Решение № 12301 от 16.09.2019 г. на ВАС по адм. д. № 14325/2018 г.

Решение № 12301 от 16.09.2019 г. на ВАС по адм. д. № 14325/2018 г., III о., докладчик съдията Искра Александрова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по две касационни жалби срещу решение № 624/17.10.2018 г., постановено от Административния съд – Плевен по адм. д. № 415/2018 г. в частта, в която е отхвърлен иска на И. Илиев, понастоящем в затвора - [населено място] с пр. осн. чл. 284, ал. 1 ЗИНЗС за осъждане на Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" за заплащане на обезщетение в размер на 5000 лева, за претърпени от него неимуществени вреди, вследствие бездействие в периода от 28.04.2017 г. до 31.03.2018 г. на затворническата администрация - липса на съдействие за издаване на документ за самоличност, за да получи пенсия по чл. 89а, ал. 1 от КСО, поради което ТП на НОИ - Шумен му е отказал отпускането на пенсия, както и лихвата върху тази сума от 25.04.2018 г. до окончателното й изплащане, както и в частта, в която е отхвърлено искането на ГДИН за присъждане на юрисконсултско възнаграждение. С обжалваното решение, са оставени без разглеждане исковете на И. Илиев, изтърпяващ наказание по НК в затвора [населено място], срещу Министерството на правосъдието и Началника на Затвора - [населено място] с цена на иска 5000 лева, като обезщетение за претърпени неимуществени вреди от бездействие в периода от 28.04.2017 г. до 31.03.2018 г. на затворническата администрация - липса на съдействие за издаване на документ за самоличност, за да получи пенсия по чл. 89а, ал. 1 от Кодекса за социално осигуряване (КСО), поради което ТП на НОИ - Шумен му е отказал отпускането на пенсия, както и лихвата върху тази сума от 25.04.2018 г. до окончателното й изплащане. Със същото решение е отхвърлена исковата молба на И. Илиев, изтърпяващ наказание по НК в затвора [населено място], срещу. срещу Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" – София (ГДИН) с цена на иска 5000 лева, като обезщетение за претърпени неимуществени вреди от бездействие в периода от 28.04.2017 г. до 31.03.2018 г. на затворническата администрация - липса на съдействие за издаване на документ за самоличност, за да получи пенсия по чл. 89а, ал. 1 от КСО, поради което ТП на НОИ - Шумен му е отказал отпускането на пенсия, както и лихвата върху тази сума от 25.04.2018 г. до окончателното й изплащане. С решението е отхвърлено искането на ГДИН за присъждане на юрисконсултско възнаграждение по делото. Касационната жалба на Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" е в частта на съдебното решение, с която е отхвърлено искането за присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Наведените касационни основания са по чл. 209, т. 3 АПК. Иска се отмяната на решението в оспорената част. С писмено становище от 21.05.2019 г. оспорва касационната жалба на И. Илиев и предлага същата да бъде отхвърлена като неоснователна и недоказана. Претендира се присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Касационната жалба на И. Илиев, понастоящем в затвора - [населено място] е срещу частта на съдебното решение, с която му е отхвърлен иска с пр. осн. чл. 284, ал. 1 ЗИНЗС за осъждане на Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" за заплащане на обезщетение в размер на 5000 лева, за претърпени от него неимуществени вреди, вследствие бездействие в периода от 28.04.2017 г. до 31.03.2018 г. на затворническата администрация - липса на съдействие за издаване на документ за самоличност, за да получи пенсия по чл. 89а, ал. 1 от КСО, поради което ТП на НОИ - Шумен му е отказал отпускането на пенсия, както и лихвата върху тази сума от 25.04.2018 г. до окончателното й изплащане. В жалбата се твърди неправилност на решението и се иска неговата отмяна. От обстоятелствената част на касационната жалба следва, че поддържаните касационни основания са всички по чл. 209, т. 3 АПК. Върховната административна прокуратура чрез участващия по делото прокурор изразява становище за допустимост, но неоснователност на касационните жалби. Върховният административен съд в настоящия съдебен състав преценява касационните жалби като допустими, тъй като са редовни от външна страна, подадени са от страни по съдебния спор, за които решението е неблагоприятно и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. Касационните жалби са неоснователни по следните съображения: Административният съд е сезиран с искова молба от И. Илиев, изтърпяващ наказание по НК в затвора [населено място], срещу ГДИН, Министерство на правосъдието и Началника на затвора [населено място] с цена на иска 5 000 лева, като обезщетение за претърпени неимуществени вреди от бездействие в периода от 28.04.2017 г. до 31.03.2018 г. на затворническата администрация - липса на съдействие за издаване на документ за самоличност, за да получи пенсия по чл. 89а, ал. 1 от КСО, поради което ТП на НОИ - Шумен му е отказал отпускането на пенсия, както и лихвата върху тази сума от 25.04.2018 г. до окончателното й изплащане. Съдът е приел, че исковете срещу Министерството на правосъдието и срещу началника на затвора [населено място] са недопустими, тъй като ГДИН, а не МП е юридическото лице, в чиято структура са лицата, чието бездействие се оспорва. Посочил е също, че началникът на затвора не е юридическо лице, срещу което може да се насочи иск по ЗИНЗС. По тези съображения исковете срещу тези ответници, съдът е оставил без разглеждане. Въз основа на събраните по делото доказателства, съдът е установил, че едва на 05.10.2017 г. Илиев е поискал съдействие от деловодството на Затвора [населено място] за издаване на лична карта. До тази дата от началото на исковия период ищецът сам е водил кореспонденцията си с пенсионните органи като това не е било известно на администрацията на затвора. Съдът е посочил, от комуникацията между ТП на НОИ Шумен, стартирала през месец юни 2017 г. и от началника на затвора [населено място] е не е искано съдействие за издаване на лична карта, а само такова за издаване на удостоверение, в което да се впишат трите имена на лицето, ЕГН и постоянният му адрес, който адрес се вписва в общината съгласно чл. 93 от Закона за гражданската регистрация. Съдът е посочил, че по делото липсват данни постоянен адрес да е бил заявяван, както и затворът [населено място] към онзи момент да е имал данни за такъв. След получаване на искането за съдействие за издаване на лична карта от лишения от свобода на 05.10.2017 г. своевременно от Затвора [населено място] е поискана информация от ОД на МВР-Плевен за необходимите документи, и след това същите са изискани от община Шумен. След получаването им е уведомена ОД на МВР-Плевен за желанието на И. да подаде заявление за издаване на лична карта чрез мобилна станция, като на 06.03.2018 г. е сниман и е подадено заявлението, а на 27.03.2018 г. е издадена личната карта. От правна страна, съдът е приел следното: преценил е липса на бездействие на администрацията на затвора по отношение на ищеца, предвид своевременно извършените действията, необходими за издаване на лична карта. Съдът е преценил, че не е налице първата материалноправна предпоставка за ангажиране на отговорността на държавата за вреди причинени на граждани, а именно незаконосъобразен административен акт, действие или бездействие, поради което не е обсъдил другите предпоставки. Съдът е посочил още, че посоченото от ищеца нарушение на чл. 9, ал. 4 от АПК е неотносимо към настоящия казус, защото касае образувано административно производство, а между затвора [населено място] и ищеца не е налице производство по отпускане на пенсия, нито производство по издаване на лична карта. Приел е, че липсва отказ за съдействие, или забавено такова от служителите на затвора [населено място] по отношение на искането на Илиев за издаване на лична карта, поради което същият не е бил поставен при нечовешки условия на живот, с което да са нарушени човешките му права според чл. 3 от ЕКЗПЧОС. Съдът е приел, че въпреки изхода от делото са неоснователни претенциите за присъждане на направените в производството разноски от страна на ГДИН - юрисконсултско възнаграждение в размер на 580 лв. са неоснователни. Приел е, че съгласно чл. 286, ал. 2 от ЗИНЗС, ако искът бъде отхвърлен изцяло, съдът осъжда ищеца да заплати разноските по производството, които включват средствата за възнаграждение на свидетели и вещи лица, но не и отговорност за заплащане възнаграждението за адвокат, съответно за юрисконсулт, съответно при липсата законово основание, такава отговорност не би могла да се търси. Настоящият съдебен състав на касационната инстанция преценява решението на административния съд като правилно. При постановяването му съдът не е допуснал съдопроизводствени нарушения. Събрал е по делото всички поискани от страните относими доказателства, които подробно е обсъдил в решението си. Изводите, които съдът е формирал въз основа на установените данни по делото, са обосновани и верни. Твърдението на ищеца, че през посочения от него исков период, незаконосъобразно не му било оказано съдействие за издаване на документ за самоличност, за да получи социална пенсия за старост по чл. 89а, ал. 1 от КСО, в резултат на което ТП на НОИ - Шумен му е отказал отпускането на пенсия, не е доказано по делото, както правилно е преценил и административният съд. В подкрепа на този извод е обстоятелството, че след получаване на искането за съдействие на 05.10.2017 г. администрацията на затвора своевременно е поискала информация от ОД на МВР-Плевен за необходимите документи за издаването й, а впоследствие му е съдействала и за издаването й, като на 06.03.2018 г. е сниман от мобилна станция и е подадено заявлението, а на 27.03.2018 г. е издаден самият документ за самоличност. Следователно, не е налице бездействие от страна на длъжностни лица на затвора в [населено място], както правилно е приел и административния съд. Напротив, от събраните данни в преписката е видно, че на ищеца му е оказано адекватно съдействие от администрацията на затвора, във връзка с изпълнение на задълженията й по ЗИНЗС и Правилника за прилагането му. От друга страна, макар и липсата на една от предпоставките от фактическия състав на чл. 284, ал. 1 ЗИНЗС да е достатъчна за отхвърлянето на иска, предявен на това основание, следва да се посочи, че ищецът не е ангажирал никакви доказателства за твърдяните от него като претърпени неимуществени вреди. Липсата на твърдяното бездействие на ответника и недоказването на сочената вреда са достатъчни, за да се отхвърли иска, както правилно е направил и първоинстанционния съд. Правилно е решението на административния съд и в частта му, с която не е уважено искането на Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" за присъждане на юрисконсултско възнаграждение по делото. С чл. 286, ал. 2 ЗИНЗС при отхвърляне на иска изцяло, какъвто е настоящият случай, съдът осъжда ищеца да заплати разноските по производството, в които не се включва юрисконсултското възнаграждение, както правилно е приел и административният съд. По тези съображения, настоящият съдебен състав счита, че при отхвърляне на иск по ЗОДОВ, в тежест на ищеца, остава заплатената от него държавна такса, като той дължи и заплащане на направените от съда разноски по производството във връзка с предприетите процесуални действия, но ищецът не дължи възстановяване на разхода на ответника за адвокатско възнаграждение, ако е бил защитаван от адвокат или заплащане на юрисконсултско възнаграждение при осъществено процесуално представителство от юрисконсулт поради липсата на специална законова уредба в ЗОДОВ и в ЗИНЗС, предвиждаща това. До същите правилни правни изводи е стигнал и първоинстанционният съд. По тези съображения, обжалваното решение като правилно следва да се остави в сила. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, трето отделение