Решение № 62 от 20.10.2022 г. на ВКС по н. д. № 178/2022 г.

Решение № 62 от 20.10.2022 г. на ВКС по н. д. № 178/2022 г., III н. о., НК, докладчик съдията Красимира Медарова Производството е по реда на глава ХХІІІ от НПК. Образувано е по касационна жалба на частния обвинител и граждански ищец Х. С. Г. срещу нова въззивна присъда № 260092/28.05.2021 г. на Софийски Градски съд, Наказателно отделение, 5 въззивен състав, постановена по в. н. о. х. д. № 1213/21 г. В жалбата на частния обвинител се релевират касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 2 от НПК. Прави се искане за отмяна на присъдата на въззивния съд и за връщане на делото за ново разглеждане от друг съдебен състав на същия съд. В писмено допълнение към касационната жалба, постъпило в срока по чл. 351, ал. 4 от НПК се излагат подробни аргументи в подкрепа на релевираните касационни основания. Наличието на съществени процесуални нарушения се аргументира с неправилна доказателствена оценка на гласните доказателства, събрани чрез разпита на пострадалия Х. Г. и на свидетелите А., П. С., И. Г. и М. Ц., както и на протокола за разпознаване на подсъдимия като доказателствено средство, което неправилно е било игнорирано по делото, по съображения за опороченост на следственото действие, което закрепва. Твърди се, че в присъдата на районния съд е направен доказателствено обезпечен извод за авторството на деянието, което принадлежи на подсъдимия, който въззивният съд е отхвърлил, като е приел нова фактическа обстановка в нарушение на изискванията на процесуалния закон по чл. 14 от НПК и при порочно формирано вътрешно убеждение, което е довело и до нарушение на материалния закон чрез неговото оправдаване. Пред касационната инстанция частният обвинител и граждански ишец не се явява. Представлява се от упълномощения повереник адв. А., която поддържа касационната жалба и аргументите в допълнението към нея и моли да се уважи искането за отмяна на оправдателната въззивна присъда и за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на градския съд. Прокурорът от ВКП пред ВКС намира касационната жалба срещу въззивната присъда за основателна и счита, че следва да се уважи, като се отмени същата, поради допуснати съществени процесуални нарушения, довели и до нарушение на материалния закон. Сочи, че оправдаването на подсъдимия е станало при порок във вътрешното убеждение на съда, поради неправилна оценка на релевантните за обвинението доказателства. Според прокурора показанията на пострадалия свидетел неправилно са били игнорирани и са кредитирани показания на свързани с подсъдимия лица, които не са безпристрастни. Изключването на протокола за разпознаване от доказателствената съвкупност се твърди, че е поради неправилно прилагане на изискванията на чл. 171, ал. 2 от НПК, които не съдържат изискване за идентичност на съпоставените лица, а за сходство във външните им белези, което е било постигнато от разследващите органи. Подсъдимият З., редовно уведомен не се явява пред ВКС и не се представлява от упълномощения защитник адв. Т.. Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, след като обсъди наведените в касационната жалба основания и доводите на страните, в рамките на законовите си правомощия по чл. 347, ал. 1 от НПК, намира за установено следното: С присъда от 28.09.2018 г., постановена по н. о. х. д. № 12522/2013 г. по описа на Софийски районен съд, Наказателно отделение, 18–ти състав, подсъдимият О. Н. З. е бил признат за виновен в това, че на 27.02.2013 г., около 17.30 часа, в [населено място], в близост до строителен обект, находящ се в близост до [улица]причинил на пострадалия Х. С. Г. средна телесна повреда, изразяваща се в разстройство на здравето, временно опасно за живота, поради което и на осн. чл. 129, ал. 2, вр. ал. 1 от НК е осъден на лишаване от свобода за срок от две години и девет месеца, изтърпяването на което е отложено с изпитателен срок от пет години, считано от влизане на присъдата в сила. Съдът е постановил през изпитателния срок по отношение на подсъдимия и изпитателната мярка по чл. 67, ал. 3 от НК, задължителни периодични с пробационен служител. С присъдата на районния съд подсъдимият е осъден да заплати в полза на гражданския ищец Г. сумата от 5000 / пет хиляди/ лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва от датата на деянието, до пълното изплащане на главницата. В тежест на подсъдимия са възложени разноските по делото и съответните държавни такси. С нова въззивна присъда № 260092/28.05.2021 г. на Софийски Градски съд, Наказателно отделение, 5 въззивен състав, постановена по в. н. о. х. д. № 1213/21 г., присъдата на СРС от 28.09.2018 г. по н. о. х. д. № 12522/2013 г. е била отменена и подсъдимият З. е бил признат за невиновен и оправдан по повдигнатото му обвинение по чл. 129, ал. 2, вр. ал. 1 от НК, на осн. чл. 304 от НПК. Касационната жалба срещу въззивната присъда е подадена в срока по чл. 350, ал. 1 вр. чл. 319, ал. 1 от НПК от активно легитимирана страна, като разгледана по същество се явява основателна. Наведените в жалбата на частния обвинител и граждански ищец касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 2 от НПК се обективират чрез неправилната оценъчна дейност на въззивния съд по отношение наличната по делото доказателствена съвкупност и на тази база от порочно формираното му вътрешно убеждение по фактите, което е довело и до неправилно приложение на материалния закон. За да отмени присъдата на първия съд и да постанови оправдателната си присъда въззивният съд е приел нова фактическа обстановка, съгласно която подсъдимият З. не е автор на процесното деяние, а нападението над пострадалия и нанесеният му побой, довел до причиненото на процесната дата средно телесно увреждане е нанесен от неустановено по делото лице. Градският съд е основал изводите си по фактите на обясненията на подсъдимия и на показанията на неговите колеги, свидетелите Н. А. и П. С., отчасти на показанията на свидетеля М. Ц., работодател на пострадалия, като е изключил останалите гласни доказателства, /показания на пострадалия свидетел Х. Г. и тези на неговия неговия син С. Г. / поради тяхната необективност, както и доказателственото средство, протокол за разпознаване, поради негодност и опороченост на следственото действие. ВКС не се съгласява с оценъчната дейност на градския съд, като намира, че същата противоречи на изискванията на чл. 14 от НПК за обективно всестранно и пълно изследване на всички налични доказателства, което от своя страна е лишило изводите му по фактите от обективен прочит на правно значимите обстоятелства. Направената от СГС оценка на показанията на пострадалия свидетел / като напълно изолиран източник на доказателства в цялостната доказателствена съвкупност/ е едностранчива и отчасти тенденциозна. От една страна въззивният съд е отхвърлил достоверността на тези гласни доказателствени средства в частта относно самоличността на подсъдимия, докато в останалата част напълно ги е кредитирал като верни и истинни. Обосновал е становището си по тази оценка със състоянието на пострадалия преди инцидента, изморен от работния ден, с това, че инцидентът е настъпил в тъмната част на деня и с противоречия при отделните разпити на лицето, както и с показанията на свидетелите А., С. и Ц., които не са очевидци на деянието, а са се намирали близо до мястото на извършване на побоя. Изводите на СГС по доказателствената преценка на показанията на тези свидетели е вътрешно противоречива. От една страна е прието, че пострадалият обективно пресъздава извършеното физическо нападение – като време и място / след приключване на работа пред портала на охранявания обект/ и механизъм на извършване, / първоначално нападение от куче, което изгонил, последван от побой от лице от мъжки пол, чрез удари с юмруци по лицето, поваляне на земята и последващи удари в областта на главата / поради което показанията му в тази им част са кредитирани безусловно. Едновременно с това показанията му относно самоличността на автора на нападението са отхвърлени като необективни, поради противоречия с показанията на свидетелите А. и С., че не са възприели лай от кучета и не са видели пострадалия да минава покрай фургона, като едновременно с това е прието за безспорно установено, че на излизане от своя обект пострадалият задължително минава покрай техния фургон и няма друг изход от неговия обект и друг път навън за напускане района на охраняваните обекти. Следователно от една страна чрез показанията на Х. Г. е установено, че побоят над него е извършен на процесната дата и място в непосредствена близост до фургона, в който са се намирали А. и С. / по описания от него механизъм/ и е бил предшестван от нападение на куче, което го е лаело. От друга страна, чрез показанията на същите свидетели е установено, че в този период / съдът е приел, че деянието е извършено докато подсъдимият и неговите колеги са били във фургона и са очаквали заплащане за работата си/ на това място не е имало кучешки лай и физическо нападение над пострадалия, по съображения, че двете лица не са възприели тези обстоятелства, въпреки, че са се намирали там. В същата посока са оценени и показанията на свидетеля Ц., / който се е намирал на съседния обект/ който също не е чул кучешки лай на процесната дата след като пострадалият е приключил работа и си е тръгнал, в противовес на приетото от съда, че след излизането му от портала Х. Г. е бил нападнат от куче. Предвид констатираните противоречия между депозираните показания от цитираните свидетели и пострадалия, въззивният съд е отхвърлил показанията на пострадалия за това, че подсъдимият е автор на побоя, като напълно е игнорирал останалите доказателства в тяхна подкрепа – показания на неговия син, като контролен факт за достоверността на първичните показания на Х. Г. и протокола за разпознаване на подсъдимия. Неправилно последното доказателствено средство е игнорирано напълно като негоден доказателствен източник по съображения за допуснато нарушение на разпоредбата на чл. 172, ал. 2 от НПК относно изискванията за сходство между съпоставените лица. ВКС е последователен в практиката си, / Р № 82/12.05.2017 г. по н. д. № 267/2017 г., 3-то НО на ВКС; Р № 139/30.04.2015 г. по н. д. № 150/2015 г., 3-то НО на ВКС и др. / че това изискване не следва да се абсолютизира /включително и по отношение на тяхната възраст / и че преценката за сходство трябва да е комплексна, а не по отделни белези на лицата. От приложения по делото фотоалбум, неразделна част от протокола за разпознаване се установява, че изискването на закона за сходство между лицата, съпоставени за разпознаване е удовлетворено в необходимата степен и на това основание не е е налице порок при извършването на следственото действие. Не без значение е и обстоятелството, че пострадалият е имал визуален контакт с подсъдимия преди процесната дата, / съдът е приел, че двамата са работели на съседни обекти, а два дни преди инцидента са имали словесно пререкание / поради което е разполагал с информация за външния му вид и за него той не е бил напълно непознато лице. Непоследователна е оценката на показанията на пострадалия и по отношение на тяхната обективност. Съдът ги е кредитирал напълно в частта относно процесното нападение, поради констатирано пълно съответствие между описания от него механизъм на нападение и получените телесни увреждания като вид, местоположение и тежест. Едновременно с това същите показания по отношение на автора на нападението, / които би следвало да се оценяват по аналогични критерии за обективност, доколкото се касае за едни и същи възприятия на свидетеля - умора във физическото му състояние и недобра видимост/ са отхвърлени изцяло, поради затруднение при възприемането на процесния инцидент. Обстоятелството, че в района е имало кучета, които се движат свободно, също е прието от въззивния съд за еднозначно установено от всички разпитани свидетели и отчетено в подкрепа на заявеното от пострадалия, че побоят е бил предшестван от нападение на куче. Същите показания са противопоставени на показанията на свидетелите А., С. и Ц., с които е мотивирана тезата на въззивния съд за необективност на гласните доказателства на пострадалия за автора на нападението. Отделно, извън вниманието на съда при тяхната оценка е останало и обстоятелството, че по делото не са събрани доказателства пострадалият да свидетелства тенденциозно във вреда на подсъдимия или по други причини да го сочи за автор на нападение, което не е извършил, за да се приеме тяхната необективност. Последното становище при всички случаи е следвало да се аргументира с обективен доказателствен анализ от въззивния съд, какъвто в решението липсва. Становището за кредитиране на обясненията на подсъдимия само в частта, в която отрича авторството на деянието също не почива на цялостен обективен прочит на доказателствената съвкупност. Двояката природа на обясненията на дееца само формално е посочена от въззивния съд, без да е извършена необходимата проверка на тяхната обективност чрез съпоставка с останалите доказателства. По отношение на тези гласни доказателствeни средства е приложен същият неправилен подход – кредитирани са частично, относно обстоятелството, че З. не е извършил процесното нападение, а в частта за познанството му с пострадалия и за предходния конфликт между тях са приети за неистинни, като тази тяхна непоследователност е следвало да се отчете и да се анализира по отношение на главния факт на доказване, / и авторството на деянието/при установяването на който подсъдимият в максимална степен упражнява правото си на защита. Следователно, фактическите изводи на градския съд са приети в нарушение на изискванията на процесуалния закон за оценка на доказателствата и доказателствените средства, което е довело до порок във формирането на вътрешното му убеждение по фактите и се явява основание за отмяна на въззивната присъда и за връщане на делото за ново разглеждане от друг въззивен състав. При новото разглеждане на делото е необходимо да се отстранят допуснатите съществени процесуални нарушения в доказателствената дейност на въззивния съд, като се извърши пълен всестранен и обективен анализ на цялостната доказателствена съвкупност, въз основа на който да се обективират изводи по значимите за обвинението факти и да се изложи съответна на тях правна аргументация. Изложените констатации на касационната инстанция обуславят извод за наличие на основание за упражняване на правомощията по чл. 354, ал. 3, т. 2 от НПК за отмяна на въззивната присъда и връщане на делото за ново разглеждане от друг въззивен състав на същия съд. Водим от горното и на осн. чл. 354, ал. 3, т. 2 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение