Решение № 9559 от 18.08.2016 г. на ВАС по адм. д. № 9622/2015 г.
ВАСVII отделение18.08.2016 г.докладчик Соня Янкулова
Диспозитив
ОТМЕНЯ Решение № 295 от 16.07.2015 г. на Административен съд, гр. В. Търново, постановено по административно дело № 291/2015 г. и вместо него ПОСТАНОВЯВА: ОТХВЪРЛЯ жалбата на Г. В. В., гр. П., ул. "Ц. Ц." .№..., вх. "...", ет. ..., ап. ... срещу Заповед № 14-0311-000092 от 25.08.2014 г. на началника на Районно управление, гр. П., с която на основание чл. 171, т. 1, б. "б" от Закона за движението по пътищата е приложена принудителна административна мярка "отнемане на свидетелството за управление на моторно превозно средство" до решаване на въпроса за отговорността му, но не повече от шест месеца. ОСЪЖДА на Г. В. В., гр. П., ул. "Ц. Ц." .№..., вх. "...", ет. ..., ап. ... да заплати на Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, гр. В. Търново, адрес гр. В. Търново, ул. "Б. К." .№... 300, 00 (триста) лева разноски по делото. РЕШЕНИЕТО е окончателно.
Мотиви
Решение № 9559 от 18.08.2016 г. на ВАС по адм. д. № 9622/2015 г., VII о., докладчик съдията Соня Янкулова Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).
Образувано е по касационна жалба на началника на Районно управление, гр. П., адрес гр. П., ул. "П. В." .№... срещу Решение № 295 от 16.07.2015 г. на Административен съд, гр. В. Търново, постановено по административно дело № 291/2015 г.
С обжалваното решение съдът отменил Заповед № 14-0311-000092 от 25.08.2014 г. на началника на Районно управление, гр. П., с която на основание чл. 171, т. 1, б. "б" от Закона за движението по пътищата на Г. В. В. е приложена принудителна административна мярка "временно отнемане на свидетелството за управление на моторно превозно средство" до решаване на въпроса за отговорността му, но не повече от шест месеца.
I. Становища на страните:
- Касационният жалбоподател - началникът на Районно управление, гр. П., счита обжалваното решение за неправилно, постановено в нарушение на материалния закон и необосновано - отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Съдът правилно установил фактическата обстановка по делото, но отменил оспорената заповед, защото установил, че към датата на връчване на заповедта - 20.04.2015 г., шестмесечният срок на наложената с нея принудителна мярка изтекъл.
Излага фактите по делото и сочи, че свидетелството за управление на г-н В. било иззето едва на 20.04.2015 г., от която дата започнал да тече шестмесечния срок. Позовава се на чл. 21 от Наредба № I-156 от 01.10.2002 г. за условията и реда за издаване на свидетелство за управление на моторни превозни средства, отчета на водачите и тяхната дисциплина (Наредба № I-156) и сочи, че в случая отнемането на свидетелството е отбелязано върху наказателното постановление. Сочи, че до датата на фактическото изземване на свидетелството за управление лицето не е търпяло никакви негативни последици, поради което датата на фактическото изземване е началният момент, от който следва да се изчислява срока на наложеното наказание "лишаване от право да управлява моторно превозно средство" - чл. 190, ал. 2 от Закона за движението по пътищата (ЗДвП).
Счита, че дори и към датата на връчване на заповедта шестмесечният срок да е бил изтекъл това не прави заповедта незаконосъобразна. Безспорно установено е, че към датата на издаване на заповедта са били налице материалноправните предпоставки за нейното издаване. Сочи, че не отговаря на доказателствата извода на съда, че към датата на връчване на заповедта е бил налице период, през който свидетелството е било иззето. Но дори и това да е факт, лицето е длъжно да прояви активност и да се яви за получаване на свидетелството си. Бездействието от негова страна не може да се интерпретира като виновно поведение на административния орган.
Моли съда да отмени обжалваното решение и да постанови друго, с което да отхвърли оспорването на Заповед № 14-0311-000092. П. З. № ЯЗ-3007 от 05.09.2012 г. на директора на Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, гр. В. Търново, издадена на основание чл. 165, ал. 1 ЗДвП. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Касаторът се представлява от юрисконсулт Р. Б..
- Ответникът по касационната жалба - Г. В. В., не взема становище.
- Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. За да постанови обжалваното решение съдът обсъдил представените доказателства. За приетото фактически и правно се обосновал. Мотивираният извод на съда е незаконосъобразност на наложената принудителна мярка поради нарушение на материалния закон. Изводът на съда кореспондира с фактите. Решението е правилно, в него липсват пороци водещи до отмяната му.
II. По допустимостта на касационната жалба:
Върховният административен съд счита касационната жалба за допустима - подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 211 АПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
Разгледана по същество касационната жалба е основателна.
III. Фактите по делото:
За да постанови обжалваното решение съдът приел от фактическа страна, че:
- На 30.07.2014 г. компетентните органи установили, че около 21, 45 часа, в гр. П., на ул. "Ц. Ц." Г. В. В. управлявал лек автомобил, марка "Ауди А4", регистрационен № ВТ .... В, собственост на С. П. П. Г-н В. отказал да бъде изпробван за употреба на алкохол с техническо средство алкотест "Дрегер 7410+", № АRSM 0132. Издаден му бил талон за медицинско изследване, № 0413157, но той не се явил в определеното му медицинско заведение. При проверката било установено, че г-н В. не носи свидетелството си за управление на моторно превозно средство, поради което при съставяне на акта за установяване на административно нарушение свидетелството за управление не било иззето.
- На 25.08.2014 г. началникът на Районно управление, гр. П., издал Заповед № 14-0311-000092, с която на основание чл. 171, т. 1, б. "б" ЗДвП приложил на г-н В. принудителна административна мярка "временно отнемане на свидетелството за управление на моторно превозно средство" до решаване на въпроса за отговорността, но не повече от шест месеца.
- На 25.08.2014 г. началникът на Районно управление, гр. П., издал наказателно постановление № 14-0311-000343, с което на основание чл. 174, ал. 3 ЗДвП наложил на г-н В. административно наказание "глоба" и лишаване от право да управлява моторно превозно средство за срок от 24 месеца и на основание чл. 183, ал. 1, т. 1, предложение 1, 2 и 3 ЗДвП - административни наказания "глоба".
- На 20.04.2015 г. Заповед № 14-0311-000092 била връчена на г-н В..
- На 20.04.2015 г. наказателно постановление № 14-0311-000343 било връчено на г-н В. На тази дата било иззето и свидетелството му за управление на моторно превозно средство, който факт бил отбелязан върху наказателното постановление.
IV. Първоинстанционното съдебно решение:
Въз основа на така установените факти съдът приел от правна страна, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган - Заповед № Iз-1745 от 28.08.2012 г. на министъра на вътрешните работи делегира на началника на районното управление правомощие да издава заповеди за прилагане на принудителни административни мерки. Заповедта е издадена в исканата от закона форма и при спазване на административнопроизводствените правила. Приел, че неспазването на срока по чл. 57, ал. 1 АПК не е съществено нарушение, тъй като срокът е инструктивен. Такова приел, че е и неспазването на чл. 61, ал. 1 АПК, тъй като правото на жалба е надлежно упражнено.
Съдът приел, че установените в заповедта фактически основания са доказани - некредитирал показанията на разпитания свидетел, тъй като неговите показания били неточни и непълни досежно твърдяния факт на управляване на моторното превозно средство от лице, различно от г-н В. Но приел, че към датата на връчване на оспорената заповед - 20.04.2015 г., срокът на приложената с издадената на 25.08.2014 г. заповед принудителна мярка бил изтекъл. Крайният момент, до който отнемането може да продължи, по аргумент от чл. 24 от Наредба № Iз-157 от 01.10.2002 г. за условията и реда за издаване на свидетелство за управление на моторни превозни средства, отчета на водачите и тяхната дисциплина (Наредба № Iз-157), е изтичането на срока на наложеното наказание, в случай, че наказателното постановление влезе в сила в рамките на шестмесечния срок от отнемането или изтичането на шестмесечния срок от отнемането, ако в рамките на този срок наказателното постановление влезе в сила.
Съдът приел като безспорно обстоятелството, че свидетелството е отнето няколко дни след съставянето на акта - 30.07.2014 г., тъй като от съдържанието на самата обжалвана заповед е видно, че към датата на съставянето на акта лицето не е носило свидетелство. С оглед на това приел, че поради липсата на данни наказателното постановление да е отменено с влязло в сила решение, съобразно обстоятелството, че въпреки, че е издадено на 25.08.2015 г., то е връчено на 20.04.2015 г., поради което следва, че отнемането на свидетелството, за целия период, през който е продължило, е в резултат единствено и само на принудителната мярка. Въз основа на това направил извод, че срокът, за прилагане на мярката, към датата на връчването на заповедта, е изтекъл, което я прави незаконосъобразна, поради което я отменил.
Този извод на съда е неправилен.
V. По съществото на спора:
Касаторът твърди, че обжалваното решение е порочно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Доводите, които излага, са свързани с началния и крайния срок на действието на принудителната мярка и на наказанието. Тъй като доводите са изложени съвместно за двата порока следва да бъдат разгледани заедно.
По делото е безспорно, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган. Вярно е, че съдът, за да приеме наличие на компетентност на органа се позовал на Заповед № Iз-1745 от 28.08.2012 г. на министъра на вътрешните работи. Заповед № Iз-1745 не е приложена по делото, но видно от приложеното по делото наказателно постановление, с нея министърът на вътрешните работи оправомощил началника на районното управление да издава наказателни постановления. Компетентността за издаване на заповед, с която се прилага принудителна административна мярка е различна от компетентността за издаване на наказателно постановление. Първата е визирана в чл. 172, ал. 1 ЗДвП, а втората - в чл. 189, ал. 12 ЗДвП.
Наред с това министърът на вътрешните работи няма правомощието да делегира компетентност на длъжностни лица за издаване на заповеди за прилагане на принудителни административни мерки по чл. 171 ЗДвП. Съгласно чл. 165, ал. 1 ЗДвП министърът на вътрешните работи определя службите за контрол на движението по пътищата, но той нито има правомощието да определи длъжностните лица, които да издават заповеди за прилагане на принудителните мерки, нито има правомощието да им делегира тази компетентност, защото той самият не я притежава.
Ноторно е, че със Заповед № Iз-1741 от 28.08.2012 г. министърът на вътрешните работи определил областните дирекции на Министерството на вътрешните работи като служби за контрол. С оглед на това и в съответствие с разпоредбата на чл. 172, ал. 2 ЗДвП директорът на Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, гр. В. Търново, оправомощил началниците на районните управления да издават заповеди, с които да прилагат принудителни административни мерки по чл. 171 ЗДвП. С касационната жалба касаторът представи именно посочената в оспорената Заповед № 14-0311-000092 Заповед № ЯЗ-3007 от 05.09.2012 г. на директора на Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, гр. В. Търново, с която е оправомощен да издава заповеди по чл. 171 ЗДвП. Посочената заповед е писмено доказателство, представено за установяване на касационните основания и с оглед на чл. 219, ал. 1 АПК е допустимо в касационното производство. С оглед на горното изводът на съда за компетентност на органа, издал оспорената заповед е правилен.
Безспорно е, че в хода на административното производство органът не допуснал съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Както обосновано приел съдът, визираните в чл. 57, ал. 1 и чл. 61, ал. 1 АПК срокове са инструктивни и нарушаването им няма отражение на законосъобразността на мярката дотолкова, доколкото в конкретния случай не компрометира целта на мярката.
Безспорно е също, че на 30.07.2014 г. г-н В. осъществил фактическия състав на чл. 171, т. 1, б. "б" ЗДвП - отказал да бъде проверен с техническо средство и да даде кръв за медицинско изследване.
С оглед на така установеното по делото би следвало извода на съда да е за законосъобразност на оспорената заповед, но съдът приел, че към датата на връчване на оспорената заповед - 20.04.2015 г., срокът на приложената принудителна мярка изтекъл, което направило акта незаконосъобразен.
Този мотив на съда налага да се изложи следното досежно действието на заповедта за прилагане на принудителна административна мярка по чл. 171, т. 1, б. "б" ЗДвП и действието на наказателното постановление, с което на същото лице е наложено административно наказание "лишаване от право на управление на моторно превозно средство".
Тъй като управлението на моторно превозно средство след употреба на алкохол е източник на изключително висока степен на опасност с оглед на целите на Закона за движението по пътищата законодателят, в чл. 172, ал. 3 ЗДвП, изрично е допуснал свидетелството за управление на моторно превозно средство да бъде иззето със съставянето на акта за установяване на административно нарушение по смисъла на чл. 171, т. 1, б. "б" ЗДвП, т. е. преди да се издаде акта за прилагане на принудителната мярка.
В случая обаче г-н В. не само осъществил състава на чл. 171, т. 1, б. "б" ЗДвП, но го осъществил в хипотезата на осъществяване и на нарушение по чл. 183, ал. 1, т. 1 ЗДвП - не носил свидетелството за управление на моторно превозно средство. Следователно, обективно установеното поведение на ответника е било единствената причина с акта за установяване на нарушението на 30.07.2014 г. контролният орган да не може да изземе свидетелството за управление и поради това да не започне още от тази дата изпълнението на принудителната мярка.
С оглед на това, в конкретния случай, началото на срока на принудителната мярка започнал да тече от датата, на която фактически е отнето свидетелството за управление. Това, видно от доказателствата по делото станало на 20.04.2015 г., когато било връчено наказателното постановление на г-н В. С оглед на липсата на свидетелство за управление у водача към датата на съставяне на акта за установяване на административно нарушение, няма как да започне да тече срока на отнемането на свидетелство, ако заповедта, с която мярката е наложена, не е връчена на г-н В.
В случая и връчването на наказателното постановление, и фактическото отнемане на свидетелството, и връчването на заповедта за прилагане на принудителната мярка са осъществени на една и съща дата - 20.04.2015 г. Следователно, от тази дата започва да тече срока на принудителната мярка по чл. 171, т. 1, б. "б" ЗДвП и срока по чл. 59, ал. 2 от Закона за административните нарушения и наказания (ЗАНН) за обжалване на наказателното постановление. До тогава, до когато наказателното постановление не влезе в сила то не е годно основание за изпълнение на наложеното наказание "лишаване от право да управлява моторно превозно средство". Вярно е, че съгласно чл. 190, ал. 2 ЗДвП наказанието "лишаване от право да се управлява моторно превозно средство" тече от датата на изземване на свидетелството за управление. Това, в случая, с оглед на едновременното връчване на принудителната мярка и на наказателното постановление може да създаде илюзия за "поглъщане" на мярката от наказанието.
Но факта, че след влизане на наказателното постановление в сила - независимо дали след изтичане на срока по чл. 59, ал. 2 ЗАНН или след влизане в сила на съдебното решение, с което наказателното постановление е оставено в сила, изчисляването на срока на изтърпяване на наказанието ще започне от датата на изземване на свидетелството не лишава принудителната мярка от предмет. До влизане на наказателното постановление в сила, разбира се не повече от шест месеца, именно принудителната мярка ще бъде валидното правно основание за отнемане на свидетелството за управление. Безспорно, това може да бъде и само за седем дни, ако административнонаказаното лице не обжалва наказателното постановление.
Също така не може да обоснове извод за липса на предмет на мярката и факта, че в случая, поради съвпадението на началния момент на течене на срока на мярката и на наказателното постановление, ако наказателното постановление влезе в сила, ще се стигне до зачитане на един и същи период от време по отношение и на мярката, и на наказанието. Адресата на мярката и на наказанието не може поради поведението на органа - едновременното връчване на двата акт, да бъде поставен в по-неблагоприятно положение, като за начало на срока на изтърпяване на наказанието се приеме дата различна от посочената в чл. 190, ал. 2 ЗДвП.
Не намира опора в доказателствата по делото приетото от съда за безспорно обстоятелство, че свидетелството "е отнето няколко дни след съставянето на АУАН (30.07.2014 г.), тъй като видно от съдържанието на самата обжалвана заповед към датата на съставянето на акта, лицето не е носило СУМПС". Първо, по делото няма никакви други доказателства за датата на отнемане на свидетелството освен вписаното в наказателното постановление отнемане, под което е поставил подписа си ответникът и който факт не се оспорва от него. Второ. Към датата на съставяне на акта за установяване на административно нарушение ответникът действително не е имал свидетелство за управление и това е едно от установените от контролните органи нарушения, т. е. липсата на свидетелство не е защото е било отнето, а защото, в нарушение на закона не е било у водача. Поради това няма как да е започнал да тече срока на принудителната мярка от датата на съставяне на акта за установяване на административно нарушение. Не може неправомерното поведение на водача да води до благоприятни за него правни последици. Основен принцип в правото е, че никой не може да черпи права от собственото си неправомерно поведение.
Видно от изложеното извода на съда за изтичане на шестмесечния срок на принудителната мярка към датата на връчване на заповедта, с която е наложена, е неправилен.
Още по-важно от гореизложеното е, че изтичането на срока на мярката не води до незаконосъобразност на обжалвания акт, с който тя е приложена. Първо, срокът на мярката е законово определен. С оглед на това дори и органът да не е определил в акта си срок или да е определил по-дълъг от законово установения това не прави a priori мярката незаконосъобразна. Законово определения срок се прилага ex lege. Второ. Дали законосъобразно определеният срок е изтекъл или не е въпрос на изпълнение на мярката. Ако органът прилага мярката след законово установения срок е налице негово незаконосъобразно фактическо действие, срещу което лицето може да се защити по реда на чл. 250 АПК. И трето. Дори и срокът на мярката да е изтекъл към датата на постановяване на съдебното решение, с което се извършва съдебен контрол за законосъобразност на акта, с който мярката е приложена, съдът се произнася налице ли са били фактическите и правни основания за прилагането й, а не дали е изтекъл или не законовия срок за нейното приложение. Не изтичането на срока прави мярката незаконосъобразна, а липсата на елементите на фактическия състав за нейното прилагане.
Видно от изложеното съдът като приел, че изтичането на срока на мярката е елемент на фактическия състав на мярката неправилно тълкувал и приложим материалния закон. Решението му е неправилно и следва да бъде отменено. Делото е изяснено от фактическа и правна страна. Не са налице предпоставките на чл. 222, ал. 2 АПК, поради което съдът, с оглед на чл. 222, ал. 1 АПК следва да реши спора по същество.
Видно от доказателствата по делото, а и от мотивите на съда, налице са предпоставките за прилагане на принудителна административна мярка по чл. 171, т. 1, б. "б" ЗДвП. С оглед на това оспорената Заповед № 14-0311-000092 е законосъобразна и жалбата срещу нея на г-н В. следва да бъде отхвърлена
С оглед на горното, направено от касатора искане и на основание чл. 143, ал. 3 и 4 АПК и тълкувателно решение № 5 от 13.05.2010 г. по тълкувателно дело № 9/2009 г. на Върховния административен съд съдът следва да осъди ответника да заплати на Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи - юридическото лице, в чиято структура се намира касаторът, направените по делото разноски за юрисконсултско възнаграждение. Размерът на същото съдът определя на 300, 00 лв. на основание чл. 8, ал. 2 във вр. с чл. 7, ал. 1, т. 4 във вр. с § 1 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 във вр. с чл. 222, ал. 1 АПК Върховният административен съд