Решение № 124 от 6.03.2009 г. на ВКС по гр. д. № 6076/2007 г.

Решение № 124 от 6.03.2009 г. на ВКС по гр. д. № 6076/2007 г., I г. о., ГК, докладчик съдията Добрила Василева Производството е по чл. 218а и сл. ГПК /отм./ във вр. § 2, ал. 3 ПЗР ГПК /2007 г./ С решение № 138 от 14.01.2005 г. по гр.д. № 209/2003 г. на районен съд гр. К., оставено в сила с решение № 142 от 2.08.2007 г. по гр.д. № 225/2005 г. на Сливенски окръжен съд ищците М. Д. Х., И. И. Д., В. А. Д., Н. А. Д., П. Н. Д., А. Х. С. и В. Х. Д. са признати за собственици на 4/5 ид. ч.от недвижим имот- дворно място с къща в с. К., представляващ УПИ- Х-84 в кв. 18 по плана на селото и ответниците М са осъдени да им предадат тези идеални части от имота, които се владеят от тях без правно основание. Ответниците са подали касационна жалба срещу решението на въззивния съд, като оспорват изводите на съда, че имотът е запазил наследствения си характер и че не е придобит от тях по давност. Поддържат доводи за необоснованост на решението и постановяването му при нарушение на съдопроизводствените правила и материалния закон. Молят за отмяна на решението и отхвърляне на иска. Ищците оспорват жалбата като неоснователна. За да се произнесе настоящият състав на Върховния касационен съд, първо гражданско отделение съобрази следното: Спорът за собствеността на имота е между наследниците - внуци на Н. Д. починал през 1957 г. и съпругата му В. Д. починала през 1963 г. Според ищците този имот и досега е запазил наследствения си характер и те притежават общо 4/5 ид. ч., а ответницата 1/5 ид.ч. и тъй като тя владее целия имот са предявили ревандикационен иск за притежаваната от тях идеална част от имота. Ответницата е поддържала, че тя е едноличен собственик на имота, придобит от нея по давност, за което се е снабдила с нотариален акт по обстоятелствена проверка през 1995 г. Твърдяла е, че присъединява и владението на своята майка Г, която от 1967 г. до смъртта си е живяла в същия имот и упражнявала владение с намерение да стане собственик. За да уважи иска въззивният съд е изложил съображения, че имотът произхожда от общите наследодатели на страните и е запазил наследствения си характер, както и че наследодателката на ответницата и самата тя са собственици само на 1/5 ид.ч., а не на целия имот. Отречено е възражението на ответницата за придобиване на целия имот по давност. Настоящият състав на Върховния касационен съд, първо гражданско отделение намира, че решението на въззивния съд е правилно и следва да се остави в сила, а касационната жалба - без уважение. За да докаже възражението си за придобиване на целия имот по давност ответницата е следвало да установи, че както нейната наследодателка, така и тя самата са владяли имота като собственици, с отблъсване владението на другите наследници и с намерението да го придобият по давност. Въззивният съд правилно и след обстоен анализ на всички писмени и гласни доказателства по делото е заключил, че нито за наследодателката на ответницата, нито за самата нея може да приеме, че са осъществявали самостоятелно владение, годно да ги направи собственици. Ответницата е наследник на Г. С. от дъщерите на общите наследодатели Н. Д. П. и В. Д., които са първоначални собственици на имота. По делото не е спорно, че след 1967 г. дъщерята Г. и съпругът й С. Р. са се установили да живеят в къщата, като Г. е починала там през 1994 г. От показанията на разпитаните свидетели е изяснено, че Г. С. е живяла в къщата като в наследствен имот, там са идвали другите й братя и сестра й и всички са възприемали имота като техен общ наследствен имот, като са се грижили общо за поддържането му, правили са ремонт, влагали са общи средства и са помагали на сестра си. Няма доказани действия от страна на Г. С., че е отблъснала владението на братята и сестра си и че е искала да стане едноличен собственик на целия имот. Безспорно е, че тя е продължила да счита имота за наследствен и защото през 1980 г. е завела дело за делба с другите наследници, независимо че след това същото е прекратено. Следващият период, който въззивният съд правилно е изследвал с оглед твърдението на ответницата, че присъединява владението, упражнявано от нейната майка, е от 1980 г. до смъртта на Г. С. през 1994 г. Данните и за този период са, че имотът е посещаван от другите наследници- братята Д., А.и П., респективно техните деца, те са помагали на Г. за поддържане на имота, правили са ремонт на покрива, построили баня в къщата и други действия, сочещи че имотът продължавал да се възприема като общ на всички наследници. В писмо от 15.05.1986 г. до брат си А. Г. предлага другите наследници да й отстъпят имота, а тя да им заплати пари, което сочи че и към 1986 г. имотът продължава да има наследствен характер. До смъртта си Г. С. не предприема действия за позоваване на изтекла в нейна полза придобивна давност и снабдяване с нотариален акт за собственост на целия имот. След смъртта на майка си с такъв нотариален акт през 1995 г. се снабдява ответницата М. В. съд правилно е посочил, че тя не може да присъдени владението, упражнявано от нейната майка, тъй като от доказателствата по делото е установено, че Г. С. е владяла само своята част, а по отношение частите на другите наследници е била държател. В тази част констатациите в нотариалния акт, издаден по обстоятелствена проверка следва да се считат опровергани от доказателствата по делото- напр. от показанията на св. Е. Д., Т. В. и Н. Д., както и от приложената кореспонденция между наследниците. При това положение годината, през която М. К. се е снабдила с нотариален акт би могла да бъде само начало на давностно владение за придобиване на имота лично от нея, но за това е необходим десет годишен срок, какъвто при започване на владението през 1995 г. и завеждане на исковата молба на 12.12.2003 г. очевидно не е изтекъл. В обобщение следва да се посочи, че признавайки ищците за собственици на 4/5 ид. ч., а ответницата на 1/5 ид. ч. въззивният съд е постановил правилно и обосновано решение, което следва да бъде оставено в сила. Неоснователни са оплакванията, които се развиват в касационната жалба, че съдът е допуснал нарушение на чл. 188, ал. 1 и чл. 136 ГПК, като не е изложил мотиви защо кредитира дадени свидетелски показания, а други отрича или не обсъжда, тъй като видно от мотивите към решението доказателствата са обсъдени в тяхната съвкупност и относимост към спорния предмет, като съдът правилно е разграничил различните периоди, за които следва да се установи как е осъществявано владението върху имота и има ли основание да се приеме, че един от наследниците е отблъснал владението на другите и е започнал да владее за себе си, както и налице ли е владение, което да може да бъде присъединено от следващия наследник. Не е допуснато нарушение и на чл. 127, ал.1 ГПК при разпределяне на доказателствената тежест, тъй като ищците са установили, че имотът е запазил наследствени си характер, на което се основава тяхната претенция, а ответницата не е доказала възражението си, че е придобила частите на другите наследници от имота по давност. Неоснователен е доводът, че началото на намерението на Г. С. да свои имота следва да се свърже с писмото от 15.05.1986 г., тъй като по делото не са представени доказателства, че от тази дата до смъртта си Г. С. е извършила действия, с които да манифестира отблъскване владението на другите наследници. Неоснователно е и оплакването за нарушение на материалния закон. Въззивният съд правилно е приел, че няма основание да признае ответницата за едноличен собственик на имота, както и че същият е запазил наследствения си характер, като ищците поради степента на родство с общия наследодател притежават 4/5 ид.ч. от имота, а ответницата 1/5 ид.ч. Необходими са категорични доказателства, че един от наследниците, независимо че упражнява фактическа власт върху целия наследствен имот, е отблъснал владението на другите наследници и има намерение да придобие техните части от имота по давност. Намерението трябва да е ясно и недвусмислено и да достигне до другите наследници. По делото не е установено, че Г. С. е манифестирала еднозначно пред другите наследници такова намерение, нито дъщеря й - ответницата М, дори и да се приеме, че с факта на снабдяване с нотариален акт през 1995 г. да е изразила токова субективно отношение, не е владяла достатъчен срок от време, за да придобие имота по давност на собствено основание. По тези две причини решението е правилно и няма касационни основания за отмяната му. Водим от горното и на основание чл. 218ж, ал. 1 ГПК / отм/ настоящият състав на Върховния касационен съд, първо гражданско отделение