Решение № 1137 от 23.01.2012 г. на ВАС по адм. д. № 12792/2011 г.

Решение № 1137 от 23.01.2012 г. на ВАС по адм. д. № 12792/2011 г., III о., докладчик председателят Галина Христова Производството по делото е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на "Брилянт-24" - ЕООД, подадена чрез пълномощника на търговското дружество - адв. Кр. Митова от САК, срещу Решение № 3879 от 8.08.2011 г., постановено по адм. дело № 257/2011 г. от Административен съд София-град. В жалбата се мотивират съображения за неправилност на решението като необосновано, постановено в нарушение на съдопроизводствените правила и материалния закон - отменителни основания по смисъла на чл. 209, т. 3 АПК, иска се неговата отмяна и се претендират разноски за касационното производство ведно с "със законната лихва върху тях от датата на поканата за доброволното им изпълнение". Ответната страна - Комисията за защита на потребителя, чрез пълномощника си адв. Бл. Палозова, дава писмено становище за неоснователност на касационната жалба. Процесуалният представител на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Заплащането на разноски за адвокатски хонорар по делата, по които се оспорва законосъобразността на наказателните постановления, не са пряка и непосредствена последица от увреждането в резултат на отменен административен акт по смисъла на чл. 4 от ЗОДОВ, тъй като законодателят не е предвидел задължителен характер на защитата в административно-наказателния процес. Настоящата инстанция, като взе пред вид доводите на страните и доказателствата по делото, намери за установено следното: Касационната жалба е подадена в законоустановения срок, от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна при следните съображения: С обжалваното решение съдът от първата инстанция е отхвърлили, като неоснователен, искът на "Брилянт-24" - ЕООД срещу Комисията за защита на потребителите с правно основание чл. 1 от ЗОДОВ, с който се претендира осъждане на ответника за понесени имуществени вреди в размер на 5 760 лева, представляващи направените от ищеца разноски в производството по обжалване на наказателни постановления № К-4327 от 27.10.2008 г. и № К-4328 от 23.10.2008 г. За да постанови този резултат съдът е приел за установено, че с влязъл в сила съдебен акт посочените наказателни постановления са били отменени. Приел е за установено още, че за процесуалното представителство по НАХД № 733/2009 г. и КНАХД № 6930/2010 г. дружеството е заплатило адвокатски хонорар в размер на 5 760 лева, съгласно договори за правна защита и съдействие от 19.12.2009 г. и от 17.12.2010 г. Въз основа на тази фактическа установеност съдът е направил извод, че искът е неоснователен и следва да бъде отхвърлен. Това е така, тъй като: 1. наказателното постановление не е административен акт по смисъла на чл. 21 от АПК; 2. оспорването на наказателните постановления протича по реда на специалния закон - ЗАНН; 3. законодателят е свързал производството по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ само с производствата по издаване и отмяна на административни актове по реда на АПК, а не по друг закон; 4. в административно-наказателното производство не се дължат разноски, поради което е недопустимо и в противоречие с ТР № 2 от 3.06.2009 г. на ОС на ВАС, такива да се претендират в друго, нарочно производство, провеждано по други процесуални правила; 5. претенцията за незаконни действия и бездействия не е предявена своевременно и не е във връзка с твърдяната вреда, поради което съдът не дължи произнасяне. Решението е правилно. Не са налице отменителните основания, посочени от касатора. В пледоарията си, след даване ход на делото по същество, пълномощникът на "Брилянт-24" - ЕООД - адв. Митова, е направил искане за спиране на производството по настоящото дело и за откриване на производство по издаване на тълкувателно решение. Искането е неоснователно, тъй като не са налице предвидените от чл. 229 от ГПК, приложим субсидиарно в административния процес, изчерпателно изброени от законодателя основания за спиране на съдебното производство. По съществото на касационната жалба: Изводите на първоинстанционния съд са обосновани и правилни. Заплатеното адвокатско възнаграждение по проведените административно-наказателни производства във въззивната и касационната инстанции по оспорване законосъобразността на наказателни постановления не представлява имуществена вреда, нито пряка и непосредствена последица от увреждане по смисъла на чл. 4 ЗОДОВ, както правилно е приел и решаващият съд. Направените разноски по водене на НАХД, по което е отменено наказателно постановление, не могат да бъдат квалифицирани като вреди произтичащи от незаконосъобразен административен акт, доколкото законовата възможност да се поиска присъждане на направените разноски се определя от правилата, действащи в съдебното производство по ЗАНН, в което този акт е отменен. Съгласно разпоредбата на чл. 203 АПК гражданите и юридическите лица могат да предявят искове за обезщетение за вреди, причинени им от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на административни органи и длъжностни лица, като основателността на иска предполага предварителното установяване на точно определени от законодателя и кумулативно налични предпоставки, а именно: незаконосъобразен административен акт; незаконосъобразно действие или бездействие на административен орган или длъжностно лице на държавата или общината; този акт, действие или бездействие да е при или по повод изпълнение на административна дейност; да е/са отменен/и по съответния ред; да е настъпила вреда от такъв административен акт, действие или бездействие; да е налице причинна връзка между постановения незаконосъобразен акт, действие или бездействие и настъпилия вредоносен резултат. При липса на някой от елементите на посочения фактически състав не може да се реализира отговорността на държавата и общината по посочения ред. Практиката на административните съдилища в това отношение е постоянна и последователна. Непротиворечива е и практиката на административните съдилища по отношение отговорността за разноските, направени в хода на административно-наказателен процес за процесуално представителство. В тази връзка Общото събрание на съдиите от Върховния административен съд е приело и Тълкувателно решение № 2 от 3.06.2009 г, постановено по ТД № 7/2008 г. Налагането на административно наказание по реда на ЗАНН протича в две фази: В първата фаза се установява административното нарушение чрез съставянето на административен акт и въз основа на него се образува административно-наказателното производство. Спецификата на административните нарушения като вид правонарушения се състои в това, че те засягат реда на функционирането на държавното управление. Това предопределя и характера на правните субекти, имащи право на "реакция" на "преследването" им - това е държавната администрация като цяло. Образуването на административно-наказателните производства се поверява на компетентни длъжностни лица, т. е. на длъжностни лица от системата на централните и териториалните органи на държавно управление, съответно контролиращи спазването на различните административно-правни режими. Съставеният акт за установяване на административно нарушение е акт с констативно значение - той служи като предпоставка за издаването на друг акт - наказателно постановление. Този акт разкрива сложно функционално съдържание: от една страна наказателното постановление установява официално факта на извършеното административно нарушение; от друга - чрез него, по официален ред, се отправя обвинение към конкретно лице, че е извършило правонарушение от категорията на административните нарушения и от трета - чрез него определен административно-наказващ орган се ангажира да се произнесе по обвинението като упражни своите административно-наказателни правомощия. С други думи, образуването на административно-наказателно производство има за своя главна и непосредствена цел реализирането на административно-наказателната отговорност на дееца. Втората фаза на производството е свързана с налагането на административното наказание и започва от момента, в който наказващият орган е получил административно-наказателната преписка, изпратена от актосъставителя, и приключва с произнасянето на наказващия орган (който може да наложи наказание, да не наложи такова или да прекрати производството). В административно-наказателния процес понятието "наказващ орган" се свързва с правомощието на определена администрация, дадено й от закона, да осъществява държавната наказателна репресия спрямо извършителите на административни нарушения. Спецификата на тези неправомерни деяния налага бърза реакция срещу тях, която не може да се обезпечи от системата на съдебния апарат и неговата сложна и дълга процедура за налагане на наказания. Това е така, тъй като характерът на тези деяния, в сравнение с престъпленията, разкрива значително по-малка степен на обществена опасност и от друга страна - те са вредни за нормалното и редовно функциониране на различни административни служби, предназначени да задоволяват определен държавен и обществен интерес. Налагането на административно наказание посредством издаването на наказателно постановление не е типична административна дейност обаче. Административно-наказващият орган не може да се сезира сам - той трябва да бъде сезиран от актосъставителя. Следователно той действа на принципа на съдебните органи - само чрез сезиране. Решението, което взема също не е израз на типична административна дейност - води се "спорно" производство (събират се доказателства), а произнасянето по такова спорно производство също наподобява дейността на съда. С произнасянето наказващият орган решава "правен спор", в случая административно-наказателно-правен (има ли извършено нарушение, кой го е извършил, за вината и т. н.). Ето защо, доктрината приема, че наказателното постановление по съществото си е израз на правораздавателна дейност, а не на типично административна. Чрез наложеното административно наказание наказващият орган реализира държавната наказателна репресия - едно лице бива признато за виновно в извършването на правонарушение, в случая административно нарушение. Правораздавателният или юрисдикционен характер на извършената дейност окачествява органа, който я осъществява - административно-наказващия орган, като особена административно-наказателна юрисдикция. Такъв характер (юрисдикционен) има и самото наказателно постановление. Оттук произтича и смесеният характер на оспорването на наказателните постановления: 1. Първоинстанционното производство по обжалване на наказателни постановления се развива по реда на ЗАНН и пред общите съдилища - районния съд (чл. 59 - чл. 63); 2. Решението на районния съд, с което се потвърждава, изменя или отменя наказателно постановление, подлежи на касационно обжалване пред административния съд на основанията, предвидени в НПК, но по реда на глава дванадесета от АПК (чл. 63 от ЗАНН). Във връзка с казаното следва да се отговори на въпросите: 1. разходите на страната в производството по оспорване на наказателните постановления и по-конкретно разходите за възнаграждение на процесуален представител по делото, представляват ли вреди по смисъла на специалния ЗОДОВ и 2. по какъв ред страната, направила разноски в това производството може да ги получи, когато наказателното постановление е обявено за незаконосъобразно. Настоящият състав на съда изхожда от общия принцип, че всички разходи или вреди, които страната неоснователно и по вина на административно-наказващия орган е направила, респ. претърпяла във връзка с процес по оспорване законосъобразността на издадено от него наказателно постановление, следва да й бъдат възстановени. За да се отговори на въпроса "по какъв ред" да стане това следва внимателно да се изследва въпроса какъв е вида на акта, обявен за незаконосъобразен и в какво си качество е действал органа, който го е издал. В законодателната уредба е налице празнота по въпроса за разноските в административно-наказателния процес, както правилно е констатирал и съдът от първата инстанция, която води до неправилно насочване на исковите претенции. В глава пета, раздел V на ЗАНН не е уредена отговорността за разноски на страните пред решаващия съд (чл. 59 - 63). По силата на препращащата разпоредба на чл. 84 ЗАНН, доколкото в този закон няма особени правила се прилагат разпоредбите на НПК. В Наказателно-процесуалния кодекс въпросът с разноските е уреден в глава петнадесета, раздел III (чл. 187 - 190) и касае единствено подсъдимите лица, каквито явно не са нарушителите. Препращането, съдържащо се в разпоредбата на чл. 63, ал. 1 ЗАНН, към глава ХII АПК също не помага за разрешаването на въпроса, тъй като касае само процесуалния ред, по който се развива касационното производство пред административния съд и в нея също не се съдържа уредба за разноските (нормата на чл. 228 АПК препраща, за неуредените въпроси, към разпоредбите за първоинстанционното производство по оспорване на административните актове, а наказателните постановления не са административни актове). Следователно, съдът следва да допълни законовата празнота с тълкуване. В конкретния случай се претендира възнаграждението, което търговското дружество е заплатило за процесуалното представителство, произтичащо от договор за правна помощ и съдействие пред въззивната и касационната инстанции. Предвид развитите по-горе съображения искът на касатора е бил неправилно основан на разпоредбата на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ. В случая не става въпрос за вреди, които произтичат от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на държавата (или общината), нейни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. В случая административно-наказващия орган действа като правораздавателен, като особена административно-наказателна юрисдикция. Ето защо разноските в административно-наказателното производство нямат характер на вреди по смисъла на чл. 1 от ЗОДОВ. Случаят не попада и в хипотезата на чл. 2 на същия закон - ЗОДОВ, тъй като той предвижда отговорност за Държавата за вредите, причинени на граждани от органите на дознанието, следствието, прокуратурата и съда, но не и на административно-наказващите органи, от незаконно. . . налагане на административно наказание, когато. . . административното наказание (бъде) отменено". В такъв случай за страната остава единственият възможен изход и той е да търси репариране на понесените разноски по общия ред на ЗЗД, като вреди произтичащи от "непозволено увреждане" - т. е. на онзи правен институт, който урежда последиците от увреждане на лични или материални блага при нарушение на общата забрана на закона да не се вреди другиму. В тези случаи деликвентът дължи обезщетение за причинените морални и материални вреди, лихви и т. н. По изложените съображения съдебното решение като правилно, валидно и допустимо следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 1, предложение първо АПК, Върховният административен съд, Трето отделение,