Решение № 631 от 19.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2909/2025 г.

Производството е по чл. 290 - чл. 293 ГПК. Делото е образувано по касационна жалба на Община Марица срещу решение № 404 от 09.04.2025 г. по гр. д. № 20245300500661/2024 г. на Окръжен съд - Пловдив, с което е отменено решение № 7 от 02.01.2024 г. по гр. д. № 10906/2022 г. на Районен съд - Пловдив за отхвърляне на предявения иск, като вместо това въззивният съд е признал за установено, на основание чл. 124, ал. 1 ГПК, по отношение на Община Марица, че Т. З. М. е собственик на основание давностно владение на 782/12657 ид.ч. от имот с идентификатор *** по действащите КККР на [населено място], [община], с площ от 12 657 кв.м, в местността „В. ч.“, вид на територията: земеделска, заключени между точки с цифри 1-2-3-4-5-6-7-8-9-10-1, с площ от 753 кв.м, и между точки с цифри 6-5-13-12-11-6, с площ от 29 кв.м, на скица 1 от заключение на вещото лице Б. Й. на л. 64 от в. гр. д. № 661/2024 г. по описа на ПдОС, която скица представлява неразделна част от въззивното решение. Окръжен съд – Пловдив е съобразил, че пред първостепенния съд ищецът Т. З. М. твърди, че през 1978 г. закупил с нот. акт № 198, том 8, дело № 4206/1978 г. дворно място с идентификатор ***, с площ от 944 кв.м, с адрес: [населено място], [община], [улица], в който имот били построени 4 сгради, както следва: с идентификатор **** – жилищна, с площ от 97 кв.м; с идентификатор **** – селскостопанска, с площ от 40 кв.м; с идентификатор **** – гараж, с площ от 35 кв.м, и с идентификатор **** – селскостопанска, с площ от 58 кв.м, която частично попадала в имот с идентификатор *** и в имот с идентификатор ***. Имот с идентификатор *** бил частично заграден от ищеца, който завладял площ от 300 кв.м, която ползвал заедно със селскостопанската постройка с идентификатор ****. Този имот бил частна общинска собственост, като ищецът се позовава на Решение № 3 от 24.02.2022 г. на Конституционния съд на Република България по конст. д. № 16/2021 г. и поддържа, че е придобил въз основа на давностно владение собствеността върху 300/12657 ид.ч. от имот с идентификатор ***. Пред въззивния съд, на основание чл. 214, ал. 1 ГПК, във връзка с допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения, е допуснато изменение на предявения иск, а именно: да се признае ищецът за собственик въз основа на давностно владение върху 782/12657 ид.ч. от имот с идентификатор ***. Владението било осъществявано повече от 10 години преди 24.02.2022 г., било явно и демонстрирано пред служители на Община Марица. От своя страна, ответникът оспорва иска, като се позовава на чл. 86 ЗС, съгласно който не може да се придобие по давност вещ, която е публична държавна или общинска собственост, и твърди, че процесният имот е образуван от разделянето на имот с идентификатор ***, като имотът е актуван и вписан като частна общинска собственост с акт № 2300 за частна общинска собственост от 30.07.2014 г., и се стопанисва и управлява от кмета на община Марица на основание чл. 12, ал. 5 ЗОС. На основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК, като безспорно и ненуждаещо се от доказване е признато обстоятелството, че страните по делото не спорят относно границите на имот *** по действащите КККР на [населено място] както и че същият е актуван като частна общинска собственост. Въззивният съдебен състав е приел, че от събраните по делото гласни доказателства се установява, че процесният имот се владее от Т. М.. Намерил е, че от заключението на изготвената пред него съдебно-техническа експертиза се установява каква част от процесния имот е заградена от ищеца и върху каква реална част от процесния имот той упражнява фактическа власт. Визирал е, че с решение № А02А/14.05.1995 г. на ПК при Община Марица е възстановено правото на собственост в полза на община Марица по отношение на недвижим имот - дере от 14.363 дка, четвърта категория, местност „В. ч.“, съставляващ имот № * по плана за земеразделяне. Въз основа на това решение е издаден акт № 110 за частна общинска собственост от 15.12.2003 г., вписан в СП на 22.02.2006 г. Съдът е посочил, че решението на ПК представлява индивидуален административен акт с конститутивно действие, което се разпростира както по отношение на обекта - земеделската земя, така и по отношение на субекта, и легитимира като собственици лицата, на които се възстановява собствеността. Съгласно задължителните разяснения в т. 1 на ТР № 1 от 1997 г. по гр. д. № 11/1997 г. на ОСГК на ВКС индивидуализацията на земеделските земи се определя от реалните им граници с решенията на общинските поземлени комисии. Те са необходимите правни актове за определяне на реалните граници на земите и едновременно с това юридически факти с гражданскоправно действие. С решението на поземлената комисия възниква правното качество на обекта на собствеността и затова то има конститутивно действие. Това се отнася и за двата вида решения на общинските поземлени комисии за определяне на реалните граници на земеделските земи - решенията по чл. 18ж, ал. 1 и по чл. 27, ал. 1 ППЗСПЗЗ. Преди да се разгледа въпросът дали ищецът е упражнявал фактическа власт с белезите на владение, най-напред следва да се изследва въпросът дали фактическата власт върху реални части от имот от вида на процесния, дори и да притежава характеристиките на владение, е принципно годна да доведе до придобиване на собственост върху идеални части, съответни на завладените реални части. Отрицателният отговор на този въпрос прави безпредметно да се изследва дали ищецът е упражнявал владение върху реални части от имота с продължителност повече от 10 години и дали може да се придобива по давност имот, който е общинска частна собственост. Визирайки практика на ВКС по чл. 290 ГПК, Окръжен съд – Пловдив е заключил, че с нея се признава възможността владението на реална несамостоятелна част от имот да доведе до придобиване по давност на съответната идеална част от него. Като е взел предвид разпоредбите на Закона за собствеността, решение № 3/28.04.2020 г. по конст. д. № 5/2019 г. на КС на РБ, решение № 3/24.02.2022 г. по конст. д. № 16/2021 г. на КС на РБ и практиката на ВКС по чл. 290 ГПК, съдът е заключил, че давностен срок за придобиване на имоти частна общинска собственост е могъл да тече от 01.06.1996 г.; за периода 31.05.2006 г. - 30.12.2017 г. и 20.01.2018 г. - 07.03.2022 г. придобивната давност не е текла по силата на установения от законодателя мораториум; същата е започнала да тече с влизане в сила на решението на Конституционния съд по конст. д. № 16/2021 г. на 08.03.2022 г.; за времето от 31.12.2017 г. до 19.01.2018 г. давностният срок също следва да бъде зачетен. Ищецът в първоинстанционното производство е осъществявал непрекъснато, явно и спокойно владение в периода от изменението на чл. 86 ЗС през 1996 г. (ДВ, бр. 33/1996 г.) и понастоящем, поради което следва да се приеме, че към момента на предявяване на иска на 27.07.2022 г. (както и до 19.01.2018 г.) десетгодишният срок по чл. 79, ал. 1 ЗС е изтекъл и същият е придобил съответните идеални части от имота по давност. Жалбоподателят счита, че атакуваното от него решение е недопустимо - постановено по нередовна искова молба и свръх петитум. Евентуално намира решението за неправилно, тъй като законът не допуска владението на реална част от парцел да има за последица придобиване на идеална част от същия; оспорва изводите на съда за осъществявано от Т. М. владение за период от 10 г. Насрещната страна оспорва касационната жалба. С определение № 2236 от 29.04.2026 г., постановено по настоящото дело, е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 2, предл. второ ГПК – за проверка за вероятна недопустимост на въззивното решение, с оглед заявената искова претенция и крайния резултат от спора съгласно постановения от Окръжен съд – Пловдив съдебен акт. Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение на ВКС, като обсъди доводите на страните във връзка с изложените касационни основания и като извърши проверка на обжалваното решение по реда на чл. 290, ал. 1 и чл. 293 ГПК, приема следното: Съдът намира, че въззивното решение в частта, с която е постановено, че 782/12657 ид.ч. от имот с идентификатор *** по действащите КККР на [населено място], [община], с площ от 12 657 кв.м, в местността „В. ч.“, вид на територията: земеделска, по отношение на които на Т. М. се признава право на собственост въз основа на давностно владение, са заключени между точки с цифри 1-2-3-4-5-6-7-8-9-10-1, с площ от 753 кв.м, и между точки с цифри 6-5-13-12-11-6, с площ от 29 кв.м, на скица 1 от заключение на вещото лице Б. Й. на л. 64 от в. гр. д. № 661/2024 г. по описа на ПдОС, която скица представлява неразделна част от въззивното решение, е недопустимо. Съображенията му за това са следните: Видно от допуснатото в съдебното заседание от 11.03.2025 г. на ОС – Пловдив изменение на предявения иск, Т. М. претендира признаване за установено, че той е собственик на 782/12657 ид.ч. от имота. Липсва искане за признаване за установено къде именно пространствено са ситуирани тези идеални части, като последното е и правно невъзможно - правото на собственост на реална, тоест конкретно обособена, част от имот е различно от правото на собственост на идеални части от същия имот (при което това право се отнася до всяка реална частица от целия имот). Изложеното обуславя обезсилване на решението в посочената част, като недопустимо. В останалата част решението е валидно, но неправилно. По делото се установява по категоричен начин от решение № А02А/14.05.1995 г. на ПК – Община Марица, АЧОбС № 110/15.12.2003 г., заповед № 18-5935/30.04.2014 г. на началник на СГКК – гр. Пловдив, АЧОбС № 2300/30.07.2014 г., скица № 15-233678/10.07.2014 г., скица № 15-1120548/28.09.2022 г., че поземлен имот с идентификатор ***, от който Т. М. твърди, че владее реална част, е бил и е понастоящем с трайно предназначение на територията: земеделска, и начин на трайно ползване: дере. Наличието на материализирано на място дере се установява и от показанията на свидетеля Т.. Съгласно чл. 19, ал. 1, т. 1 ЗВ, във вр. с § 1, ал. 1, т. 34 от ДР на ЗВ, във вр. с чл. 3, ал. 2, т. 3 ЗОбС дерето представлява воден обект публична общинска собственост, и като такава не може да бъде придобивано по давност съгласно чл. 86 ЗС и чл. 7, ал. 1 ЗОбС. Върху този извод на съда не влияе обстоятелството, че горепосоченият имот е актуван като частна общинска собственост. В случая характерът на собствеността се определя от обстоятелството, че имотът е предназначен за трайно задоволяване на обществени потребности (отвеждане на води). Както е прието в мотивите на ТР № 4/07.07.2010 г. по тълк. д. № 4/2009 г. на ОСГК на ВКС, докато по реда на чл. 6 ЗОбС не бъде променено предназначението на имотите - публична общинска собственост, те могат да бъдат използувани само за предвиденото в разпоредбата на чл. 3, ал. 2 ЗОбС предназначение, което обуславя и установените в закона ограничения досежно начина на управление и възможностите за разпореждане и придобиване на такива имоти. Същевременно, за периода на твърдяно в исковата молба владение липсва уредено със законова норма приложение на института на правната конверсия, съгласно който упражнявано владение върху реална част от земеделски имот (какъвто е процесният) може да доведе до придобиване на право на собственост на идеална част от същия. В случая е неприложима разпоредбата на чл. 181, ал. 3 ЗТСУ (отм.), отнасяща се до хипотези на изтекла до влизане в сила на този закон придобивна давност. Ето защо, правно невъзможно е М. да се легитимира като собственик на претендираните от него идеални части от имота в резултат на владение на реална част от него. Тъй като извън частта, в която е недопустимо, атакуваното пред ВКС решение на Окръжен съд – Пловдив е неправилно, то следва да бъде отменено в частта, с която искът за собственост е уважен за 782/12657 ид.ч. от спорния имот, като се постанови друго от ВКС за отхвърляне на претенцията. При този изход на спора, жалбоподателят има право на направените за всички съдебни инстанции разноски, възлизащи на 2451.04 евро (102.26 евро за първата инстанция, 920.33 евро за втората и 1428.45 евро за производството пред ВКС). Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,