Решение № 3476 от 20.03.2018 г. на ВАС по адм. д. № 10427/2017 г.

Решение № 3476 от 20.03.2018 г. на ВАС по адм. д. № 10427/2017 г., I о., докладчик съдията Росица Драганова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във вр. с чл. 160, ал. 6 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс /ДОПК/. Образувано е по касационна жалба на директора на Териториална дирекция на Националната агенция за приходите (ТД на НАП) В. против решение № 1117 от 23.06.2017 г. на Административен съд - В., постановено по адм. дело № 162/2017 г., с което е обявен за нищожен издаденият на П. В. Л. Акт за установяване на задължение по декларация /АУЗД/ № 20161636/08.11.2016 г. на орган по приходите при ТД на НАП В., потвърден с решение № 231/01.12.2016 г. на директора на ТД на НАП - В.. В жалбата са изложени доводи за неправилност на решението, поради неправилно тълкуване и приложение на чл. 103, ал. 1 ДОПК. Касаторът твърди, че в процесния случай са налице всички установени от закона предпоставки за издаване на акт за установяване на задължение по декларация на основание чл. 106 ДОПК. Искането е за отмяна на решението и постановяване на друго по съществото на спора или алтернативно - за връщане на делото за ново разглеждане от нов състав на съда. Претендира се присъждане на юрисконсултско възнаграждение за две инстанции. Постъпила е и частна жалба срещу определение № 2092/31.07.2017 г. по същото дело, с което е постановено допълване на решение № 1117 от 23.06.2017 г. в частта за разноските, като ТД на НАП В. е осъдена да заплати на П. В. Л. сумата от 1 310,00 лв. разноски по делото. Сочи се, че обжалваното определение е незаконосъобразно, тъй като не е взето предвид изпратеното в срока по чл. 248, ал. 1 ГПК възражение за прекомерност на претендираните разноски. Ответникът - П. В. Л. оспорва касационната жалба по съображения, изложени в представен по делото писмен отговор. Претендира разноски в размер на 1 250 лв., представляващи заплатено адвокатско възнаграждение. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба и за основателност на частната жалба. Върховният административен съд, първо отделение, като взе предвид доводите на страните, приема от фактическа и правна страна следното: Касационната жалба и частната жалба са процесуално допустими, като подадени от надлежна страна и в законоустановения срок. Разгледана по същество касационната жалба е неоснователна, поради следното: С обжалваното решение съдът е прогласил за нищожен АУЗД № 20161636/08.11.2016 г. на орган по приходите при ТД на НАП В., потвърден с решение № 231/01.12.2016 г. на директора на ТД на НАП В.. За да постанови този резултат съдът е приел, че акт по чл. 106, ал. 1 ДОПК се съставя при кумулативното наличие на следните предпоставки: 1. подадена е декларация, с която задълженото лице само е изчислило основата и дължимия данък; 2. установени са несъответствия, които засягат основата за облагане или са от значение за размера на задължението; 3. лицето е поканено в срока по чл. 103, ал. 1 ДОПК да отстрани несъответствията и не ги е отстранило или ги е отстранило след изтичане на определения срок. Според съда несъответствията, които могат да се коригират по реда на чл. 106, ал. 1 ДОПК са само такива, установени по и в самата декларация, без да се търси допълнителна информация. Такива са несъответствията между подадената декларация и изискването за попълването й, както и случаите, в които приложените от лицето към декларацията документи не обосновават декларираните данни. В решението е прието, че издаването на акт по чл. 106, ал. 1 ДОПК е недопустимо, когато е установено несъответствие между данните в подадената от лицето декларация и данни относно наличие на непогасени публични задължения, които не са установени по законоустановения ред. В тези случаи според съда единственият способ за установяване на задълженията за данъци е чрез възлагането на ревизия. От данните по делото съдът е установил, че с оспорения акт се установяват непогасени задължения в размер на 195,01 лв., поради което органите по приходите приемат, че не са налице изискванията на чл. 167 ЗКПО за ползване на преотстъпен данък, и са определени на лицето задължения за довнасяне на данък в размер на 21 338,99 лв. и лихва от 1 316,59 лв. Съдът е приел, че установяването на задълженията за данъци не може да се извърши чрез издаването на АУЗД, тъй като не се касае за служебна корекция на грешки при попълването или подаването на декларацията, в която лицето само е изчислило дължимия данък, а се установяват нови факти и обстоятелства, което следва да се извърши в хода на ревизионно производство - аргумент от чл. 103 и чл. 106, ал. 3 ДОПК. С тези мотиви, съдът е обосновал краен извод, че допуснатото нарушение на процесуалните правила е особено съществено, до степен на нищожност на установените допълнителни задължения, тъй като са различни редът за издаване на акт по чл. 106, ал. 1 ДОПК и редът за провеждане на ревизията, както и са различни компетентните органи да проведат съответните производства и да издадат акт. Решението е правилно постановено. Нормата на чл. 106 ДОПК предвижда възможност за органите по приходите да извършат служебни корекции в декларация по чл. 105 ДОПК - декларация, в която задълженото лице само изчислява основата и дължимия данък и/или задължителните осигурителни вноски. Съгласно чл. 106, ал. 1 ДОПК корекциите се извършват, когато се установят обстоятелства, които засягат основата за данъчно облагане или за изчисляването на задължителните осигурителни вноски или размера на задължението, които не са отстранени по реда на чл. 103 ДОПК. В този случай се издава акт за установяване на задължението, с който се коригира декларацията и се съобщава на лицето. Съгласно чл. 103, ал. 1 ДОПК при установяване на несъответствия между съдържанието на подадената декларация и изискванията за попълването й или несъответствия между данните в декларацията и данните, получени от органите по приходите от трети лица или администрации съгласно изискванията на данъчното и осигурителното законодателство за подаване на декларации или информация, извън случаите по чл. 101, ал. 4 и чл. 102, ал. 4, подателят се поканва да отстрани несъответствията в 14-дневен срок от получаването на съобщението. Спорът в настоящото производство е дали с акт за установяване на задължението по декларация, издаден на основание по чл. 106, ал. 1 ДОПК могат да се определят допълнителни задължения въз основа на архивни данни за наличие на задължения, които не са установени по съответния ред. При така установените факти, правилно съдът е приел, че в случая с АУЗД по чл. 106, ал. 1 ДОПК са определени допълнителни задължения за данък върху доходите, в нарушение на чл. 103 ДОПК и чл. 108 ДОПК. Неоснователен е доводът в касационната жалба, че съдът неправилно е тълкувал и приложил чл. 103, ал. 1 ДОПК при отговора на въпроса кои несъответствия в подадената декларация обосноват издаването на АУЗД. Твърдението на касатора, че законодателят не е предвидил ограничения за органите по приходите при установяване на несъответствия между данните в декларацията и данните от трети лица и администрации, е в противоречие с чл. 103, ал. 1 ДОПК. Нормата гласи, че подателят на декларацията се поканва в 14 - дневен срок от получаване на съобщението да коригира декларацията си, като една от хипотезите е при установяване на несъответствия между данните в декларацията и данните, получени от органите по приходите от трети лица и администрации, съгласно изискванията на данъчното и осигурителното законодателство за подаване на декларации и информация, извън случаите на чл. 101, ал. 4 и чл. 102, ал. 4 ДОПК. Следователно законът изрично е ограничил данните, въз основа на които в производството по извършване на служебни корекции в подадените декларации органите по приходите могат да установяват несъответствия в декларацията. Това са данните, получени от трети лица и администрации, които са декларирани или подадени, въз основа на предвидено в закона задължение за подаване на декларации и информация /декларации по чл. 73 ЗДДФЛ, декларации обр. 6 или обр. 1 за задължителни осигурителни вноски и др./. В случая органите по приходите обосновават несъответствие между подадената от П. Л. декларация и основанията за ползване на данъчно облекчение, като в резултат на това определят задължения по ЗКПО, поради това правилно съдът е приел, че преценката за наличието на изискванията на закона за преотстъпване на данък по чл. 167 ЗКПО засяга основанието на данъчното задължение, което подлежи на установяване в ревизионно производство. В тази връзка следва да бъде споделен и крайният извод на съда, че нарушението на процесуалните правила е съществено и има за последица нищожност на оспорения АУЗД. Административният акт е нищожен и не поражда целените от него правни последици, винаги когато административният орган не разполага с компетентност за издаването му. В процесния случай с оспорения АУЗД, издаден в производство по служебна корекция на подадена декларация по чл. 50 ЗДДФЛ, органът по приходите е установил по отношение на П. Л. наличието на пречки за ползване на данъчно облекчение и е определил задължения за корпоративен данък. Така определените задължения не са резултат от несъответствия в подадената декларация, посочени в чл. 106 ДОПК, както обосновано е приел първоинстанционният съд. Съгласно чл. 108, ал. 1 ДОПК данъчното задължение в този случай подлежи на установяване с ревизионен акт, от орган по приходите с правомощия по чл. 118, ал. 2 и чл. 119, ал. 2 ДОПК. В производството по чл. 106 ДОПК органът по приходите не разполага с компетентност по издаване на ревизионни актове и по установяване на допълнителни задължения за данъци и задължителни осигуровки, извън отстраняването на несъответствията, визирани в посочената норма. Аргумент в тази насока е и разпоредбата на чл. 106, ал. 3 ДОПК, според която независимо от издаването на акт по ал. 1, задълженията за данъка или задължителните осигурителни вноски подлежат на установяване с ревизионен акт. В случая е налице обратната хипотеза - по реда за извършване на служебни корекции в подадена декларация, от орган по приходите с компетентност по издаване на АУЗД, се определят задължения за корпоративен данък, които подлежат на установяване с ревизионен акт, от орган с правомощия по чл. 118, ал. 2 във връзка с чл. 119, ал. 2 АПК. Така допуснатото нарушение на процесуалните правила има за последица липсата на материална компетентност за органа - издател и на това основание обосновава нищожност на акта. С оглед на изложеното решението, с което съдът е обявил нищожността на атакувания АУЗД е правилно и на основание чл. 221, ал. 2 АПК следва да се остави в сила. Неоснователна е и частната жалба срещу определение № 2092/31.07.2017 г. за допълване на процесното решение в частта за разноските. Препис от молбата за допълване на решението е връчена на директора на ТД на НАП В. на 19.07.2017 г., като даденият седмодневен срок за отговор е изтекъл на 26.07.2017 г., като определението е постановено на 31.07.2017 г. и няма данни по делото да е постъпило писмено становище. Доказателства за изпращане на такова чрез пощенски оператор в дадения срок са представени с настоящата частна жалба. В становището е направено възражение за прекомерност на заплатените разноски с оглед на фактическата и правна сложност на делото. Възражението е неоснователно, тъй като минималното възнаграждение с оглед материалния интерес е в размер на 1 209,67 лв., а заплатеното такова го надвишава едва с 90 лв., поради което не се явява прекомерно. При този изход на спора на касатора не се дължат разноски. От ответника в касационното производство е направено искане за присъждане на разноски в размер на 1 250 лв. за заплатено адвокатско възнаграждение, което е основателно. Направеното възражение от касатора за прекомерност е неоснователно по изложените по-горе съображения. Водим от горното, Върховният административен съд, първо отделение,