Решение № 5479 от 7.6.2022 г. на ВАС, I о.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. АПК. Образувано е по касационна жалба на изпълнителния директор на Държавен фонд (ДФ) "Земеделие", чрез адв. В. Начев против решение 247/22.06.2021 г. на Административен съд Стара Загора, постановено по адм. дело 251/2021 г., с което по жалба на ЕТ "Маринова 2012 Ж. Маринова", [населено място], общ. Опан е отменен негов Акт за установяване на публично държавно вземане (АУПДВ) 24/311/00675/3/01/04/01 с изх. 01-6500/8605 от 04.09.2020г за подлежащо на възстановяване публично държавно вземане в размер на 35 151.80 лева. В касационната жалба са посочени касационните основания по чл. 209, т. 3 от АПК - нарушение на материалния закон, на съдопроизводствените правила и необоснованост на обжалваното съдебно решение. Касаторът поддържа, че е налице пълно съответствие между фактите, посочени в оспорения АУПДВ и тези, установени от първоинстанционния съд, като спорът е по приложението на закона. Оспорва изводите на съда за допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила при издаването на акта и по приложението на материалния закон. Счита за погрешно приетото от съда, че непостигането на заложените в бизнес плана финансови показатели представлява неизпълнение на одобрени индикатори и е налице основанието по чл. 70, ал. 1, т. 7 ЗУСЕСИФ за извършване на финансова корекция. Твърди, че не е налице нито едно от основанията предвидени в чл. 70, ал.1, т.1-9 ЗУСЕСИФ за приложение на чл. 27, ал. 6 ЗПЗП. Поддържа, че са налице предпоставките за прилагане на § 12 от ПЗР на ЗИДЗПЗП (ДВ бр.2/2018 г.), както и че релевантно е извършването на проверката в рамките на мониторинговия период. Излага съображения, че на основание чл. 15, ал.2 от ЗНА по отношение на мониторинговия период следва да се приложи нормата на чл. 71 от Регламент 1303/2013 г. Оспорва като неправилни и необосновани и изводите на съда, че не са налице материалноправните основания за връщане на вече изплатени суми заедно със законната лихва от бенефициента. Искането е за отмяна на решението и постановяване на друго, с което да се потвърди оспореният индивидуален административен акт. Претендира разноски. Ответникът Ж. Маринова в качеството й на ЕТ "Маринова 2012 Ж. Маринова", чрез адв. М. Колева оспорва касационната жалба и моли да се остави в сила първоинстанционното съдебно решение, по съображения, изложени в представен по делото писмен отговор от 31.08.2021 г. Заключението на прокурора от Върховна административна прокуратура е за неоснователност на жалбата. Върховният административен съд, първо отделение, като взе предвид доводите на страните и установените по делото факти, на основание чл. 218 и чл. 220 АПК приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна, по следните съображения: Предмет на оспорване пред Административен съд Стара Загора е бил акт за установяване на публично държавно вземане (АУПДВ) 24/311/00675/3/01/04/01 с изх. 01-6500/8605 от 04.09.2020 г. на изпълнителния директор на ДФ Земеделие , с който на ЕТ Маринова 2012 Ж. Маринова е определено за възстановяване публично държавно взимане в размер на 35 151.80 лева. С обжалваното съдебно решение, първоинстанционният съд е отменил оспорения индивидуален административен акт, като е приел, че е незаконосъобразен, поради допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила и нарушение на материалния закон. От фактическа страна съдът е установил, че между ДФ Земеделие и ЕТ Маринова 2012 Ж. Маринова е сключен договор 24/311/00675/16.10.2014 г. за отпускане на безвъзмездна финансова помощ по мярка 311 Разнообразяване към земеделски дейности по Програмата за развитие на селските райони 2007-2013 г. (ПРСР), подкрепена от Европейския земеделски фонд за развитие на селските райони, в размер на 354 771.71 лева, представляваща 70% от одобрените и реално извършени разходи за осъществяване на проекта. Въз основа на заповед 373912/21.06.2019 г. е извършена проверка на място след плащане в периода 24.06.2019 г. - 28.06.2019 г., при която е констатирано изпълнение на приходите за три пълни финансови години (2016 г., 2017 г. и 2018 г.), което съставлява съответно 41,25%, 58,84% и 46,63% изпълнение на одобрения бизнес план за всяка година, средноаритметично за трите години 49,28 %. Административното производство е образувано на основание чл. 26, ал. 1 АПК с писмо изх. 01-6500/8605 от 30.10.2019 г. Бенефициерът е упражнил правото си на възражение, което е отхвърлено от административния орган като неоснователно. При така установените факти, съдът е приел, че административното производство по издаване на оспорения административен акт е започнало при действието на чл. 27, ал. 6 и 7 ЗПЗП, (ДВ бр.51/2019 г., в сила от 28.06.2019 г.), по силата на които изрично са разграничени случаите, в които подлежащата на възстановяване безвъзмездна финансова помощ по мерките и подмерките от ПРСР се установява с решение за финансова корекция и с АУПДВ. За конкретния случай фактическото основание за издаване на оспорения акт е неизпълнение на заложените в одобрения по проекта бизнес план финансови показатели (приходи) за финансовите 2016 г., 2017 г. и 2018 г. Съдът се е позовал на константната съдебна практика на Върховния административен съд, според която заложените в бизнес плана финансови показатели са индикатори за изпълнение на одобрения проект и непостигането им представлява материалноправно основание по чл. 70, ал.1, т. 7 ЗУСЕСИФ за извършване на финансова корекция с издаването на решение по реда на чл. 73 ЗУСЕСИФ. На основание чл. 27, ал. 6 и 7 ЗПЗП, съдът е обосновал извод, че при неизпълнение на бизнес плана, представляващо основание по чл.70, ал.1, т.7 ЗУСЕСИФ, процесуалният ред за установяване дължимостта на подлежащата на възстановяване помощ чрез издаването на АУПДВ е неприложим. Съдът е изключил приложението на чл. 27, ал. 7 от ЗПЗП на основание § 4, ал. 3 от ДР на ЗУСЕСИФ (изм. ДВ, бр. 2 от 03.01.2018 г.). Приел е, че не са налице и основания за прилагане на § 12, ал. 1 от ПЗР към ЗИД на ЗПЗП (обн. ДВ, бр. 2 от 2018 г.), тъй като приложимостта на досегашния ред, предвиден в наредбите по прилагане на ЗПЗП, е обусловено от наличието на започнато производство по реда и при условията на такава наредба и неизтичането на периода на мониторинг. На основание § 1, т. 2 б. а от ДР на Правилата за определяне на размера на подлежащата на възстановяване безвъзмездна финансова помощ при установени нарушения по чл. 27, ал. 6 и ал. 7 ЗПЗП по мерките ПРСР 2007 2013 г. е приел, че мониторинговият период в конкретния случай е 5 годишен, считано от сключването на договора на 16.10.2014 г. и е изтекъл на 16.10.2019 г., преди образуване на административното производство по издаване на оспорения акт на 30.10.2019 г. Допуснатите нарушения на административнопроизводствените правила при образуването и провеждането на административното производство, според съда са съществени по своя характер, тъй като засягат материалноправните основания за определяне дължимостта на подлежащата на възстановяване безвъзмездна финансова помощ и обосновават незаконосъобразност на акта за установяване на публично държавно вземане. По приложението на материалния закон съдът е приел, че издаването на акта не е обосновано от фактическа и правна страна с наличието на някоя от хипотезите предвидени в чл. 46, ал. 1 и ал. 3 от Наредба 30 от 11.08.2008 г. Според съда по делото е установено неизпълнение на заложените приходи за посочените в акта финансови години, но материалноправните основания послужили за издаване на акта са обосновани с допуснати договорни и нормативни нарушения, квалифицирани по т.4.4 б. б във връзка с т.4.12 и т. 4.18 от договора 248311800675 от 16.10.2014 г., а никоя от посочените договорни клаузи не вменява на получателя на помощта задължение да изпълни финансовите показатели, посочени в бизнес плана на етап кандидатстване. Съдът се е позовал на решение 15971/29.12.2020 г. по адм. дело 8344/2020 г. на Върховния административен съд и е приел, че задължението за спазване на одобрения проект се отнася само до конкретни заложени параметри, но не и относно прогнози, които се влияят от икономически фактори. Съдът е посочил, че на основание чл. 9.1 б. г от договора, бизнес планът се включва в одобрения проект, но съгласно чл. 9.5, проектът не е неразделна част от договора, а само Таблицата с одобрените разходи. Приел е, че размерът на очакваните приходи е финансово икономически показател, отразяващ прогнозната икономическа стойност от функционирането на подпомаганата дейност, върху който влияят и обективни социални, икономически и др. фактори, които не винаги са предвидими, поради което изпълнението на договорните задължения за извършването на инвестицията и спазването на одобрения проект не следва да се отъждествява, нито да се преценява съобразно изпълнението на заложените в бизнес плана прогнозни стойности на приходите. Така постановеното решение е валидно, допустимо и правилно постановено. Неоснователни са доводите в касационната жалба за наличие на касационни основания по чл.209, т.3 АПК за неговата отмяна. В чл. 166, ал. 1 ДОПК е предвидено, че установяването на публични вземания се извършва по реда и от органа, определен в съответния закон. В конкретния случай правилна е преценката на административния съд относно действащия по време на издаване на оспорения АУПДВ специален закон чл. 27, ал. 6 и 7 ЗПЗП (ДВ бр. 51/2019 г., в сила от 28.06.2019 г.). В цитираните разпоредби са разграничени основанията и реда за установяване на подлежащата на възстановяване безвъзмездна финансова помощ по мерките и подмерките от програмите за развитие на селските райони. Съгласно чл. 27, ал. 6 ЗПЗП дължимостта на подлежаща на възстановяване безвъзмездна финансова помощ поради нарушение от страна на ползвателите на помощ и бенефициентите по мерките и подмерките от програмите за развитие на селските райони, което представлява неизпълнение на одобрени индикатори и основание за налагане на финансова корекция по чл. 70, ал. 1, т.1- 9 от Закона за управление на средствата от Европейските структурни и инвестиционни фондове (ЗУСЕСИФ), се установява с издаването на решение за налагане на финансова корекция по реда на чл. 73 от същия закон. Според разпоредбата на чл. 27, ал. 7 ЗПЗП, акт за установяване на публично държавно вземане се издава за установяване на подлежаща на възстановяване безвъзмездна финансова помощ поради неспазване на критерии за допустимост, ангажимент или друго задължение от страна на ползвателите на помощ и бенефициентите по мерките и подмерките от програмите за развитие на селските райони, извън основанията по ал. 6 във връзка с чл. 70, ал. 1, т. 1-9 ЗУСЕСИФ. Видно от мотивите на оспорения индивидуален административен акт, фактическите основания за възстановяване на помощта са изпълнение на заложените в бизнес плана финансови показатели за приходи средноаритметично за три пълни финансови години в размер на 49.28 %, което правилно е определено от съда като неизпълнение на одобрени индикатори по смисъла на чл. 70, ал. 1, т. 7 ЗУСЕСИФ. В законът не е дефинирано понятието "индикатори", предвид което и на основание чл. 36, ал. 1 и чл. 37, ал. 1 и 2 от Указ 883 от 24.04.1974 г. за прилагане на Закона за нормативните актове, съдържанието му е това на общоупотребимия български език. Според Български тълковен речник, София, Наука и изкуство, 2008, с. 326 "индикатор" е измервателен уред, устройство или някакво вещество, които установяват, определят, измерват, показват наличието и количеството, интензивността на нещо. Предвид предмета на делото под индикатор следва да се разбира показател за измерване изпълнението на договора за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ, каквито са показателите за приходи от подпомаганата дейност. В този смисъл е и тълкуването на чл. 70, ал. 1, т. 7 ЗУСЕСИФ, прието в решение 13796/6.11.2020 г. на Върховния административен съд, седмо отделение, постановено по адм. дело 12488/2019 г. От изложеното следва, че първоинстанционният съд не е допуснал нарушение на материалния закон при определянето на установените в бизнес плана показатели за приходи от дейността, за които е предоставена безвъзмездна финансова помощ по мерките от ПРСР като одобрени индикатори. Неоснователни са доводите в касационната жалба за приложение на § 12 от ПЗР на ЗИДЗПЗП (ДВ, бр. 2/2018 г., доп., бр. 98 от 2019 г., в сила от 13.12.2019 г.). Оспореният АУПДВ е издаден при действието на чл. 27, ал. 6 и 7 ЗПЗП, приети със Закона за изменение и допълнение на ЗПЗП ДВ бр. 51/2019 г., в сила от 28.06.2019 г. След влизане в сила на посочения ЗИДЗПЗП, специалният закон в чл. 27, ал. 6 и 7 ЗПЗП изрично урежда материалноправните основания, вида на административните актове, с които се установява подлежаща на възстановяване безвъзмездна финансова помощ и реда за издаването им, поради което преходните разпоредби от предходен закон за изменение на ЗПЗП, не намират приложение. Предвид неприложимостта на § 12 от ПЗР на ЗИДЗПЗП ДВ бр.2/2018 г., възражението в касационната жалба за определяне на мониторинговия период съгласно чл. 71 от Регламент 1303/2013 г., е неотносимо към предмета на делото. Следва да се отбележи, че в конкретния случай в представения с административната преписка контролен лист от 28.06.2019 г. съставен от органи на ДФ Земеделие , мониторинговият период е определен до 16.10.2019 г., така както е приел и първоинстанционният съд. Правилно съдът е приел, че допуснатите нарушения на административнопроизводствените правила засягат материалноправните основания за установяване на подлежащата на възстановяване безвъзмездна финансова помощ. Оспореният административен акт е издаден в нарушение на чл. 27, ал. 6 ЗПЗП във връзка с чл. 70, ал. 1, т. 7 ЗУСЕСИФ, поради което е безпредметно да се обсъждат доводите на касационния жалбоподател за неправилност на изложените от първоинстанционния съд съображения, че одобрените финансови показатели не обвързват договорно и нормативно ползвателя на помощта в хипотезата на чл. 46, ал.1 във връзка с ал. 2 от Наредба 30/08.11.2008 г. С оглед на изложеното, настоящият касационен състав намира, че обжалваното съдебно решение е правилно постановено и следва да се остави в сила. При този изход на спора, разноски за касационното производство следва да се присъдят на ответника в размер на 1000 лева, представляващи разходи за адвокатско възнаграждение платени по договор за правна защита и съдействие от 27.08.2021 г. Неоснователно е възражението за прекомерност на адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на касатора, тъй като размерът на заплатеното от ответната страната възнаграждение е под нормативно определения минимален размер по чл. 8, т. 4 от Наредба 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения при материален интерес от 35 151.80 лева. Водим от горното, Върховният административен съд, първо отделение,