Решение № 8750 от 5.07.2017 г. на ВАС по адм. д. № 4899/2016 г.

Решение № 8750 от 5.07.2017 г. на ВАС по адм. д. № 4899/2016 г., III о., докладчик председателят Галина Христова Производството е по реда на чл. 208 и сл. Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по подадени две касационни жалби срещу Решение № 120 от 02.02.2016 г., постановено по адм. дело № 425/2015 г. на Административен съд Б.. Първата касационна жалба е подадена от П. М. П., изтърпяващ наказание "лишаване от свобода" в Затвора - гр. Б., чрез процесуалния му представител адв. А., срещу решението в частта, с която е определено обeзщетението за претърпените неимуществени вреди и не е уважен иска за липсата на медицинско обслужване, както и в частта за разноските с доводи за неправилност, незаконосъобразност и необоснованост на обжалваното решение - касационни основания по см. на чл. 209, т. 3 от АПК. Иска се отмяна на съдебния акт и решаване на спора по същество. Претендира разноски пред двете инстанции. Втората касационна жалба е подадена от юрк. Т. Ч., в качеството му на процесуален представител на Главна дирекция "Изпълнения на наказанията" (ГДИН) при Министерството на правосъдието, срещу решението в осъдителната му част, с която ГДИН е осъдена да заплати на П. М. П. 3 500 лева, обезщетение за претърпени неимуществени вреди и 54. 70 лева разноски по делото. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Процесуалният представител на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на двете касационни жалби. Настоящата инстанция, като взе предвид доводите на страните и доказателствата по делото, намери за установено следното: Касационните жалби са подадени в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, от надлежна страна, за която решението е неблагоприятно, поради което са процесуално допустими. По същество са неоснователни при следните съображения: С обжалваното решение съдът от първата инстанция, в производство по чл. 203 и сл. от АПК, във вр. чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, е осъдил Главна дирекция "Изпълнения на наказанията" (ГДИН) да заплати на П. М. П. сумата от 3 500 (три хиляди и петстотин) лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди в периода от 15.08.2011 г. до 26.02.2015 г., изразяващи се в неосигуряване на необходимите за нормално съществуване битови условия в затвора в гр. Б., ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на подаване на исковата молба - 26.02.2015 г. до окончателното изплащане на сумата, както и сумата от 54,70 (петдесет и четири и 70 ст.) лева - разноски по делото. В останалата част, за разликата до 128 600 (сто двадесет и осем хиляди и шестстотин) лева искът на П. М. П. е отхвърлен. С процесното решение съдът е отхвърлил иска на П. за присъждане на обезщетение в размер на 64 300 (шестдесет и четири хиляди и триста) лева за претърпени неимуществени вреди вследствие противоправни действия и бездействие на длъжностни лица на ГДИН, изразяващи се в неосигурено медицинско обслужване в периода на изтърпяване на наложеното му наказание "лишаване от свобода" в затвора в гр. Б. за периода от 15.08.2011 г. до 26.02.2015 г., заедно със законна лихва върху тази сума от датата на завеждане на исковата молба - 26.02.2015 г. до окончателното й изплащане, като неоснователен. Предвид изхода на делото в тази част съдът е осъдил П. М. П. да заплати в полза на съда разноски по делото в размер на 10 (десет) лeва - държавна такса за завеждането му и на ГДИН сумата от 2 459 (две хиляди четиристотин петдесет и девет) лева, представляваща разноски в процеса, съобразно с отхвърлената част от иска. За да постанови този резултат съдът е приел за безспорно установено, че наказанието, което е наложено с влязла в сила присъда на ищеца, е търпяно при лоши битови условия в Затвора гр. Б., които са резултат от незаконосъобразно бездействие на затворническата администрация, а именно: липса на достатъчно жилищна площ на човек; пряка слънчева светлина и приток на свеж въздух в килията, т. е. на естествено осветление; ежедневен достъп до течаща топла вода и санитарен възел в спалното помещение; лоша хигиена в общите помещения за тоалетна и къпане, създаващи постоянна опасност от бактериални инфекции; липса на възможност за удовлетворяване на естествените физиологични нужди в периода от 20.00 часа вечер до 06.00 часа сутрин; климатизация и достатъчно отопление през зимния сезон; слабо и недостатъчно осветление; наличие на инсекти; нискокалорична, недостатъчна и еднообразна храна, като всичко това е в нарушение на изискванията на чл. 3 от ЕКПЧОС. В. на условията в затвора ищецът е претърпял унижения от нечовешките условия, психически стрес и страдания. При условията на чл. 52 ЗЗД съдът е определил размерът на обезщетението като е взел предвид времетраенето, личните преживявания на ищеца и константната практика на Европейския и националния съд. Относно втората искова претенция, съдът е установил, че същата е неоснователна и недоказана с оглед разпоредбите на ЗИНЗС, ППЗИНЗС и Наредба № 2 от 22.03.2010 г. за условията и реда за медицинско обслужване в местата за лишаване от свобода. Според ищеца в Затвора не са създадени условия за опазване на физическото и психическото му здраве, както и че достъп до медицински услуги му се предлага недостатъчно често - веднъж седмично и то от недостатъчно квалифициран фелдшер, а не на лекар, която може да ползва само след предварително записване. От анализа на доказателствата по делото обаче съдът е установил, че през исковия период Затвора гр. Б. е разполагал с медицински център, в който два пъти седмично медицинска помощ е оказвал външен лекар, а през останалото време помощта е оказвана от фелдшер и стоматолог. Ищецът не е посочил и не е доказал наличието на необходимост от медицинска помощ, нито наличието на конкретно заболяване, за което да се нуждае от постоянен лекарски контрол или конкретни медицински действия по лечение. Свидетелите на ищеца не сочат обстоятелства в подкрепа на твърденията му. Ето защо съдът е приел, че не е налице незаконосъобразно бездействие на ответника, което да е причинило неимуществена вреда, пряко произтичаща от неоказване на медицинска помощ. По отношение на разноските съдът е приел, че ищецът не е внесъл изискуемата държавна такса за двата обективно съединени иска, а само за един, поради което е осъдил ищеца да доплати сумата от 10 лева в полза на съда. В останалата част по отношение на разноските съдът е приложил разпоредбата на чл. 10, ал. 3 от специалния закон - ЗОДОВ, която дерогира приложението на нормата на чл. 78 ГПК. Решението е валидно, допустимо и неправилно в частта за разноските. Правните изводи на съда са в съответствие с приложимия материален закон и изцяло се споделят от настоящата инстанция и не се нуждаят от допълване. Не са допуснати нарушения на процесуалния закон и необоснованост на обжалвания съдебен акт. Административният съд е изяснил релевантните за исковите претенции факти. Обсъдил е доказателствата, свидетелските показания, становищата на страните и приложимата правна уредба. За приетото, въз основа на този анализ, фактически и правно се е обосновал. Мотивираният извод за частична основателност на иска е в съответствие както с фактически установеното, така и с нормите на материалния закон. Предявеният иск е с правно основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, по силата на който държавата и общините отговарят за вредите, причинени на гражданите и юридическите лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. Съгласно чл. 4 от ЗОДОВ дължимото обезщетение е за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Отговорността не се презумира от закона, а в тежест на ищеца е да докаже наличието на кумулативно изискуемите предпоставки за ангажиране на отговорността на държавата по специалния закон. В случая незаконосъобразно бездействие по повод административна дейност, вреда и пряка и непосредствена причинна връзка между бездействието и вредата. За квалифицирането на едно бездействие като незаконосъобразно е необходимо да бъде установено неизпълнение на фактическо действие от страна на административен орган или длъжностно лице от администрацията, като е необходимо да съществува нормативно установено задължение за изпълнение на това действие. Не е спорно, че в исковия период е налице бездействие на служители от администрацията на З. Б. да изпълнят задължения, произтичащи от нормата на чл. 43, ал. 3 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража (ЗИНЗС), съгласно който минималната жилищна площ за един лишен от свобода не може да бъде по-малка от 4 кв. м. В разпоредбата на чл. 20, ал. 3 от ППЗИНЗС е регламентирано, че на лишените от свобода се осигурява достъп до санитарен възел и течаща вода, като в заведенията от закрит тип ползването на санитарен възел и течаща вода се осъществява в спалните помещения. В ПРЗ на ППЗИНЗС е записано, че тази норма влиза три години след приемане на програмата по § 11 от ПЗР на ЗИНЗС от Министерски съвет за подобряване на условията в местата за лишаване от свобода. Наличието на отлагателен срок за влизането в сила на посочените норми не освобождава затворническата администрация от задължението да приложи чл. 3 ЕКПЧОС и да осигури нормални условия за пребиваване в местата, където се изтърпяват наказания, наложени с влезли в сила присъди. ЕКПЧОС е ратифицирана от България, поради което, и на основание чл. 5, ал. 4 от Конституцията, има пряко действие и съставлява част от националното право. Тоест, спазването на принципите на чл. 3 от Конвенция представлява задължение пряко произтичащо от нормативен акт. Изложените от ищеца факти не се нуждаят от нарочни доказателства. Ноторно е, че недостатъчната площ на спалните помещения, лошото осветление, недостатъчния приток на чист въздух, липсата на санитарен възел и достъп до течаща вода, липсата на дезинфекция кореспондират на понятието "нечовешко" и "унизително" отношение като превишават целите на изтърпяване на наказанието. Поради това изводите за основателност на претенцията в частта за нарушение по смисъла на чл. 3 ЕКПЧОС са обосновани и се споделят от настоящия съдебен състав. Държавите следва да гарантират, че лицето е задържано при условия, които са съвместими с човешкото му достойнство, че начинът и методът на изпълнение на тази мярка не го подлагат на мъки или изпитания, надхвърлящи неизбежното страдание, свързано със задържането, и че предвид практическите изисквания на лишаването от свобода, неговото добро здравословно състояние е съответно обезпечено. При преценяване на условията на задържането, следва да се вземат предвид кумулативните последици на тези условия и срока на задържането, което съдът е направил. Настоящият състав намира, че в конкретния случай решаващият съд, изхождайки от конкретно събраните в хода на процеса доказателства, правилно е изтълкувал както разпоредбите на закона, така и практиката на ЕС, отчитайки конкретните възражения и оплаквания на ищеца за характера на увреждането, степента и продължителността на причинените страдания и техния интензитет, както и предвид липсата на данни за настъпили вредни последици за него извън обичайните за лицата, поставени в такива условия, въз основа на което и след приложение на нормата на чл. 52 ЗЗД е определил размер на обезщетението по справедливост. Мотивираният извод на съда за частична основателност на иска е в съответствие с фактически установеното и правилно прилагане на закона. Настоящата инстанция не намира основания за неговото увеличаване или намаляване, тъй като споделя доводите на АС Б. и намира присъждането на обезщетение в размер от 3 500 лева за правилно. В случая обезщетението е справедливо определено, тъй като е фиксиран паричен еквивалент, съответен на негативните преживявания и психическото им отражение върху увреденото лице, като е отчетен техния интензитет и времева продължителност. В тази част не са налице касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК, поради което процесното решение в частта за обезщетението следва да бъде оставено в сила. Касационната инстанция споделя напълно изводите на съда и по отношение липсата на бездействие на администрацията на Затвора да осигури медицинско обслужване на ищеца. Доказателствената тежест, както се посочи по-горе, да докаже, при условията на пълно и главно доказване, наличието на незаконосъобразно бездействие, което го е увредило, е негова, а той не се е справил. С касационната жалба не се навеждат твърдения, различни от обсъдените в мотивите на съда, нито се сочат писмени доказателства. Ето защо и като правилно и в тази част решението на съда ще следва да остане в сила. Основателна е касационната жалба на П. П. в частта досежно разноските и по-точно в частта, с която съдът го е осъдил да заплати на ГДИН сумата от 2 459 лв., представляващи разноски за юрисконсултско възнаграждение съобразно материалния интерес от 64 300 лева на отхвърления иск. С разпоредбата на чл. 10, ал. 2 от ЗОДОВ, е предвидено, че ако искът за обезщетение бъде отхвърлен изцяло или искът бъде оттеглен изцяло, или при отказ изцяло от иска, ищецът дължи заплащане на разноските по делото. С тази разпоредба е предвидено специално ограничение относно начина на разпределяне на разноски, направени в производства по Закона за отговорността на държавата и общините за вреди. Тази специална законова норма изключва прилагането на общите правила, регламентирани в Гражданския процесуален кодекс и Административнопроцесуалния кодекс по отношение на разпределянето на отговорността за разноски. Извода се налага и с оглед специалната разпоредба на чл. 10, ал. 3 от ЗОДОВ, която предвижда, че ако искът бъде уважен изцяло или частично, съдът осъжда ответника да заплати разноските по производството, както и да заплати на ищеца внесената държавна такса. Посочените специални разпоредби предвиждат при частично уважаване на исковата претенция, какъвто е настоящия случай, ищецът да не дължи заплащане на разноски пропорционално на отхвърлената част, а задължението за заплащането на разноските в тази хипотеза е възложено изцяло на ответника. Хипотезите, при които ищецът дължи разноски са изрично посочените в чл. 10, ал. 2 от ЗОДОВ. Нормата ясно разпорежда, че ищеца дължи разноски сторени от ответника само при изцяло отхвърлен иск, но не и при частично уважен иск, както е в случая. При този изход на правния спор претенцията на страните за присъждане на разноски е неоснователна и не следва да бъде уважена. Водим от изложеното и на осн. чл. 221, ал. 2, предл. първо и второ и чл. 222, ал. 1 АПК Върховният административен съд, трето отделение