Решение № 67 от 5.01.2024 г. на ВАС по адм. д. № 7427/2023 г.

Решение № 67 от 5.01.2024 г. на ВАС по адм. д. № 7427/2023 г., IV о., докладчик съдията Красимир Кънчев Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Ю. Й., гражданин на Република Турция, подадена чрез пълномощник адвокат М. Айдарова. Жалбата е срещу решение № 4102 от 20.06.2023 г. по адм. д. № 3817/2023 г. по описа на Административен съд София-град /АССГ/. С него е отхвърлена жалбата на Ю. Й. против заповед № 4522 ПАМ-8 от 22.03.2023 г. на началника на Гранично полицейско управление /ГПУ/ - Козлодуй, с която на лицето е наложена принудителна административна мярка /ПАМ/ "Забрана за влизане и пребиваване на територията на Република България" за срок от 5 години. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Иска се отмяна на обжалваното решение и вместо него постановяване на друго решение, с което да бъде отменена заповед № 4522 ПАМ-8 от 22.03.2023 г. на началника на ГПУ - Козлодуй. Претендира се и присъждане на разноски, съгласно приложен списък. Ответникът – началникът на Гранично полицейско управление - Козлодуй, чрез процесуалния си представител юрисконсулт Й. Стаматова, с представен писмен отговор оспорва жалбата като неоснователна. Моли обжалваното съдебно решение като правилно да бъде оставено в сила. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата. Счита, че решението на първоинстанционния съд е правилно и следва да се остави в сила. Върховният административен съд, четвърто отделение, в настоящия съдебен състав намира, че касационната жалба е подадена от надлежна страна, за която обжалваният съдебен акт е неблагоприятен и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, поради което е допустима. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. С обжалваното решение на Административен съд София - град е отхвърлена жалбата на касатора Ю. Й. против заповед № 4522 ПАМ-8 от 22.03.2023 г. на началника на ГПУ – Козлодуй. С нея на основание чл. 42з, ал. 1, т. 1 и ал. 3, вр. с чл. 10, ал. 1, т. 4 и вр. с чл. 39а, ал. 1, т. 4 от Закон за чужденците в Република България /ЗЧРБ/ на Ю. Й. е наложена принудителна административна мярка /ПАМ/ "Забрана за влизане и пребиваване на територията на Република България" за срок от пет години, считано от 22.03.2023 г. до 21.03.2028 г. За да постанови този резултат, съдът е приел, че оспорената заповед е постановена от компетентен орган и в законоустановената форма. Административният съд е приел също, че при издаване на оспорената заповед не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, като фактите и относимите обстоятелства от значение за случая са изяснени правилно. Освен това според съда в мотивите на акта са изложени фактическите обстоятелства, които обосновават съдържанието на разпореденото волеизявление по чл. 10, ал. 1, т. 4 от ЗЧРБ. Съдът е обсъдил твърдението в жалбата, че към момента на издаване на заповедта материалноправните предпоставки не са били налице и мотивирано го е приел за неоснователно. Относно вида на наложената ПАМ първоинстанционният съд е приел, че със заповедта е наложено ограничение за влизане и пребиваване на територията на страната ни, което е по-благоприятно за засегнатото лице от мярката, визирана в чл. 39а, ал. 1, т. 4 ЗЧРБ - забрана за влизане и пребиваване на територията на държавите - членки на Европейския съюз и не е налице материална незаконосъобразност на заповедта. Съдът е приел за неоснователна и тезата на жалбоподателя относно срока на наложената мярка. В тази връзка е посочил, че с оглед позоваването на предложение рег. № 4522р-2968/22.03.2023 г. оспореният акт се базира на индивидуална преценка на случая на жалбоподателя, като продължителността на ПАМ-а е съобразена с всички установени по случая обстоятелства, съобразно чл. 11, пар. 2 от Директива 2008/115/ЕО. Мотивирал е и извод, че определеният с оспорената заповед максимален срок на налагане на ПАМ от 5 години е пропорционален и съразмерен на преследваната цел. Обжалваното решение е правилно. При постановяването му не са допуснати твърдените от касатора нарушения. Преценявайки законосъобразността на оспорената заповед, съдът обосновано е приел, че административният акт е законосъобразен, като издаден от компетентен орган, в съответствие с приложимия материален закон и неговата цел, като при това не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. С оспорената пред АССГ заповед № 4522 ПАМ-8 от 22.03.2023 г. на Ю. Й. е наложена принудителна административна мярка "Забрана за влизане и пребиваване на територията на Република България" за срок от 5 години, считано от 22.03.2023 г. до 21.03.2028 г. Основанията послужили за налагането на ПАМ-а са чл. 42з, ал. 1, т. 1 и ал. 3, вр. с чл. 10, ал. 1, т. 4 и вр. с чл. 39а, ал. 1, т. 4 от ЗЧРБ. В акта е посочено, че на ГКПП Оряхово за излизане от Република България се е явил турският гражданин Ю. Й., който е управлявал товарен автомобил, в който при извършен граничен контрол са открити 4 лица без документи, които се самоопределят като сирийски граждани. В заповедта си административният орган е препратил изрично и към предложение рег. № 4522р-2968/22.03.2023 г. Следва да се има предвид, че съгласно чл. 42з, ал. 1 от ЗЧРБ принудителната административна мярка, която се налага е "Забрана за влизане и пребиваване на територията на държавите - членки на Европейския съюз". Същата се налага когато: по отношение на чужденеца са налице някои от основанията на чл. 10, ал. 1 от ЗЧРБ; не е предоставен срок за доброволно напускане при условията на чл. 39б, ал. 4; и чужденецът не изпълни задължението за връщане. Касационният жалбоподател твърди, че е налице несъответствие с материалния закон, тъй като по отношение на него е приложена ПАМ "Забрана за влизане и пребиваване на територията на Република България", каквато мярка се е налагала при действието на отменената разпоредба на чл. 42з, ал. 1 от ЗЧРБ. Действително действащата към момента на издаване на заповедта редакция на чл. 42з, ал. 1 от ЗЧРБ предвижда забраната за влизане и пребиваване по отношение на чуждия гражданин да е за територията на държавите - членки на Европейския съюз, а не само за Република България. Правилно обаче първоинстанционният съд е приел, че цитираното нарушение не се отразява на материалната законосъобразност на акта, като се е мотивирал, че в случая наложената ПАМ е по-благоприятна за адресата й. От значение е и факта, че Република България е държава членка на Европейския съюз, а ПАМ-ът не е наложен по отношение влизането и пребиваването на територията на държава, която да е извън Европейския съюз. Твърдяното от касатора нарушение не следва да се определя като съществено, нито като такова налагащо отмяна на акта, поради противоречие с материалния закон. В настоящия случай органът се е позовал на основанието по чл. 10, ал. 1, т. 4 от ЗЧРБ - когато има данни, че чужденецът извършва търговия с хора и незаконно въвеждане в страната и извеждане на лица в други държави. Посочените в заповедта мотиви за издаването й съответстват на предвидените в чл. 10, ал. 1, т. 4 от ЗЧРБ предпоставки за прилагане на мярката. Релевантно и достатъчно основание за прилагането на принудителната административна мярка е наличието на данни за извършен опит от страна на турския гражданин за незаконно извеждане на чужденци (самоопределящи се като сирийци) в други държави, каквито в настоящия случай са безспорно установени. С касационната жалба се спори, че в случая административният орган е трябвало да наложи ПАМ-а на основание чл. 10, ал. 1, т. 6 от ЗЧРБ за това, че Ю. Й. е осъден за извършено умишлено престъпление на територията на Република България, което съгласно българския закон се наказва с не по-малко от една година лишаване от свобода, освен ако не е реабилитиран, а не на основанието по т. 4. Безспорно по делото е установено, че с одобреното, с определение по НОХД № 69/2023 г. по описа на Районен съд – Оряхово, споразумение (което е със силата на присъда) жалбоподателят е признат за виновен за това, че на 05.03.2023 г. през ГКПП "Капитан Андреево" като съизвършител е направил опит да преведе през границата на страната между Република България и Република Румъния описаните в посочения акт общо 4 лица, които не са български граждани, без разрешение на надлежните органи на властта, като за превеждането е използвал МПС–тежкотоварен автобус с турски рег. №[номер] - престъпление по чл. 280, ал. 2, т. 3 и т. 4, вр. ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 18, ал. 1 от НК, поради което е и осъден на наказание "лишаване от свобода" за срок от 11 месеца, отложена на основание чл. 66, ал. 1 от НК за срок от 3 години. Настоящият състав приема, че основанията по т. 4 и т. 6 от цитираната разпоредба са самостоятелни основания за налагане на ПАМ-а. В случая административният орган правилно се е позовал на основанието по т. 4 от разпоредбата на чл. 10, ал. 1 от ЗЧРБ, като следва да се приеме, че е имал основание да се позове и на основанието по т. 6, тъй като към момента на постановяване на административния акт същото е било налице. В тази връзка следва да се посочи, че наличието и на основанието по т. 6 следва да се съобрази единствено като отегчаващо обстоятелство за срока на ПАМ на чуждия гражданин, а не като основание за отмяна на административния акт. Касационният жалбоподател твърди, че административният орган не е спазил задължението да отчете обстоятелствата по чл. 44, ал. 2 от ЗЧРБ, за да гарантира правата на адресата на акта и съответствието на мярката с целта на закона. Направеното оплакване е бланкетно и не сочи какво точно не е съобразено от административния орган. Съгласно цитираната от касатора разпоредба при налагане на принудителните административни мерки компетентните органи отчитат продължителността на пребиваване на чужденеца на територията на Република България, категориите уязвими лица, наличието на производства по Закона за убежището и бежанците или производства за подновяване на разрешение за пребиваване или друго разрешение, предоставящо право на пребиваване, семейното му положение, както и съществуването на семейни, културни и социални връзки с държавата по произход на лицето. В случая всички изброени от законодателя обстоятелства, който административният орган е следвало да съобрази, не касаят Ю. Й.. Обосновано съдът е приел, че в хода на производството органът не е допуснал съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Неоснователно е твърдението на касационния жалбоподател, че не му е осигурена възможност да даде обяснения, както и че не е могъл да участва в образуваното производство. От значение в случая е, че предложението за налагане на ПАМ и самият ПАМ са от дата 22.03.2023 г. и не е налице период от време от предложението до издаването на заповедта за налагане на ПАМ. Следователно не е била налице възможност адресата на акта да участва в производството, както се твърди. При преглед на приложеното по делото предложение рег. № 4522р-2968/22.03.2023 г. се установи, че при задържането на границата е бил проведен разговор - "беседа" с лицата нарушители, с оглед на което доводите на касатора, че не е дал обяснения, са неоснователни. Неоснователно е и твърдението, направено с касационната жалба, че с две различни заповеди на лицето Ю. Й. е била наложена забрана за "пребиваване", но двете заповеди са в конфликт. Действително на чуждия гражданин освен оспорената в настоящето производство ПАМ, е наложена и още една ПАМ – "отнемане правото на пребиваване в Република България", която ПАМ е друг вид (чл. 39а, ал. 1, т. 1 от ЗЧРБ) и е наложена на различно правно основание (чл. 40, ал. 1, т. 2 вр. с чл. 10, ал. 1, т. 4 от ЗЧРБ). Затова тази ПАМ няма отношение към законосъобразността на процесната ПАМ. Неоснователни са и оплакванията на касатора и относно срока на наложената ПАМ - "Забрана за влизане на чужденец в Република България" за срок от 5 години. Според първото изречение на чл. 42з, ал. 3 от ЗЧРБ забраната за влизане и пребиваване на територията на държавите - членки на Европейския съюз е за срок до 5 години. При положение, че срокът на ПАМ не е законоустановен, респ. може да бъде различен при нормирана само горна граница, административният орган е длъжен да обоснове защо е избрал избрания от него срок за налагане на ПАМ. В случая обаче такава обосновка се съдържа частично, както в оспорената заповед, така и в документите, предхождащи нейното издаване. Относими в тази връзка са фактическите основания по налагането на ПАМ. Същите са подробно анализирани в обжалваното решение. Касаторът при извършеният от него опит незаконно да изведе от страната сирийски граждани е използвал тежкотоварен автомобил, като изрично в жалбата си до съда е посочил, че целта му е била да помогне на лицата да отидат в чужбина, по-конкретно в Германия. Освен това той е и осъден за това, като както вече се каза, за него е било налице и основанието по чл. 10, ал. 1, т. 6 от ЗЧРБ. Това съчетано с актуалните към него момент проблеми по нелегална имиграция в страните от Европейския съюз, в достатъчна степен обосновава налагането на максималният срок на ПАМ. Не би могло да се поощрява гражданите на съседната държава (Турция) да подпомагат нелегалната имиграция като извеждат през границата на България нелегални имигранти. Следва до бъде посочено, че Ю. Й. сам е избрал поведението си, относимо към наложената ПАМ. А изложеното с жалбата, че наказателния съд е приложил разпоредбата на чл. 55 от НК, тъй като е било налице смекчаващо вината обстоятелство – скорошно земетресение в Турция, в района в който жалбоподателят живее, е неотносимо за случая. Предвид на това наложеният му максимален срок на ПАМ не е необоснован и няма нарушение на принципите на пропорционалност и ефективност в светлината на Директива 2008/115/ЕО. Поради което оспорената заповед не е незаконосъобразна, както правилно е приел и първоинстанционният съд. По тези доводи обжалваното решение е съобразено с материалния закон, обосновано е и не страда от релевираните с касационната жалба пороци. Затова то следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на спора, искането на касатора за присъждане на разноски следва да се остави без уважение. При този изход на спора и на основание чл. 143, ал. 3 от АПК касационният жалбоподател следва да заплати на ответника по касационната жалба своевременно претендираните разноски за настоящата съдебна инстанция - за юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв., определено на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК във връзка с чл. 37 от Закона за правната помощ, във връзка с чл. 24 от Наредбата за заплащането на правна помощ. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,