Решение № 7853 от 10.06.2014 г. на ВАС по адм. д. № 4215/2014 г.

Решение № 7853 от 10.06.2014 г. на ВАС по адм. д. № 4215/2014 г., I о., докладчик председателят Йордан Константинов Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК. С решение № 24 от 7.02.2014 г., постановено по адм. д. № 612/13 г. Великотърновският административен съд, четвърти състав, е отхвърлил жалбата на "Фармал Логистик" - АД - Монтана, против ревизионен акт № 121202811/28.03.2013 г., издаден от орган по приходите при на ТД на НАП - гр. Велико Търново, потвърден с решение № 269/17.06.2013 г. на директора на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" - гр. Велико Търново, като е осъдил жалбоподателя да заплати на Д "ОУИ" - гр. Велико Търново юрисконсулско възнаграждение в размер на 3 564 лв. Срещу постановеното решение е подадена касационна жалба от "Фармал Логистик" - АД - Монтана, чрез процесуалния му представител адв. Зорница Маркова. В същата се прави оплакване, че решението на Административен съд - гр. Велико Търново е неправилно поради противоречие с материалния закон и необоснованост - отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. В жалбата се излагат доводи в подкрепа на оплакванията. Моли Върховния административен съд да отмени обжалваното решение и вместо него да постанови друго такова, с което да отмени обжалвания ревизионен акт на ТД на НАП - гр. Велико Търново. Претендира се присъждане на направените по делото разноски. Ответният по касационната жалба директор на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" - гр. Велико Търново чрез своя процесуален представител взема становище за неоснователност на жалбата. Претендира присъждане на юрисконсулско възнаграждение. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение, че касационната жалба е процесуално допустима, а по същество е не основателна и следва да бъде оставена без уважение. Върховният административен съд, състав на първо отделение, като прецени допустимостта на жалбата и наведените в нея касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218 от АПК, приема за установено следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна. С решението си Великотърновският административен съд е отхвърлил жалбата на "Фармал Логистик" - АД - Монтана, против ревизионен акт № 121202811/28.03.2013 г., издаден от орган по приходите при на ТД на НАП - гр. Велико Търново, потвърден с решение № 269/17.06.2013 г. на директора на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" - гр. Велико Търново, с който на дружеството са определени задължения по ЗДДС в резултат на непризнато право на данъчен кредит в размер на 96 100,20 лв. по фактура № 2679/18.10.2012 г., издадена от "Фармал" - АД и в размер на 59 600 лв. по фактура № 2837/23.11.2012 г., издадена от същото дружество. Прието е, че ревизионният акт е издаден в предвидената в чл. 120 от ДОПК форма, съдържа фактическите и правните основания за издаването му и не страда от пороци, касаещи формалната и процесуалната му законосъобразност. След това са изложени мотиви защо според съда РА е законосъобразен и по същество, като същите са изложени по отделно за всяка една от двете фактури. За първата от тях е посочено, че тя има за предмет на доставка термопанели, които по естеството си са родово определени вещи, като собствеността върху тях се прехвърля с индивидуализирането им, което при липса на други данни за други способи следва да е извършено чрез предаването им, а самият жалбоподател признава, че доставки на такава стока няма, като по тази причина по-късно през м. 01/2013 г. е издадено ДКИ. При липса на извършена доставка и не настъпило данъчно събитие, за което да е издадена процесната фактура, решаващият съд е приел, че органът по приходите законосъобразно е отказал да признае право на данъчен кредит, доколкото реалността на доставката е едно от условията за възникване на право на данъчен кредит. Предвид на обстоятелството, че жалбоподателят черпи права от издаването на ДКИ към фактурата, на отделен ред са развити обстойни мотиви защо според съда не са налице условия за издаване на ДКИ. Акцентирано още и на това, че независимо от указанията на съда не са ангажирани никакви доказателства от жалбоподателя за получаване на стоките, като неполучаването на стоките се признава от страната и този факт се кредитира от съда, тъй като една страна представлява неизгоден за страната факта, от друга страна кореспондира и с останалите събрани по делото доказателства. Посочено е, че доставчикът едновременно с издаването на ДКИ издава за втори път фактура с предмет и стойност, идентични на процесната, по която нова фактура отново е упражнено право на данъчен кредит и съставлява признание на това, че липсва доставка през м. 10/2012 г. По отношение на непризнатото право на данъчен кредит по втората фактура с предмет "стоманен водопровод - стар" и "стоманен водопровод нов", за който страната претендира, че представлява ДМА, част от водостопанско съоръжение, без който то не може да функционира, на първо място са изложени мотиви /стр. 6 и 7 от решението, съответно л. 61 и 62 от делото/ защо според съда тази стока не е част от недвижимите имоти, предмет на покупко-продажба по нотариален акт № 27/15.11.2012 г. На второ място е отбелязано, че по делото не са представени доказателства за друг, отделен договор за продажба на водопроводи от "Фармал" - АД. Съдът е обсъждал на отделен ред представените протоколи за предаване /продаване/ на дълготрайни активи, и двата с поредни номера 13 от 23.11.2012 г., които според него не могат да се ценят нито като договори за продажба, нито като удостоверителни документи, защото първо не са подписани и второ са едностранни документи, които се претендира да изхождат от счетоводството на доставчика. Продължавайки с анализа на белезите на протоколите е маркирано, че освен съществените непълноти и несъответствия /стр. 8 от мотивите/, протоколите не съответстват стойностно на фактурата, като старият водопровод е 68 000 лв., а новият е 230 000 лв. На база на изложеното е изграден извод, че по делото няма никакви доказателства както за сключване на договор за продажба на конкретни водопроводи, така и за неговото изпълнение. Първоинстанционният съд е разсъждавал и по въпроса притежава ли доставчикът подобен род водопроводи, за да може да прехвърли същите на данъчно-задълженото лице. В тази насока е даден отрицателен отговор, като е направен анализ както на доказателствата, установяващи извършен апорт на водопроводи от "Монар Груп" -АД във "Фармал" - АД, така и на инвентарните книги на последния, като е прието, че водопроводи, част от поземлен имот № 000091 изобщо не са заведени в счетоводството на "Фармал" - АД и същевременно не е доказано отделянето на тези активи от придобитото водостопанско съоръжение в ПИ № 91. На база на изложеното е направен краен извод, че органът по приходите законосъобразно е отказал да признае право на данъчен кредит по процесната фактура, тъй като не е установени въпросните нов и стар водопровод да бъди отделени и придобити като актив чрез апорт, респективно не са били обект на самостоятелно придобиване от доставчика, поради което не могат да бъдат обект на последваща продажба. Като цяло е прието, че издаденият РА се явява законосъобразен, а подадената жалба неоснователна и като такава следва да бъде отхвърлена. Решението на административния съд е правилно и законосъобразно. В касационната жалба на "Фармал Логистик" - АД се правят оплаквания за неправилност на решението на Административен съд - гр. Велико Търново поради допуснато нарушение на материалния закон и необоснованост, като се излагат съответни доводи. По така направените оплаквания настоящата инстанция съобрази следното: Съгласно чл. 208 от АПК на касационно оспорване изцяло или в отделни негови части подлежи първоинстанционното съдебно решение. Видно от данните по делото, касационната жалба почти преповтаря по съдържание жалбата по първоинстанционното дело и в тази смисъл е насочена както срещу самия ревизионен акт, така и срещу решението на директора на Д "ОДОП" - В. Търново, постановено по реда на административното оспорване. Доколкото при условията на чл. 218, ал. 2 от АПК съдът като касационна инстанция има задължение да следи служебно за валидността, допустимостта и съответствие на решението с материалния закон, оплакванията следва да бъдат разгледани. На първо място неоснователни са оплакванията на касатора по отношение на изводите на първоинстанционния съд по отношение на непризнато право на данъчен кредит в размер на 96 100,20 лв. по фактура № 2679/18.10.2012 г., издадена от "Фармал" - АД. Всички наведени в жалбата доводи, свързани с издаването на ДКИ № 9 от 15.01.2013 г., са неотносими към спора, който се отнася относно това, налице ли е реална доставка на термопанели по процесната фактура. Данъчно-кредитното известие е издадено в друг данъчен период, който е извън времевия обхват на ревизията, като съдът няма правомощия да упражнява контрол по отношение на последния, доколкото определянето на предмета на ревизията, в това число вида данъчни задължения и данъчния период, е въпрос на оперативна самостоятелност, предоставена на органа по приходите. Анализирайки всички събрани по делото доказателства, в това число и обясненията на представляващия ревизираното дружество, първоинстанционният съд правилно е приел, че по тази фактура няма реална доставка, което е едно от кумулативните условия за възникване на право на данъчен кредит и същият правилно е отказан с РА. Процесното ДКИ е коментирано именно в светлината на това налице ли е реална доставка, а не какви са породените от него правни последици, доколкото последните са извън времевия обхват на ревизията. Отделно от това, изводите на решаващия съд за липса на реална доставка не са изградени само във връзка с ДКИ, а след анализ и останалите събрани по делото доказателства, в това число и назначената съдебно-счетоводна експертиза. Не могат да бъдат споделени и оплакванията на касатора по отношение на непризнатото право на данъчен кредит в размер на 59 600 лв. по другата фактура № 2837/23.11.2012 г., издадена от "Фармал" - АД. По тази фактура основният спорен въпрос също е свързан с доказване на реалността на доставка на процесните два водопровода, нов и стар. В тази насока първоинстанционният съд положил сериозен труд и е преценил всички събрани в тази насока доказателства, като се започне от нотариалния акт, по силата на който е придобит имота, в който се твърди, че се намират водопроводите, а след това и на съставените протоколи за предаване и инвентарни книги на доставчика. На база на този анализ е направен правилен извод, че въпросните водопроводи не са били обект на самостоятелно придобиване, в това число и чрез обособяване на отделен и апортиран дълготраен материален актив, от страна на доставчика, не е установено последният да е притежавал такива стоки, за да могат да бъдат те обект на последваща продажба на жалбоподателя, липсват доказателства за начина на прехвърляне на собствеността върху същите, както и за начина на определяне на цената /по отношение на последното също е извършен подробен анализ на всички относими доказателства/. Направените оплаквания, свързани с позоваване на решения на СЕС и ЕСПЧ, също са неоснователни, доколкото цитираните решения са свързани с друга фактическа обстановка, а правото на данъчен кредит не е отказано поради данъчна измама, а поради липсата на реална доставка. Като е приел, че оспореният ревизионен акт не страда от пороците, твърдяни в жалбата и е отхвърлил същата като неоснователна, Административен съд Велико Търново е постановил едно правилно съдебно решение, което не страда от пороците, твърдяни в касационната жалба и при условията на чл. 221, ал. 2 от АПК следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на осн. чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, състав на първо отделение,