213 КТ или е необходимо за всеки период, за който се претендира присъждане на обезщетение, работникът отново да се явява и да заявява желание да заеме работата. Касационното разглеждане е допуснато само по отношение на частта на въззивното решение по предявените искове за периода 25 август 2005 г. - 25 август 2008 г. По поставения въпрос касаторът сочи, че лишено от логика е разбирането, че след като работникът не е бил допуснат на работа, той да продължи години наред да се явява на работа, готов да престира работна сила. Ответникът Събирателно дружество "Р., Д - Р. -К. и с-ие", със седалище и адрес на управление в [населено място], не дава отговор по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК. В съдебното заседание и с писмени бележки процесуалният представител на ответника - адв. Д. М., сочи доводи за неоснователността на жалбата предвид липсата на трудово правоотношение между страните за процесния период; работодателят не е имал и правото да допусне касатора на работа, защото през м. януари 1992 г. последният е бил в отпуск по болест; липсват и доказателства за брутното трудово възнаграждение на касатора. С решението си въззивният съд приел, че по трудовите спорове и при направено правопогасително възражение за изтекла давност следва да се прецени недопускането на работа на работника, което е фактическо действие и ищецът е доказал, че не е допуснат на работа в началото на 1992 г.; вземането за обезщетение за недопускане до работа е станало изискуемо от м. януари 1992 г. и по този начин погасителната давност е изтекла за периода 1 януари 1992 г. - 25 август 2005 г., от която дата назад може да се претендира обезщетение в тригодишен период, а до тази дата искът е погасен по давност; за периода от 2005 г. до 25 август 2008 г. - датата на нотариалната покана, липсват доказателства ищецът да се е явил на работа и ответникът да е отказал да го допусне, като в тази му част искът не е погасен по давност, но е неоснователен и недоказан. Отговор на поставения въпрос е сторен в редица решения, които по реда на чл. 290 ГПК уеднаквяват съдебната практика. Така например в решение № 518 по гр. д. № 374 за 2009 г. на IV ГО, решение № 298 по гр. д. № 3972 за 2008 г. на I ГО, решение № 683 по гр. д. № 1130 за 2009 г. на IV ГО се приема, че за ангажиране на отговорността на работодателя за заплащане на обезщетение за недопускане до работа, напълно достатъчно е работникът или служителят дори и един единствен път да е посетил предприятието и да е изявил готовност да престира труд по трудово правоотношение. От момента на явяването му на работа и незаконното му недопускане от страна на работодателя, работникът или служителят има право на съответното обезщетение. Настоящият съдебен състав напълно възприема посоченото разрешение на поставения въпрос. Даденото от въззивния съдебен състав разрешение на поставения въпрос, предвид установеното продължаващо недопускане до работа от страна на ответника по спора, както и демонстрираната готовност от страна на касатора да полага труд по трудовото правоотношение, е незаконосъобразно. Касационната жалба е основателна. Съдът е сезиран с искове по чл. 213, ал. 2 КТ и чл. 86 ЗЗД. В исковата си молба касаторът сочи, че през м. януари 1992 г. след изтичане на отпуск по болест не бил допуснат да се завърне на работното си място; трудовото правоотношение между страните не е прекратено; на 26 май 2008 г. ищецът изпратил нотариална покана с искане за изплащане на дължимото му трудово възнаграждение; въпреки непрестанното присъствие на ищеца на обекта в първите седмици на 1992 г., той не бил допуснат да престира трудовата си сила на подходящо място; за процесния период се претендират по 350 лева на месец, а за м. май 2008 г. - 260 лева, ведно с мораторна лихва върху сумата като сума от лихвите върху всяко от неизплатените месечни трудови възнаграждения от датата на изискуемостта на всяко от тях до датата на предявяване на иска, равняваща се на 2830 лева, както и законната лихва върху главницата. Защитата на ответника в касационното производство се съсредоточила в целия процес върху липсата на трудовоправно отношение между страните за процесния период. Това възражение е неоснователно. На първо място, иск за съществуването на такова правоотношение в рамките на процеса не е предявяван. С влязло в сила решение № 178 от 10 април 2008 г., постановено по гр. д. № 1162 по описа на окръжния съд в [населено място] за 2007 г. по предявени от касатора искове по реда на чл. 344, ал. 1, т. 1-3 КТ срещу ответника в касационното производство е прието, че трудовото правоотношение между страните не е прекратено със заповед № 5 от 21 февруари 1992 г. и продължава да съществува, поради което липсва правен интерес от предявените искове. В настоящото дело е представена нотариална покана от 4 юни 2008 г. от ищеца срещу ответника, с която касаторът уведомил последния, че на основание чл. 327, т. 2 КТ прекратява трудовото правоотношение помежду им. Според свидетелските показания, дадени пред първоинстанционния съд, касаторът бил видян няколко пъти през 1992 г. в канцелариите на ответника да иска трудоустрояване. Следва да се приеме, че самото искане за трудоустрояване съдържа в себе си и претенцията на ищеца да бъде допуснат на работа. Отделно от това, в представено по делото писмо от работодателя до председателя на КТ "Подкрепа" от 28 февруари 1992 г. е заявено, че са водени многократни разговори с касатора и е заявена готовност да бъде осъществена нова среща с цел уточняване на взаимоотношенията. При тези данни е явно, че е налице незаконно недопускане на работа. За определяне на дължимия размер на обезщетението по чл. 213, ал. 2 КТ за процесния период (като се вземе предвид и датата на нотариалната покана) е необходимо да се използват специални знания, което налага отмяната на атакуваното решение и връщане на делото за ново разглеждане в съответствие с чл. 293, ал. 3 ГПК. Размерът на обезщетението следва да се определи по правилото на чл. 228 КТ. Въззивният съд ще се произнесе и по разноските в касационното производство съобразно чл. 294, ал. 2 ГПК. Мотивиран от изложеното, състав на четвърто гражданско отделение на ВКС