Решение № 2389 от 11.3.2025 г. на ВАС по адм. д. № 7313/2024 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на А. Н. А./Х. Ш. с [ЕГН] и с постоянен адрес в [населено място], Община Разград, Област Разград, [улица], против Решение 406 от 30.05.2024 г., постановено по адм. дело 73 по описа на Административния съд Разград за 2024 г. С обжалваното решение, в производство по реда на чл. 145 и сл. АПК, във вр. с чл. 46, ал. 1 от Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ), е отхвърлена жалбата на А. А. против Заповед Ф5373з-13/28.02.2024 г. на Началника на група Миграция при Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи (ОД на МВР) Русе и жалбоподателят е осъден да заплати в полза на ответната страна 120, 00 лв. разноски по делото. Касационният жалбоподател оспорва първоинстанционния съдебен акт, като неправилен, поради постановяването му в нарушение на материалния закон, при допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Счита, че решаващият състав на Административния съд Разград не е обсъдил всичките му възражения, направени в хода на първоинстанционното производство, както и информация, налична в административната преписка по издаване на спорния акт информация, за факти, за които сочи, че са от съществено значение за правилното решаване на спора непрекъснатите здравноосигурителни права на А. на територията на Република България и преки родствени връзки с български граждани. Навежда доводи, че установените по делото факти не сочат на извод, че в случая, са налице предпоставките по чл. 40, ал. 1, т. 3 ЗЧРБ за отнемане на правото му на пребиваване на територията на Република България. Иска отмяната на обжалваното решение, както и на оспорения в първоинстанционното производство индивидуален административен акт. Не претендира разноски за настоящото производство. Ответникът по касационната жалба Началникът на група Миграция при ОД на МВР Русе, я оспорва, формулирайки съображения за неоснователността й, изложени в писмен отговор, представен в срока по чл. 213а, ал. 4 АПК. Иска отхвърлянето й. Претендира юрисконсултско възнаграждение за настоящото производство в максимален размер. Представя списък по чл. 80 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК). Прави възражение за прекомерност, ако касационният жалбоподател претендира адвокатско възнаграждение над минималния размер за административни дела, без материален интерес, определен в Наредба 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения Представителят на Върховната прокуратура, участващ по делото, изразява становище за неоснователност на касационната жалба и за правилност на обжалваното решение. Върховният административен съд, състав на трето отделение след проверка на обжалваното решение на основанията по чл. 218, ал. 1 и ал. 2 АПК, приема следното: Касационната жалба е подадена в законоустановения срок за касационно обжалване по чл. 211, ал. 1 АПК и от надлежна страна, адресат на обжалваното решение, за която то е неблагоприятно, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна. Производството по адм. дело 73/2024 г. по описа на Административния съд Разград е образувано по жалба на А. Н. А./Х. Ш., гражданин на Турция, против Заповед Ф5373з-13/28.02.2024 г. на Началника на група Миграция при ОД на МВР Русе (л. 1а-1б от административната преписка), с която на лицето, на основание чл. 44, ал. 1, във вр. с чл. 39а, ал. 1, т. 1 и чл. 40, ал. 1, т. 3 и т. 5 ЗЧРБ, му е наложена принудителна административна мярка (ПАМ) Отнемане на правото на пребиваване в Република България . Административният съд е установил следното от фактическа страна: А. Н. А./Х. Ш. е с разрешено постоянно пребиваване на територията на Република България, считано от 17.12.2019 г., въз основа на решение, издадено на основание чл. 25, ал. 1, т. 9 ЗЧРБ. При извършена проверка в Автоматизирана информационна система (АИС) на МВР и документалния масив на група Миграция при ОД на МВР Русе е установено, че А., след тази дата, има регистрирани влизания на територията на страната 5-6 пъти годишно за по 1-2 дни Докладна записка, рег. 5373р-3022/ 13.12.2023 г. на л. 5-6 от административната преписка. Въз основа на нея е образувано административно производство по чл. 40, ал. 1, т. 3 и т. 5 ЗЧРБ, за което, на основание чл. 26, ал. 1 АПК, А. е уведомен чрез неговия пълномощник адвокат Т. Ненчев от Адвокатска колегия Русе (съобщение на л. 9, пак там). Чужденецът депозирал писмени обяснения пред административния орган (л. 13-14, пак там), вх. УРИ537300-15 от 04.01.2024 г., в които заявил, че не са налице предпоставките да му се отнеме правото на пребиваване в Република България. В хода на административното производство са извършени допълнителни проверки, при които е установено, че А. не се е установил и не пребивава трайно на територията на страната. Всички регистрирани негови влизания са инцидентни (обичайно четири-пет пъти годишно) и краткосрочни преимуществено за по 1-2 дни, като само две са за 3 дни. През едногодишния период от получаване на разрешението за пребиваване, чужденецът е пребивавал на територията на страната само седем дни, а за целия проверяван период от четири години е пребивавал малко над четиридесет дни. При пътуванията си е придружаван от съпругата си В. Ш. и пълнолетната им дъщеря Н. Й., които също са получили разрешение за постоянно пребиваване в Република България. Спрямо тях е образувано производство за отнемане на правото им на пребиваване, тъй като е констатирано, че те също като жалбоподателя, не пребивават на територията на Република България. Чужденецът е декларирал първоначално, като адрес на пребиваване в страната - [населено място], Област Русе, находящ се на [улица] собственост на Х. М. М.. При посещение на младши полицаи Янков и Николов на адреса (Докладна записка, рег. 5373р-3094/22.12.2023 г. л. 7 от административната преписка), А. не е открит. Снето е обяснение от Н. И. Х. (л. 8, пак там), син на собственичката, а с М. е проведен разговор. Въз основа на казаното от тях е установено, че турските граждани А. Н. А./Х. Ш. и В. Ш. живеят в гр. Чорлу, Турция. Последно са идвали на гости на майката и сина й преди две години, когато е трябвало да се занимават с документи, но гостуването е било за няколко часа и са си тръгнали. Не са се установили на адреса в [населено място]. Гостуват понякога. След получаване на съобщението за административното производство, приключило с издаване на спорния акт, на 05.01.2024 г. първоинстанционният и касационен жалбоподателят е променил адреса си на пребиваване в [населено място], Община Разград, Област Разград, на [улица]. При извършена полицейска проверка там, той не е установен. По сведение (л. 18, пак там) на живущата в имота Н. Д. А., дъщеря на собственика, А. и В. са приятели на родителите й, не живеят в къщата на посочения от жалбоподателя адрес, а идват периодично за по няколко дни, като остават да спят. Според дъщерята на собственика на заявения, като адрес за пребиваване, имот, А. и съпругата му нямат сключен договор за наем с баща й, не плащат такъв и нямат оставени лични вещи в жилището. Живеят в Турция. В хода на административното производство е извъшена справка в Национална агенция за приходите (НАП) (л. 22-23, пак там), съгласно която, жалбоподателят е с непрекъснати здравноосигурителни права. Съгласно писмо на директора на Офис Разград при Териториална дирекция на НАП Варна (л. 22, пак там), задълженията на А. за здравно осигуряване за периода от 29.10.2020 г. до 31.12.2023 г. са погасени наведнъж на 05.12.2023 г. В същото е посочено, че турският гражданин няма регистрирани трудови договори и не е осигурен по Кодекса за социално осигуряване (КСО). Полицейски инспектор в група Миграция при ОД на МВР Русе изготвил Предложение, рег. 5373р-454/22.02.2024 г. (л. 1-4, пак там) до Началника на групата да се отнеме правото на пребиваване в Република България на А. Н. А./Х. Ш. и да му се предостави 30-дневен срок за доброволно напускане на страната. Въз основа на това Предложение е издадена оспорената Заповед за налагане на ПАМ Ф5373з-13/28.02.2024 г. на Началника на група Миграция при ОД на МВР Русе. В хода на първоинстанционното производство са събрани гласни доказателства, чрез разпита на свидетеля З. И. Б., приятел на жалбоподателя (съдебен протокол от проведено на 14.05.2024 г. заседание л. 23-26 от първоинстанционното дело). При така установената фактическа обстановка, Административният съд Разград е разгледал по същество подадената от А. жалба. Преценил е жалбата като неоснователна. Мотивирал се е, че оспорената Заповед за налагане на ПАМ е издадена от компетентен по смисъла на чл. 44, ал. 1 ЗЧРБ орган, в установената от закона писмена форма, съдържа реквизитите по чл. 59, ал. 2 АПК на индивидуален административен акт, издаден в писмена форма, като в хода на административното производство не са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила или нарушение на материалния закон. Преценил е за безспорно установено, че преди издаване на разрешението за пребиваване на А., при проведеното на 19.11.2019 г. с него интервю (л. 29, пак там), той е изразил неистинско намерение да се установи трайно със семейството си на територията на страната в най-кратък срок. В подкрепа на този си извод, съдът е посочил малобройните и краткотрайни престои на турския гражданин на територията на Република България. Приел е, че декларираните адреси в страната са формални и заявени само с оглед изискванията на ЗЧРБ предвид обстоятелството, че същите не са обзаведени, в тях няма оставени лични вещи и лицето никога не е живяло в жилищата трайно, а само е гостувал при пътуванията му до страната. Счел е, че в такъв смисъл са и показанията на разпитания в хода на съдебното производство свидетел. Съдът е тълкувал нормата на чл. 25, ал. 1, т. 9 ЗЧРБ. Аргументирал се е, че намерението на лицето да заживее трайно на територията на Република България е елемент от фактическия състав на разпоредбата и, ако същото не реализира това свое намерение в един разумен срок, то следва да се приеме, че той фактически не е имал такова желание и е подвел административния орган, че отговаря на изискванията за предоставяне на разрешение за пребиваване. Обсъдил е чл. 40, ал. 1, т. 5 ЗЧРБ, съгласно който правото на пребиваване на чужденец в Република България се отнема, когато в едногодишен срок след разрешението, той не се е установил и не пребивава на територията на страната, освен в случаите по чл. 25, ал. 1, т. 6, 7, 8, 13, 16 и чл. 25г, както и по отношение на членове на семейство на чужденец по чл. 25, ал. 1, т. 6, 7, 8, 13 и 16. Посочил е, че по казуса не се твърди, нито са налице доказателства, че А. попада в изключенията, предвидени в тази разпоредба. На следващо място Административният съд Разград е тълкувал понятието трайно установяване и пребиваване , за което липсва легална дефиниция в ЗЧРБ. Според съда, под установяване на територията на страната ни, следва да се разбира, че лицето живее в дадено населено място, където упражнява трудова дейност, има социални контакти и се включва в живота на съответните общности. Посочил е, че в това населено място то е включено и в съответните осигурителни системи, още повече, когато това е задължително. Формирал е извод, че трябва да е налице изградена социална, икономическа и житейска връзка, която да сочи, че чуждият гражданин е трайно установен и пребивава на територията на Република България. Предвид установените инцидентни и кратки гостувания на жалбоподателя в законоустановения едногодишен срок, а и след това, е обосновал, че, в конкретния случай, такава връзка не е налице. Отчел е обстоятелството, че към момента А. е с непрекъснато здравно осигуряване, но отбелязал, че задълженията му са погасени еднократно на 05.12.2023 г., което е много след определения от закона едногодишен срок и то след като е започнала проверката по административното производство, в рамките на което е издаден оспореният акт. Отхвърлил е, като неоснователно и недоказано, възражението на жалбоподателя, че са били налице обективни и непреодолими пречки той да се установи в страната с оглед въведените ограничителни мерки за свободно придвижване във връзка с обявената епидемична обстановка, свързана с разпространението на COVID-19. Мотивирал се е, че ограниченията са въведени на 13 март 2020 г., а разрешението на А. за постоянно пребиваване е издадено през месец декември 2019 г. Приел е, че лицето е имало възможност да се установи в страната преди обявяване на извънредното положение. Като се позовал на данните от АИС Граничен контрол (л. 25 от административната преписка) е допълнил, че през периода на ограниченията турският гражданин е влизал няколко пъти годишно в Република България, който факт анализирал в насока, че той не е бил фактически възпрепятстван да напусне пределите на Турция и да заживее в Република България. Счел е за неоснователно и възражението на жалбоподателя, че наложената ПАМ е в противоречие с чл. 8, ал. 1 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (ЕКЗПЧОС). Аргументирал се е, че по делото няма данни, че семейството и близките роднини на А. живеят в Република България или че майка му е българска гражданка. Преценил е, че дори да се приеме, че майката на турския гражданин освен турско, има и българско гражданство, това обстоятелство е неотносимо към конкретния спор, предвид доказателствата по делото, че тя също живее в Турция. Формирал е решаващия извод за законосъобразност на оспорената Заповед Ф5373з-13/28.02.2024 г. на Началника на група Миграция при ОД на МВР Русе. Мотивиран така, съдът е постановил обжалвания в настоящото производство резултат. Присъдил е разноски, съобразно изхода на спора. Решението на Административния съд Разград е валидно, допустимо и правилно. Постановено е в съответствие с материалния закон, при липса на нарушения на съдопроизводствените правила от категорията на съществените и е обосновано. Правилно съдът е приел, че фактическите основания за издаване на оспорената Заповед Ф5373з-13/28.02.2024 г. на Началника на група Миграция при ОД на МВР Русе се подкрепят от материалите по административната преписка. А. А./ Х. Ш. е получил право на постоянно пребиваване в Република България на основание чл. 25, ал. 1, т. 9 ЗЧРБ. Съгласно тази разпоредба, разрешение за постоянно пребиваване могат да получат чужденците, които не са лица от български произход, родени на територията на Република България, изгубили са българското си гражданство по изселнически спогодби или по собствено желание и желаят трайно да се установят на територията на страната. Съобразно нормата на чл. 23, ал. 6 ЗЧРБ, за получаване право на постоянно или дългосрочно пребиваване чужденецът подава лично в дирекция Миграция или в сектори/групи Миграция при областните дирекции на МВР заявление по образец и документи, съгласно Правилника за прилагане на Закона за чужденците в Република България (ППЗЧРБ/Правилник/а). Изискуемите документи са посочени в чл. 34, ал. 1 и чл. 40 от Правилника, като необходим такъв е документът, доказващ осигурено жилище чл. 34, ал. 1, т. 3 ППЗЧРБ. Първоинстанционният и касационен жалбоподател е с разрешено постоянно пребиваване на територията на Република България, считано от 17.12.2019 г. От извършената на 21.12.2023 г. полицейска проверка на заявения от чуждия гражданин в хода на издаване на разрешението за пребиваване адрес за пребиваване в [населено място] и снетото обяснение от Н. Х., син на собственичката на имота (л. 7 и л. 8 от административната преписка), се установява без противоречиво, че А. не се е установил трайно на [улица] селото, а гостува в имота инцидентно и за кратко. Съгласно извършена в АИС МВР справка (л. 25 от административната преписка), в законоустановения по чл. 40, ал. 1, т. 5 ЗЧРБ едногодишен срок след разрешението за пребибаване, чужденецът е влизал от Турция на територията на страната общо 4 пъти 3 пъти за по два дни и един път на 23.11.2020 г., когато си е тръгнал обратно в рамките на същия ден. След образуване на административното производство, приключило с издаването на спорния акт и след уведомяване на А. за започването му, на 05.01.2024 г. той променя адреса си на пребиваване в Република България, като заявява имот в [населено място], на [улица]. При извършената полицейска проверка там, отново е констатирано, че чужденецът не се е установил на заявения адрес. Съгласно сведението на живущата в имота Н. А. (л. 18 от административната преписка), дъщеря на собственика, А. и съпругата му нямат сключен договор за наем с баща й, не плащат такъв и нямат оставени лични вещи в жилището. Посочва, че живеят в Турция и идват периодично за по няколко дни, като остават да спят. Сведенията й се потвърждават от показанията на разпитания в хода на първоинстанционното производство свидетел, който заявява, че жалбоподателят живее в Турция, но си идва и в България, заедно със съпругата му Поне 5-6 пъти в годината, може и повече. (л. 25 от първоинстанционното дело) и понякога му гостуват. От изтичането на законоустановения по чл. 40, ал. 1, т. 5 ЗЧРБ едногодишен срок до 04.01.2024 г., видно от справката в АИС МВР на л. 25 от административната преписка, турският гражданин е влизал от Турция на българска територия инцидентно, пребивавайки само от един до три дни, като общият брой влизания е 19. При тази фактическа установеност, правилна и обоснована е преценката на съда, че А. А. не се е установил и не пребивава на територията на страната в рамките на посочения в чл. 40, ал. 1, т. 5 ЗЧРБ едногодишен срок след получаване на разрешението за пребиваване. Доказателство за това е и обстоятелството, че съгласно справката на НАП, вх. УРИ537300-176/23.01.2024 г. по описа на ОД на МВР Русе, лицето няма регистрирани трудови договори и не е осигурено по КСО. Налице е визираната в нормата на чл. 40, ал. 1, т. 5 ЗЧРБ предпоставка за отнемане на правото му на пребиваване в Република България. По делото липсват данни, а и не се твърди да е налице някое от изключенията, предвидени в цитираната разпоредба. Същата е императивна, поради което издателят на административния акт е обвързан с прилагането й при наличието на предвидените в нея условия и не разполага с оперативна самостоятелност да избере различна мярка. Титулярят на разрешението за пребиваване е следвало да съобрази поведението си с диспозицията на правното предписание, т. е. в неговата правна сфера лежи задължението за трайно установяване. Настоящият състав на касационната инстанция споделя разбирането на административния съд, че понятието трайно установяване , за което няма легална дефиниция, следва да се тълкува с оглед обичайното му житейско съдържание. Под установяване на определено място на територията на дадена държава, следва да се разбира, че лицето живее преимуществено на това място, учи или упражнява трудова дейност, има изградени социални контакти, включва се в живота на общността, участва в съответните осигурителни системи. Не намират опора в закона възраженията на касатора за липсата на законово изискване за пребиваване през определен период от време без прекъсване на адреса, посочен в заявлението му и на който има осигурено жилище. Видовете пребиваване на чужденците в Република България (на база критерия срок) са уредени в нормата на чл. 23, ал. 1, от т. 1 до т. 4 ЗЧРБ. За краткосрочно пребиваване (чл. 23, ал. 1, т. 1 от с.з.) следва да се счита такова до 90 дни в рамките на всеки 180-дневен период от датата на влизането в страната. Продължителното пребиваване по чл. 23, ал. 1, т. 2 ЗЧРБ е за срок до една година (освен в случаите, предвидени в същия закон), дългосрочното (чл. 23, ал. 1, т. 3) е с разрешен първоначален срок 5 години и възможност за подновяване след подадено заявление. Постоянното пребиваване по чл. 23, ал. 1, т. 4 ЗЧРБ е с разрешен неопределен срок. Съвкупната преценка на визираните в чл. 23, ал. 1 ЗЧРБ срокове за пребиваване на чужденците води до единствено възможния извод, че пребиваването на територията на Република България в рамките на 7 непоследователни дни за едногодишния период по чл. 40, ал. 1, т. 5 ЗЧРБ не е равнозначно на трайно установяване в широкия смисъл на това понятие. В този смисъл и предвид установеното при полицейската проверка на 21.12.2023 г. в [населено място], че касационният жалбоподател не пребивава на посочения от него адрес, законосъобразна е формираната от административния орган преценка, че лицето е декларирало неверни данни с цел получаване на разрешение за постоянно пребиваване в Република България, с което е изпълнена и хипотезата на т. 3 на чл. 40, ал. 1 ЗЧРБ. Обоснован на писмените доказателства по делото е направеният от административния орган и съда извод, че за жалбоподателя не е била налице невъзможност да се установи на територията на Република България поради наличието на ограничителни мерки в Турция, свързани с разпространението на COVID-19. В допълнение към изложените от първоинстанционния съд мотиви, следва да се добави, че нито пред административния орган, нито пред съда са представени документи, които да доказват въвеждане на забрана за напускане на Република Турция през 2020 г., още повече че по преписката има данни, че турският гражданин е влизал от Турция и излизал от Република България два пъти през посочената година, считано от 13.03.2020 г., когато с решение на Народното събрание на Република България е обявено извънредно положение върху територията на Република България във връзка с пандемията от COVID-19. Това означава, че дори и през периода на ограниченията, чужденецът, доколкото не е бил препятстван да излиза от Турция и влиза на българска територия, при желание от негова страна, е можел да заживее в Република България. В съответствие с материалния закон разпоредбата на чл. 44, ал. 2 ЗЧРБ компетентният административен орган, при налагане на процесната ПАМ, е извършил преценка на посочените в тази норма обстоятелства, сред които и продължителността на пребиваване на турския гражданин на територията на Република България. Горепосочените инцидентни и кратки пребивавания на лицето в страната през едногодишния период по чл. 40, ал. 1, т. 5 ЗЧРБ и след него до образуването на административното производство по издаване на оспорената Заповед, не могат да обосноват извод за установяване, още по-малко пък за трайно такова. Семейните, културните и социални връзки на чужденеца са с Турция, където, от данните по делото, се установява безпротиворечиво, че е обичайното му пребиваване, семейството му и центърът на жизнените му интереси. Поради това и наложената ПАМ няма да ограничи правото му на личен и семеен живот по чл. 8 ЕКЗПЧОС или пряко да създаде затруднения за поддържането на тези връзки с държавата му по произход. Несъстоятелно е касационното оплакване, че решаващият състав на Административния съд Разград не е обсъдил налични в административната преписка по издаване на спорния акт факти от съществено значение за правилното решаване на спора, а именно, че той е с непрекъснати здравноосигурителни права в Република България. Обстоятелството, че жалбоподателят е внесъл здравните си осигуровки само по себе си не води до извод за изпълнение на задължението на лицето за трайно установяване. Отделно от това справката от НАП на л. 22 и л. 23 от административната преписка доказва, че А. не е заплащал редовно здравните си осигуровки в периода от месец октомври 2020 г. до месец декември 2023 г., поради което не би било необосновано да се предположи, че той не е имал намерение да се възползва от здравната система на страната, съответно, че изначално не е имал желание и намерение да се установи трайно в Република България. Относно възражението в касационната жалба, че административният съд не е отчел преките родствени връзки на лицето с неговата майка, за която се твърди, че има българско гражданство, напълно се споделят съображенията на първоиннстанционния съд за отхвърлянето му, което прави ненужно повтарянето им и настоящият състав на Върховния административен съд, с оглед правомощието си по чл. 221, ал. 2, изр. второ АПК, препраща към тях, като мотиви на собствения си акт. В заключение, установените по делото данни са достатъчни, за да обосноват наличие на предпоставките на чл. 40, ал. 1, т. 3 и т. 5 ЗЧРБ за отнемане на правото на постоянно пребиваване на А. Н. А./Х. Ш.. Като е достигнал до аналогични правни изводи и е отхвърлил жалбата на А. против Заповед Ф5373з-13/28.02.2024 г. на Началника на група Миграция при ОД на МВР Русе , първоинстанционният съд е постановил правилно решение, което следва да бъде оставено в сила. Предвид изхода на спора, следва да бъде уважено искането на ответника по касация за присъждане на разноски за юрисконсултско представителство пред касационна инстанция, което настоящият състав, с оглед фактическата и правна сложност на делото и обема на правната помощ, извършена от процесуалния представител на Началника на група Миграция при ОД на МВР Русе, определя в минималния по чл. 24 от Наредба за заплащането на правната помощ размер от 100, 00 лв. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, изр. първо, предл. първо АПК, Върховният административен съд, състав на трето отделение, Първа колегия