Решение № 535 от 7.01.2009 г. на ВКС по н. д. № 500/2008 г.

Решение № 535 от 7.01.2009 г. на ВКС по н. д. № 500/2008 г., III н. о., НК, докладчик съдията Красимир Харалампиев Производството е образувано по жалба от името на подсъдимия О. Ф. С. против решение № 113 от 1.07.2008 г. по внохд № 253/2008 г. по описа на Варненския апелативен съд.

От касационната жалба могат да се изведат основанията за касационна проверка по чл. 348, ал. 1, т. 1-3 НПК. По същество се акцентира за допуснато съществено нарушение на процесуалните правила при постановяване на атакувания съдебен акт, тъй като въззивната инстанция не е изпълнила указанията на предишния касационен състав, дадени в решение № 150/20.05.2008 г. по н. д. 107/2008 г. на първо н. о. на ВКС на Република България. Това е довело до превратно интерпретиране на фактите, събрани по делото и незаконосъобразни изводи за авторството на подсъдимия в деянието предмет на обвинението. Нарушението е съществено, защото е ограничено правото на защита на подсъдимия и той е осъден за престъпление, което не е извършил. Прави се искане за отмяна на въззивното решението и оправдаване на подсъдимия, с отмяна приложението на чл. 68 НК, а при условията на алтернативност-изменяване на обжалваното решение с намаляване на наложеното наказание.

Пред касационната инстанция защитникът на подсъдимия поддържа жалбата по изложените в нея съображения.

Прокурорът даде заключение, че жалбата е неоснователна. При разглеждането на делото не са допуснати съществени процесуални нарушения, които да налагат отмяна на обжалваното решение, което е правилно и законосъобразно, а наложеното наказание не е явно несправедливо.

Върховният касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното:

С присъда № 15 от 14.06.2007 г. по нохд № 489/2006 г. на Разградския окръжен съд подсъдимият О. Ф. С. е признат за виновен в това, че:

• на 15.04.2001 г. извършил престъпление по чл. 279, ал. 1 НК, за което е осъден на две години лишаване от свобода и двадесет лева глоба;

• на 21.04.2001 г. извършил друго престъпление по чл. 279, ал. 1 НК, за което е осъден на две години лишаване от свобода и глоба в размер на двадесет лева;

• за извършено в края на м. април 2001 г. в с. Я., обл. Шуменска престъпление по чл. 215, ал. 2, т. 1, вр. ал. 1 НК, за което е осъден на четири години лишаване от свобода и глоба в размер на две хиляди лева;

• за извършено на 21.04.2001 г. на ГКП "Дунав мост" - гр. Русе престъпление по чл. 242, ал. 1, б. "б" НК престъпление, за което е осъден на четири години лишаване от свобода и глоба в размер на хиляда и петстотин лева;

• на 24.02.2002 г. в с. Д., обл. Разград и в гр. В., с цел да набави за себе си имотна облага в размер на две хиляди лева, е принудил С. С. С. от с. Д., чрез заплашване, че няма да му върне противозаконно отнетия л.а."Фолксваген Транспортер", с рег. № Р* и да му даде против волята си сумата от две хиляди лева, от което изнудване на пострадалия са били причинени значителни имуществени вреди в размер на две хиляди лева, а самото изнудване е било придружено с отнемането на имуществото, поради което и на основание чл. 214, ал. 2, т. 2, вр. чл. 213а, ал. 3, т. 2, вр. ал. 2, т. 3 НК е осъден на шест години лишаване от свобода, което да изтърпи при първоначален "Строг" режим, глоба в размер на седем хиляди лева и конфискация на 1/2 ид. част от имуществото му.

На основание чл. 23, ал. 1 НК, съдът е определил на подсъдимия едно общо най-тежко наказание от шест години лишаване от свобода, при първоначален "Строг" режим за изтърпяването му, седем хиляди лева глоба и конфискация на 1/2 ид. част от имуществото му.

На основание чл. 59, ал. 1 от НК съдът е приспаднал предварителното задържане на подсъдимия по взетата му мярка за неотклонение "Задържане под стража".

На основание чл. 68, ал. 1 НК е приведено в изпълнение наказанието от четири месеца лишаване от свобода изтърпяването, на което било отложено на основание чл. 66, ал. 1 НК за изпитателен срок от три години, наложено на подсъдимия с определение за одобрено споразумение от 17.07.2001 г. по нохд № 44/2001 г., на РС - Малко Търново.

Подсъдимият е осъден да заплати на С. С. С., сумата от 2000 (две хиляда) лева, представляваща причинени му от престъплението по чл. 214, ал. 2, т. 2, вр. чл. 213а, ал. 3, т. 2, вр.ал. 2, т. 3 НК имуществени вреди.

По реда на чл. 301, ал. 1 от НПК, съдът се е произнесъл по дължимата на държавата такса върху размера на уважения иск и по направените по делото разноски, които присъдил в тежест на подсъдимия.

С решение № 186/18.12.2007 г. по внохд № 317/2007 г. на Варненския апелативен съд присъдата е потвърдена изцяло.

Делото се разглежда от касационната инстанция за втори път, след отмяна на въззивно решение № 186/18.12.2007 г., постановено по внохд № 317/2007 г. на Апелативен съд-Варна, с което е потвърдена осъдителната присъда на Окръжен съд-гр. Разград по нохд № 489/2006 г. в частта, с която подсъдимият О. Ф. С. е осъден за престъпление по чл. 214 НК, в частта по приложение на чл. 68 от НК и в гражданско-осъдителната й част. В решението е налице критика към въззивния съд по отношение възприетата квалификация на деянието по чл. чл. 214, ал. 2, т. 2, вр. чл. 213а, ал. 3, т. 2, вр.ал.2, т. 3 НК, с оглед липсата на факти в обстоятелствената част на обвинителния акт за съпричастност на подсъдимия при отнемането на лекия автомобил на С. С констатацията за допуснати съществени процесуални нарушения по чл. 348, ал. 3, т. 1 НПК, делото е върнато за ново разглеждане от друг съдебен състав. В останалата част въззивното решение е оставено в сила.

С настоящото обжалвано въззивно решение по внохд № 253/2008 г. на Варненския апелативен съд, първоинстанционната присъда е изменена, като в частта по осъждането на О. С. по чл. 214, ал. 2, т. 2, вр. чл. 213а, ал. 2, т. 3 от НК, той е признат за невинен по квалификацията "придружено с отнемане на имуществото" и оправдан да е извършил деянието при условията на чл. 213а, ал. 2, т. 3 от НК. В останалата част, първоинстанционната присъда е потвърдена.

Като прецени доводите на страните и доказателствата по делото, проверявайки решението в пределите на чл. 347 НПК, Върховният касационен съд намира жалбата на подсъдимия за неоснователна.

По същество в нея се излагат доводи идентични на тези правени и пред въззивната инстанция, в подкрепа на въззивната жалба на подсъдимия, които съобразно чл. 339, ал. 2 НПК в мотивите на обжалваното решение са получили надлежен подробен отговор (л. 15-20) и са посочени основанията, поради които, съдът не ги възприема.

Втората решаваща по същество инстанция е направила съпоставка на събраната и проверена, според изискванията на процесуалния закон доказателствена съвкупност, и след извършения анализ е стигнала до извода, че оспореното от подсъдимия авторство в престъплението, представлява негова защитна теза, опровергаваща се от останалите по делото доказателства, а именно от показанията на свидетелите С депозирани пред първоинстанционния съд и от показанията на свидетеля О от досъдебното производство, дадени пред съдия и приобщени към доказателствената съвкупност по реда на чл. 281, ал. 1, т. 1 НПК. В тези показания не е налице противоречие свързано с изясняване идентичността на подсъдимия, като автор на престъплението и депозираните от тях разяснения, че извършителят на деянието се е представил като син на живялата в селото на пострадалия А. Последният факт, намира опора в показанията на свид. Осман, който разяснил, че майката на О. е живяла в с. Д. и е била колежка на съпругата му. Косвено, от значение към предмета на доказване, съдът е отчел и показанията на С., в същата насока, както и заявлението му, че след деянието го е посетил вторият баща на О., като го е помолил да не казва, че синът му е лицето, което го е изнудило.

Авторството на деянието е установено по несъмнен начин от извършения от въззивния състав подробен анализ на доказателствата и доказателствените средства, които в своята взаимовръзка и обусловеност, изключват всяка друга възможна версия, извършител на деянието да е друго лице.

При установените фактически положения първоинстанционният и въззивният съд са стигнали до правилни изводи от правно естество въз основа, на които законосъобразно са ангажирали наказателната отговорност на подсъдимия С, като при събиране и проверката на доказателствената съвкупност двете съдилища не са допуснали нарушения на процесуалния закон.

Изводите на втората инстанция се основават на комплексната оценка на доказателствения материал. Въз основа на него, въззивният съд е приел, че приложената от първата инстанция правна квалификация за деянието следва да бъде коригирана, по осъждането на подсъдимия по чл. чл. 214, ал. 2, т. 2, вр. чл. 213а, ал. 3, т. 2, вр. ал. 2, т. 3 НК, в такава по чл. 212, ал. 2, т. 2, вр. чл. 213а, ал. 3, т. 2 НК и той бъде оправдан да е отнел или организирал отнемането на автомобила на пострадалия.

Доводът на защитата за липсата на причинени "значителни имуществени вреди", като елемент от състава на престъплението по чл. 214, ал. 2, т. 2 от НК, въззивният съд не е възприел, като се е позовал на обстоятелството, че към момента на извършване на деянието сумата от две хиляди лева е "значителна", в какъвто смисъл е и Решение № 9* г., III н. о. на ВКС, което като извод се споделя и от настоящия касационен състав.

Доводът за явна несправедливост на наказанието, също е неоснователен.

В определения размер, при правилната оценка на обществената опасност на дееца и на деянието, наказанието не се явява несправедливо, независимо от продължилото повече от шест години наказателно производство, за което не може да се отправи упрек към органите на наказателното производство и съда. Не е налице нарушение на изискването по чл. 6, т. 1 от ЕКПЧ за разглеждане на делото в "разумен срок", което само по себе си да налага необходимостта от индивидуализиране наказанието на подсъдимия при условията на чл. 55, ал. 1, т. 1 НК. Посоченото обстоятелство, макар и да не е изрично посочено в присъдата и мотивите на въззивното решение, е намерило отражение в размера на определеното на С. за престъплението наказание, като водещото в съвкупността от други престъпления по отношение, на които първоинстанционната присъда е влязла в сила. При индивидуализирането му съдът е съобразил наличните обстоятелства по чл. 54 НК и като правилно е отчел тяхното съотношение, е определил наказанието "лишаване от свобода" при превес на смекчаващите обстоятелства, малко над минимума от пет години лишаване от свобода, предвиден за престъплението. Настоящият касационен състав споделя подробно мотивираните съображения на въззивния съд, свързани с определяне на наказанието, наложено в рамките на закона и намира, че с него ще бъдат постигнати целите на чл. 36 НК.

Няма допуснато закононарушение във въззивното решение и в частта, с която е потвърдена присъдата по определеното по реда на чл. 23, ал. 1 НК за съвкупността общо наказание, както и по отношение приложението на чл. 68, ал. 1 НК, тъй като престъпната дейност на С. се е развила в изпитателния срок от три години на условното му осъждане по нохд № 44/2001 г., на РС - Малко Търново.

Ето защо, не са налице визираните в касационната жалба на подсъдимия основания за отмяна или изменяване на обжалвания съдебен акт, който като правилен и законосъобразен, следва да бъде оставен в сила.

По изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд на РБ, III н. о.