Решение № 5183 от 29.04.2020 г. на ВАС по адм. д. № 14295/2018 г.

Решение № 5183 от 29.04.2020 г. на ВАС по адм. д. № 14295/2018 г., III о., докладчик съдията Юлиян Киров Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Р. В., подадена срещу Решение № 5631/05.10.2018 г. по административно дело № 4577/2018 г. на Административен съд - София- град (АССГ). С жалбата са релевирани доводи, че решението е неправилно, поради нарушение на материалния закон, допуснати нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост– касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Счита, че първоинстанционният съд неправилно е квалифицирал изяснената по спора фактология, като неправилно е прието, че по отношение на ЧЗП Р. Величкова акт може да бъде издаден служебно въз онова на данни, получени от трети лица и организации. Счита, че от книжата по административно дело № 4577/2018 г. на АССГ се установява, че по отношение на нея липсват предпоставките по чл. 103 ДОПК, респективно е невъзможно приложението на чл. 107, ал. 3 ДОПК. Твърди, че допуснатото от първоинстанционния съд нарушение, изразяващо се под формата на непопълване на делото с доказателства e основание да се приеме, че в обжалваното съдебно решение е налице вътрешно противоречие. В постъпило на 03.10.2019 г. писмено становище, подадено от Р. Величкова се поддържат заявените в касационната жалба основания и се акцентира на това, че административният съд не е изложил обосновани аргументи по възраженията, развити от жалбоподателя. Акцентира на възраженията за материална некомпетентност на актоиздателя. Моли за отмяна на съдебното решение, като диференцира искането, съобразно евентуалните положителни за нея резултати от съдебното сезиране. В Писмена молба, получена на 30.01.2020 г. се поддържа жалбата ведно с направените искания при условията на евентуалност и се моли същата да се уважи. Ответникът Директор на ТД на НАП София, чрез юрисконсулт Велинова моли за отхвърляне на подадената касационна жалба, като неоснователна. Намира, че първоинстанционният съд е постановил законосъобразно и правилно решение, като е изложил мотиви за всяко едно от исканията на жалбоподателката, поради което счита същото за законосъобразно. Моли за потвърждаване на съдебния акт в цялост. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Излага аргументи за това, че обосновано, съдът е приел, че не е допуснато съществено нарушение на административно- производствените правила. Намира, че решението е обосновано и съответно на материалния закон и не са налице касационни основания за отмяната му. Върховният административен съд, трето отделение, като взе предвид доводите на страните и доказателствата по делото прие следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211 от АПК и от надлежна страна, което я прави процесуално допустима. С Решение № 5631/05.10.2018 г. по административно дело № 4577/2018 г. Административен съд - София- град е ОТХВЪРЛИЛ ЖАЛБАТА на Р. Величкова, като ЧЗП Р. Величкова с ЕИК 131283540, срещу Акт за установяване на публично задължение № П-22221517131330/28.12.2017 г. на орган по приходите при ТД на НАП София, потвърден с Решение № АУ-5/12.04.2018 г. на Директора на ТД на НАП София. Овен това е ОСЪДИЛ Р. Величкова, като ЧЗП Р. В. с ЕИК 131283540, да заплати на Териториална дирекция на НАП София юрисконсултско възнаграждение в размер на 3465 (три хиляди четиристотин шестдесет и пет) лева. Адм. съд за да достигне този резултат е приел, че оспореният Акт за установяване на публично държавно вземане № П-22221517131330/28.12.2017 г., е издаден от компетентния орган– Орган по приходите към ТД на НАП София, видно от приложената на стр. 128- Заповед за преназначаване на В. Бояджиев. Същият извод е приел и за контролния адм. акт, като е посочил, че Решение № АУ-5/12.04.2018 г. е издадено от Заместник– директора в качеството му на изпълняващ задълженията на директора на ТД на НАП София, по силата на Заповед № 3 ЦУ-ОПР-14/31.05.2017 г. на Изпълнителния директор на НАП (лист 145 от делото) за заместване на директора. Анализирал е проведеното адм. производство и е счел е, че при издаването на АУПЗ са спазени процесуалния и материалния закона, противно на доводите за обратното развити в жалбата. Решаващият съдът е намерил за безспорно доказано, че Р. Величкова, като частен земеделски производител, произвежда електрическа енергия (видно от справката представена от ФСЕС) и като такъв е длъжна на основание чл. 36е, ал. 1, т. 1 от ЗЕ, да прави ежемесечни вноски във ФСЕС в размер на 5 на сто от произведената енергия. Адм. съд е установил, че в случая жалбоподателят е подал съответните формуляри за задълженията си, като вероятно се е възползвал от възможността на чл. 36е, ал. 3 от ЗЕ да ги отчете като разходи за дейността си, но не е правил съответните вноски, поради което законосъобразно е издаден оспорения АУПЗ. В заключение Административен съд София- град е счел, че обжалвания акт е издаден от компетентен орган и в съответната форма, като са спазени процесуалните и материалноправните разпоредби по издаването му и не страда от пороци обуславящи неговата отмяна. Приел е, че при този изход на спора, на основание чл. 161, ал. 1 от ДОПК, ще следва жалбоподателят да заплати на ответника юрисконсултско възнаграждение, определено, съобразно чл. 8, във връзка с чл. 7, ал. 1, т. 4 от Наредба № 1/09.07.2004 г. Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е ПРАВИЛНО. Съгласно Закона за енергетиката (ЗЕ), за управление на средствата за покриване на разходите, извършени от обществения доставчик, произтичащи от задълженията му по чл. 93а от закона, се създава Фонд "Сигурност на електроенергийната система", което е уредено в чл. 36б от същия закон. Съгласно чл. 36д, ал. 1, т. 1 ЗЕ средствата на фонда се набират от вноските по чл. 36е ЗЕ. Текстът на чл. 36е, ал. 1, т. 1 от Закона за енергетиката указва на производителите на електроенергия, че следва ежемесечно да правят вноски във фонда в размер 5 на сто от приходите от продадената електрическа енергия без ДДС. Касаторът попада в обхвата на задължените лица по смисъла на чл. 36е, ал. 1, т. 1 от ЗЕ и на основание чл. 36е, ал. 2 от ЗЕ следва да подава във фонда до 15- о число на текущия месец информация за приходите от продажба на електроенергия за предходния месец и да заплаща дължимата 5% вноска върху приходите от продажба на електроенергия, каквито такси в случая са определени с обжалвания АУПДВ. Неоснователни са твърденията на касационния жалбоподател, че АУПДВ, с който е установено публично вземане е издаден от некомпетентен орган, поради което е нищожен адм. акт. На основание чл. 36е, ал. 5 от ЗЕ /приложима редакция, ДВ, бр. 47/2016 г. /, вноските по ал. 1 са публични държавни вземания, като невнесените в срок вноски се установяват и събират по реда на чл. 107, ал. 3 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс от органите на Националната агенция за приходите. Предвид тази разпоредба правомощието на ответника да издава актове от рода на процесният e безспорно и произтича пряко от закона. Съгласно чл. 166, ал. 1 и ал. 2 от ДОПК, установяването на публичните вземания се извършва по реда и от органа, определен в съответния закон. Ако в съответния закон не е предвиден ред за установяване на публичното вземане, то се установява по основание и размер с акт за публично вземане, който се издава по реда за издаване на административен акт, предвиден в Административно-процесуалния кодекс. Ако в съответния закон не е определен органът за издаване на акта, той се определя от кмета на общината, съответно от ръководителя на съответната администрация, което в случая е и сторено. По делото е приета като доказателство с административната преписка резолюция за извършване на проверка №П-22221517131330-0 РП-001/02.08.2017 г., с която е определен орган за издаване на акта: В. Бояджиев - главен инспектор по приходите при ТД на НАП, който е орган по приходите издал АУПДВ. Обосновано адм. съд е приел, че АУПДВ е издаден в предвидената писмена форма, със съдържание отговарящо на изискванията по чл. 59, ал. 2, т. 1- 8 АПК. Същият представлява допустим и валиден адм. акт. Правилно адм. съд е приел, че съгласно съдебната практика, е допустимо мотивите на акта да са изложени в друг съпътстващ го акт, който в случая е изготвения протокол за хода на проверката от 28.12.2018 г. и който изрично, заедно с лихвения лист, е посочен, като неразделна част от акта. Видно от този протокол (стр. 151) в него за всеки един период са посочени дължимите суми за вноските, както и лихвата върху тях. Първоначалното оспорването от страна на жалбоподателя на справките подадени от ФСЕС (впоследствие са представени подписани екземпляри, които не са оспорени пред АССГ), е изцяло неоснователно. Тези справки са на базата на подадени от самото лице формуляри. При издаване на процесния АУПДВ на основание чл. 107, ал. 3 ДОПК, чл. 36е, ал. 5 от ЗЕ, не е допуснато съществено процесуално нарушение. Видно от приложените (стр. 193- 214) формуляри за предоставяне на информация на ФСЕС, самото задължено лице, саморъчно, удостоверено с подписа си, е посочило както произведеното количество електроенергия, така и дължимата вноска. При издаване на процесния АУПДВ не е допуснато несъответствие с материалния закон, с оглед приложението на разпоредбата на чл. 107, ал. 3 от ДОПК и чл. 36е, ал. 2 от ЗЕ /в приложимата редакция/. Размерът на вземането е формиран като разлика между декларирана дължима вноска и остатък от дължима вноска, т. е. – при липса на доказателства за плащане. Констатацията е отразена в Протокол № П-22221517131330-073-001/28.12.2017 г. (лист 151-155), който правилно е преценен от съда при условията на чл. 171, ал. 1 от АПК. Обосновано адм. съд е намерил за неоснователни доводите за противоречието на издадения АУПЗ с норми на общностното право, тъй като всяка държава има суверенитет да събира публичните си вземания. Споделят се доводите на адм. съд, че това по какъв начин ще бъдат изразходвани събраните средства е неотносимо към спора и законосъобразността на издадени АУПЗ. В този смисъл задължените лица са длъжни да правят вноски, като жалбоподателят макар и да е декларирал задължението си, не го е внесъл, а впоследствие как се изразходват тези средства е въпрос на други правоотношения и друго регулиране. В тази връзка правилно решаващият съд е съобразил, че видно от приложените (стр. 193- 214) формуляри за предоставяне на информация на ФСЕС, самото задължено лице, саморъчно, удостоверено с подписа си, е посочило, както произведеното количество електроенергия, така и дължимата вноска. В тази връзка е налице идентичност между сумите, посочени от самото лице, с тази за периодите, посочени в Протокола от 28.12.2018 г. Установените от адм. орган задължения, преповтарят вече декларираните задължения от страна на физическото лице, поради което настоящият съдебен състав намира, че същите са правилно установени. От друга страна, нормата на чл. 36е, ал. 3 от ЗЕ предвижда (преди изменението), че вноските във фонда се внасят до 15- то число на месеца, следващ месеца, за който се отнасят, и се признават за текущи разходи за дейността за целите на данъчното облагане. В допълнително представените от ФСЕС справки (лист 239 и 240), изрично е посочено, както произведената енергия, която е изкупена, така и дължимите вноски към фонда, като е видно също така, че за нито един период не са правени вноски, поради което правилно е издаден АУПЗ за тяхното събиране. По делото не се спори, че дължимите вноски не са заплатени в указания срок, поради което и правилно за забавата в оспорения АУПЗ са начислени съответните лихви, като при липсата на оспорване на техния размер, правилно адм. съд е намерил същия за правилен. В случая жалбоподателят е подал съответните формуляри за задълженията си, като се е възползвал от възможността на чл. 36е, ал. 3 от ЗЕ да ги отчете като разходи за дейността си. Същевременно лицето, не изпълнява своето законово задължение и не прави съответните вноски, поради което законосъобразно е издаден оспорения АУПЗ. Правилно с адм. акт е определена и лихва за забава върху главницата. Правилно адм. съд е приел, че при този изход на спора, на основание чл. 161, ал. 1 от ДОПК, следва жалбоподателят да заплати на ответника разноски, определени, съобразно чл. 8, във връзка с чл. 7, ал. 1, т. 4 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Претенцията на ТД на НАП София за юрисконсултско възнаграждение за касационното производство не е конкретизирана като основание и размер и не е придружена от задължителните приложения по чл. 80 ГПК, поради което не следва да бъде уважена. Съобразно изложеното обжалваното решение като правилно, следва да бъде оставено в сила. Поради гореизложеното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, Трето отделение