Решение № 150 от 21.06.2016 г. на ВКС по гр. д. № 1177/2016 г.

Решение № 150 от 21.06.2016 г. на ВКС по гр. д. № 1177/2016 г., III г. о., ГК, докладчик съдията Илияна Папазова Производството е с правно основание чл. 290 от ГПК. Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от П. Б. Д. със съдебен адрес в [населено място], чрез процесуалния представител адвокат Т. против въззивно решение № 2377 от 1.12.2015 г. по в. гр. д. № 2024/2015 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 1781 от 16.03.2015 г. по гр. д. № 6188/2014 г. на Софийски градски съд, като му е присъдена, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от З., сумата от 1 000 лв., обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на повдигнато и поддържано срещу него незаконно обвинение за извършено деяние по чл. 195, ал. 2, вр. с ал. 1, т. 4 и 5, вр. с чл. 63, ал. 2, т. 2 НК по прекратено сл. д. № 559/1997 г., ведно със законната лихва, считано от 4.02.2014 г. Искането на касатора е за отмяна на постановения въззивен акт и решаване на въпроса по същество с уважаване на предявения иск до пълния му размер от 27 000 лв., ведно със законната лихва, считано от 4.02.2014 г. В съдебно заседание касаторът се представлява от процесуален представител, който поддържа жалбата и желае да бъде уважена. Изразява становище, че определения от въззивния съд размер на обезщетение е изключително занижен, тъй като не отчита характера и интензитета на претърпените болки и страдания. Претендира определяне, на основание чл. 38 от Закона за адвокатурата, на адвокатски хонорар. Становището на представителя на Върховна касационна прокуратура е за неоснователност на касационната жалба. Счита, че съдът е съобразил всички релевантни обстоятелства, включително и факта, че наказателното производство е било прекратено още през 2006 г., след което лицето не е имало качеството на обвиняем. В тази връзка счита, че не е налице противоречие с посочената задължителна съдебна практика, в която е обсъждана различна по последици хипотеза на спиране /а не на прекратяване/ на наказателното производство. Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, след като обсъди направеното искане и доказателствата по делото, намира следното: Срещу настоящият касатор е повдигнато обвинение през 1997 г. Впоследствие - неговото сл. д. № 559/1997 г. е обединено с още девет дознания на други три лица за извършени през 1996 г. кражби на значителна стойност на територията на [населено място]. През периода 25.03.1998 г. - 12.09.2005 г. делото многократно е връщано за допълнително разследване, като е прекратено с постановление от 20.03.2006 г. Това постановление е обжалвано през 2013 г. Независимо от продължителния изминал период, съдът е счел обжалването за допустимо, поради липса на данни за съобщаването му на засегнатото лице. С определение от 11.01.2014 г. е потвърдил прекратяването, чието правно основание е изменил, приемайки че коректното е, че деянието не е извършено от лицето. В. съд е определил обезщетение в размер на 1 000 лв. за производство продължило около 17 години, като е акцентирал на леката наложената мярка за неотклонение - "парична гаранция", че през този период лицето е било осъждано три пъти за други деяния и че причинените вреди, изразяващи се в "негативни душевни преживявания, нервност и раздразнителност", не са с голям интензитет, тъй като от тези години, в продължение на осем, не са извършвани следствени действия, а през останалия период - обвиняемият е бил разпитван само веднъж. С определение № 359 от 5.04.2016 г., ВКС е допуснал касационно обжалване, на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, по въпрос, по който е констатирано противоречие с постановено по чл. 290 ГПК решение № 532 от 24.06.2010 г. по гр. д. № 1650/09 г. на III г. о. и ТР № 3 от 22.04.2004 г. по т. д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС: Следва ли при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди да се вземе пред вид периода от време, през който е било налице незаконосъобразно повдигнато обвинение, но не са извършвани процесуално-следствени действия с обвиняемия? По така поставения въпрос, настоящият съдебен състав намира следното: Съгласно чл. 4 от З. държавата дължи обезщетение за всички неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Затова при определяне на размера на обезщетението по чл. 2, т. 3 З. /за вреди в резултат на прекратяване на наказателното производство поради това, че деянието не е извършено от лицето/ следва да се вземе пред вид целия период от време, през който образуваното наказателно производство е било висящо /включително периода на спиране/. Определяща е датата не на постановяване на акта, с който е прекратено наказателното производство по делото, а датата на влизане в сила на същия. Липсата на конкретно извършвани следствени действия - за определен период от време - в рамките на висящото наказателно производство, сама по себе си, не е обстоятелство, изключващо причиняването на вреди. Това е така, защото съгласно установената съдебна практика - фактът, който е достатъчен за да инициира, че лицето е претърпяло вреди, рефлектиращи върху неговите чест и достойнство е незаконното обвинение, а не е конкретно предприетите в хода му процесуално - следствени действия /вж. решение № 427 от 16.06.2010 г. по гр. д. № 273/09 г. на III г. о./ Видът и броя на последните са от значение, но се отчитат от съда при цялостната му преценка за определяне крайния размер на дължимото обезщетение. Не е в тежест на пострадалия да доказва отделните си негативни изживявания /вж. решение № 18 от 20.02.2014 г. по гр. д. № 2721/2013 г. на IV г. о./ Наличието им се презумира от повдигане на незаконното обвинение и през целия период на висящност на наказателното производство. Неспазването на разумния срок на продължителност на същото винаги увеличава вредните последици, като степента на увеличение е въпрос на преценка от страна на съда, с оглед конкретно установените по делото факти и обстоятелства /вж. решение № 532 от 24.06.2010 г. по гр. д. № 1650/09 г. на III г. о./ Имайки пред вид така дадения отговор на поставения въпрос и горепосочените конкретни факти по делото, настоящият съдебен състав намира за неправилен извода на въззивен акт, че сума в размер от 1 000 лв. е достатъчна, за да обезщети причинените неимуществени вреди на лице, обвинено за извършено престъпление по чл. 195, ал. 2, вр. с ал. 1, т. 4 и 5, вр. с чл. 63, ал. 2, т. 2 НК, в хода на наказателно производство, което е прекратено /с влязъл в сила акт/ 16 години и 7 месеца след образуването му. Независимо, че през този период лицето е било осъждано три пъти за други деяния/държане на наркотични вещества и за два грабежа/, а през 2012 г. срещу него е постановена оправдателна присъда за хулиганство, независимо, че по настоящето обвинение му е била наложена най - леката мярка за неотклонение и че предприетите процесуално - следствени действия не са се отличавали с голям обем и интензитет, прекомерната продължителност на производството, за която няма данни да е наложена от обективни обстоятелства, налага определяне на по-висок размер на обезщетение, справедливия размер на който, според настоящия състав възлиза на 6 000 лв., ведно със законната лихва, считано от 4.02.2014 г. С оглед изхода от делото, направеното искане и на основание чл. 38 от Закона за адвокатурата, във връзка с чл. 9, ал. 2 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, в пола на пълномощника на касатора следва да се присъди адвокатски хонорар в размер на 600 лв. Мотивиран от изложеното, Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение