Решение № 7 от 26.01.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5437/2007 г.

Решение № 7 от 26.01.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5437/2007 г., I г. о., ГК, докладчик съдията Жива Декова Производството е по § 2, ал. 3 ПЗР на ГПК във връзка с чл. 218а, ал. 1, б. "а" от ГПК (отм.). Образувано е по касационна жалба на Е. И. Х. от гр. С., срещу решението от 11.06.2007 г. по гр.д. № 4349/2006 г. на Софийски градски съд, в частта, с която след частична отмяна на решението от 30.10.2006 г. по гр.д. № 2331/2003 г. на Софийски районен съд в осъдителната му част, е отхвърлен иска наЕ. И. Х. срещу М. на о. и н. на основание чл. 121, ал. 1, т. 3 от ЗДСл за сумата над 6445,26 лв. до 7161,40 лв. като погасен чрез прихващане със сумата от 716,14 лв. - получено обезщетение по чл. 106, ал. 4 от ЗДСл, както и в частта, с която е оставено в сила първоинстанционното решение в частта, с която искът с правно основание чл. 121 от ЗДСл е отхвърлен в останалата част до пълния предявен размер от 9810,02 лв. и искът с правно основание чл. 86 от ЗЗД над присъдения размер от 436,54 лв. до пълния предявен размер от 502,87 лв. В касационната жалба се поддържа, че решението в обжалваните части е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. По съображения в жалбата се иска да бъде отменено решението в обжалваните части. Претендират се разноски. Ответникът по жалбата М. на о. и н. оспорва жалбата като неоснователна и моли решението да бъде потвърдено. Претендира за разноски. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 218в, ал. 1 от ГПК (отм.), но е частично процесуално недопустима предвид на ограниченията за касационно обжалване по чл. 218а, ал. 1, б. "а" от ГПК (отм.). С разпоредбата на чл. 218а, ал. 1, б. "а" от ГПК (отм.) от касационно обжалване са изключени въззивните решения на окръжните съдилища по граждански и търговски дела с цена на иска до 5 000 лв. Предявеният от Х. иск за забавеното плащане на сумата на обезщетението по чл. 121, ал. 1, т. 3 от ЗДСл е с цена до 5 000 лв. Производството по този иск е приключило с постановяване на въззивното решение от Софийски градски съд. Подадената касационна жалба срещу решението на въззивния съд в частта по иска с правно основание чл. 86 от ЗЗД се явява процесуално недопустима и следва да бъде оставена без разглеждане, а образуваното въз основа на тази част от жалбата касационно производство следва да бъде прекратено. В останалата част касационната жалба е процесуално допустима и следа да бъде разгледана. Върховният касационен съд, състав на III гр. отделение, след като прецени данните по делото и доводите на страните, с оглед заявените основания за касиране на решението, приема следното: Въззивният съд след частична отмяна на първоинстанционното решение в осъдителната му част, е отхвърлил иска на Е. И. Х. срещу М. на о. и н. за заплащане на обезщетение за оставане без работа по служебно правоотношение поради незаконното прекратяване на служебното правоотношение, за сумата над 6445,26 лв. до 7161,40 лв. като погасен чрез прихващане със сумата от 716,14 лв., представляваща получено на отпаднало основание обезщетение по чл. 106, ал. 4 от ЗДСл за неспазване срока на предизвестието от органа по назначаването. Въззивният съд е оставил в сила първоинстанционното решение в частта, с която искът с правно основание чл. 121 от ЗДСл е отхвърлен в останалата част до пълния предявен размер от 9810,02 лв. и е отхвърлен иска с правно основание чл. 86 от ЗЗД над присъдения размер до пълния предявен размер. За да постанови този резултат въззивният съд е приел, че искът е частично основателен, тъй като законът е ограничил отговорността за незаконно прекратяване на служебно правоотношение до размера на 10 месечни брутни възнаграждения, поради което служителят не може да търси обезщетение за период след 10 месеца след датата на прекратяване на служебното правоотношение. Приел е за основателно възражението за прихващане с полученото на отпаднало основание обезщетение за неспазен срок на предизвестието за прекратяване на служебното правоотношение. Решението е правилно. Установено е, че Е. И. Х. е заемала длъжност "главен секретар" в администрацията на И. агенция "А", по силата на служебно правоотношение. С влязло в сила решение по адм. дело № 10037/2005 г. на Върховния административен съд е отменена заповед № 10/16.08.2002 г. на изпълнителния директор на ИА "А" за прекратяване на служебното й правоотношение на основание чл. 106, ал. 1, т. 3 от ЗДСл. Исковата претенция е за обезщетение на основание чл. 121, ал. 1, т. 3 от ЗДСл за оставането на Х. без работа по служебно правоотношение за целия период 17.08.2002 г. - 7.10.2003 г., надвишаващ 10 месеца, след прекратяване на служебното правоотношение. С § 2 на ПМС № 322 от 1.12.2004 г. (обн., ДВ, бр.109 от 2004 г.) Изпълнителна агенция "Академика е закрита, като съгласно ал. 7 имуществото, активите, пасивите, архивът, както и другите права и задължения на закритата агенция преминават към М. на о. и н., поради което министерството е легитимирано да отговаря по предявения иск. Отговорността за вреди (пропуснати ползи от възнаграждение по служебно правоотношение) от незаконно прекратяване на служебното правоотношение на общо основание е ограничена от закона (чл. 121, ал. 1 във връзка с чл. 104, ал. 1 от ЗДСл) за период до размера на 10 месечни брутни възнаграждения на съответния служител, като не може да претендира вреди за по-дълъг период от 10 месеца. При липсата на материалноправна норма, която да урежда размера на обезщетението при незаконно прекратяване на служебно правоотношение на останалите основания, чиято принципна дължимост е прогласена в чл. 121, ал. 1, т. 3 от ЗДСл, съдът, съгласно чл. 46, ал. 2 от Закона за нормативните актове, трябва да търси най-близката правна норма, която да отговаря на целта на закона и на правилата на добрите нрави. Принципът за ограничаване на времето за получаване на обезщетение при незаконно уволнение (в най-общия смисъл на това понятие) е залегнал както в КТ, така и в Закона за отбраната и въоръжените сили, закона за МВР, Закона за съдебната власт. Хипотезата на чл. 104, ал. 1 от ЗДСл е не само най-близка до разглежданата, но и най- благоприятна за служителя. Присъждането на обезщетение за 10 месеца е максимално допустимото по ЗДСл, с изключение на случаите, при които служителят се е пенсионирал или е починал. В противен случай би се насърчило бездействието на служителя, включително с възможността да предяви иска по имуществения спор в края на 3-годишния давностен срок, каквато очевидно не е целта на закона. С оглед изложеното не може да бъде споделен довод, че правото на касаторката да търси обезщетение за целия период, през който е останала без държавна служба, се основава на разпоредбата на чл. 121, ал. 1 т. 3 от ЗДСл, в която разпоредба не е ограничено времето, за което има право на обезщетение и че не намира приложение разпоредбата на чл. 104, ал. 1 КТ, с която е ограничено времето за получаване на обезщетение при прекратяване на общо основание. Искът по чл. 121, ал. 1, т. 3 от ЗДСл за обезщетение за времето, през което държавният служител не е бил на служба поради незаконно прекратяване на служебното правоотношение, е иск за вредите, които държавният служител, чието служебно правоотношение е незаконно прекратено, е претърпял с оставането си без държавна служба, но за не повече от 10 месеца. Обезщетение извън размера по чл. 104, ал. 1 от ЗДСл не се дължи, освен при деликт - когато органът по назначението наред с издаването на заповедта е причинил и непозволено увреждане при недобросъвестно използване на служебното положение или друга подобна хипотеза, какъвто иск в случая не е предявен. Предвид изложеното, като е приел, че отговорността за незаконно прекратяване на служебното правоотношение е ограничена за времето, през което държавният служител е останал без държавна служба, но за не повече от 10 месеца от прекратяването, въззивният съд не е допуснал нарушение на материалния закон. Правилно е прието от съда за основателно възражението на ответника по иска за приспадане от размера на обезщетението на полученото обезщетение по чл. 106, ал. 4 от ЗДСл. Обезщетението по чл. 106, ал. 4 от ЗДСл е в зависимост от наличието на законно прекратяване на служебното правоотношение. С отмяната на незаконното прекратяването на служебното правоотношение отпада основанието за плащане на това обезщетение, тъй като се отрича правото на органа по назначението на едностранно прекратяване с предизвестие, респ. плащане вместо предизвестие. Плащането на обезщетението за неспазено предизвестие се оказва на отпаднало основание. Затова то подлежи на прихващане. По изложените съображения следва да се приеме, че не са налице поддържаните от касаторката основания за неправилност на въззивното решение в частта по иска с правно основание чл. 121, ал. 1, т. 3 от ЗДСл и съобразно разпоредбата на чл. 218ж, ал. 1, изр. 2, пр. 1 от ГПК (отм.) то трябва да се остави в сила. С оглед изхода на спора и на основание чл. 64, ал. 2 от ГПК (отм.) на ответника по касация следва да бъде присъдена сумата 30 лв. - юрисконсултско възнаграждение. Предвид изложеното, Върховният касационен съд, състав на III гр. отделение