Решение № 9039 от 22.7.2024 г. на ВАС по адм. д. № 8910/2023 г.

Образувано е по касационна жалба на Комисия за противодействие на корупцията(КПК), преди това Комисия за противодействие на корупцията и за отнемане на незаконно придобито имущество(КПКОНПИ), със седалище в гр. София, срещу Решение 510 от 07.08.2023г., постановено по адм. дело 968/2022 г. по описа на Административен съд Пазарджик, с което е отменено нейно Решение РС-270-22-071/24.08.2022г. Излагат се доводи за неправилност на решението, поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и поради необоснованост. Прави се искане за отмяната му и за постановяване на друго, с което да се отхвърли жалбата на А. Г. Д. от гр. Велинград. Претендира разноски. Ответникът А. Г. Д. от гр. Велинград оспорва така подадената касационна жалба и настоява за отхвърлянето и. Претендира разноски. Представителят на Върховната прокуратура дава заключение за неправилност на обжалваното решение и настоява за отмяната му. Върховният административен съд, Шесто отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена от надлежна страна по смисъла на чл.210 ал.1 АПК и в срока по чл.211 ал.1 АПК. Разгледана по същество за неоснователна. За да отмени издаденото Решение от 24.08.2022г. на КПКОНПИ (наричана по-надолу само Комисията), административният съдия е приел за доказано, че не се установява Д. да е взел участие в гласуването на Решение 49 по Протокол 2 от 24.02.2022г. на Общински съвет(ОбС) Велинград, във връзка с което е прието в крайна сметка, че по този начин той е упражнил правомощие по реализиране на облага по см. на чл.54 от ЗПКОНПИ(сега ЗОНПИ). Освен това е приел, че гласуването въздържал се е било без никакво значение за приемане решението на органа на местно самоуправление. Настоящият състав на касационната инстанция установи, че производството пред административния орган е било образувано по сигнал вх. ЦУ01/С-270/ 10.03.2022г. и съобразно Решение на колективния орган от 23.03.2022г., като самият сигнал (л.л. 279-280 от делото на Адм. съд) съдържа твърдения за наличие на конфликт на интереси по отношение на Д., касателно гласуването му За приемането на решение на ОбС Велинград под 49 от заседанието му на 24.02.2022г. Посочено е, че решението касае промяна предназначение по ЗУТ на имоти, на които Д. е съсобственик. В тази връзка и след проведено производство по специалния закон, Комисията приела, че същият в качеството му на общински съветник в ОбС - Велинград, т.е. като лице, заемащо висша публична длъжност, като е участвал в гласуването на посоченото решение на органа на местно самоуправление, е нарушил разпоредбата на чл.56 ЗПКОНПИ, респ. е реализирал нематериална облага по см. на чл.54 от ЗПКОНПИ, изразила се в помощ, глас и подкрепа за себе си и свързаните с него лица, при изменението на Общ устройствен план на гр. Велинград, [населено място] и землищата им, в частност по отношение на ПИ с идентификатори: 10450.503.1207; 10450.503.1377 и 10450.503.1378. Прието е от органа, че така общинският съветник е упражнил свои правомощия в собствен частен интерес, който е от естество да повлияе върху обективното и безпристрастно изпълнение на правомощията и задълженията му по служба, като по този начин е извършили и нарушение на нормата на чл.56 ЗПКОНПИ(сега ЗОНПИ), поради което и е установила конфликт на интереси, наложила глоба в размер на 5 000 лева и отнела сума от 457,95 лева дневното нетно възнаграждение на Д. за датата на гласуване на решението. От страна на защитата на ответника по касация още с жалбата пред административния съд е била изложена една основна теза за оспорване приетото от колективния орган за безспорно установено негово участие (чрез упражнено правомощие гласуване на Решение 49 от заседанието на 24.02.2022г. на ОбС Велинград) при приемането на визирания акт. Сърцевината на тезата на КПКОНПИ, сега КПК, се състои в това, че тя е приела, че следва да се считат за необорени констатациите, направени в Протокол 2 от 24.02.2022г. на сесията на ОбС Велинград в частта по т.20 от дневния ред, по която е било прието и Решение 49 на Съвета, а именно, че Д. е взел участие при гласуването му. По тази основна линия на оспорване, то следва да се отбележи в по-общ план, че Протоколът от заседанието на органа на местно самоуправление, в интересуващата ни част, представлява официален свидетелстващ документ, който се ползва освен с формална, но и с материална доказателствена сила, която в случая е била и обвързваща. Последното задължава всички, вкл. и държавните органи, а и съда, да приемат, че фактите са се осъществили така, както е посочено в документа. Независимо от това (и доколкото процесуалния закон допуска) официалните свидетелстващи документи също могат да бъдат верни или неверни в зависимост от това дали удостовереното в тях съществува в обективната действителност, т.е. дали закрепва реално осъществени факти или не. В тази връзка няма пречка всеки, който има правен интерес, да обори материалната доказателствена сила на официалния свидетелстващ документ(като установи, че той е неистински, като неверен). В дадения случай доказателствената тежест е била за Д., който е следвало при осъществено от него насрещно доказване(което е било необходимо да е и пълно), да установи твърдяната невярност на удостовереното в протокола че е участвал в гласуването по тази конкретна точна от дневния ред на общинската сесия. В самото решение на колективния орган този въпрос е бил, до голяма степен, неглижиран, като КПКОНПИ се е задоволила само да посочи, че не кредитира възраженията на лицето по подаденото от него възражение, позовала се е на доказателствената сила на документа и е посочила, че Д. е следвало да се отведе. Или органът, при неизпълнение дори и на общото му задължение по чл.35 АПК за изясняване фактите и обстоятелствата от значение за случая, не е събрал доказателства, нито е обсъдил подробно това възражение. Следва в тази връзка да се посочи, че органът е неглижирал и разписания в чл.4 ал.1, т.1 от ЗПКОНПИ принцип на обективност , доколкото той неминуемо изисква установяване на действителното положение, т.е. достигане до реално осъществените факти в обективната действителност. В този смисъл липсата на задълбочено изследване на твърдението за противоречие между правно закрепеното с протокола и действително, фактически осъщественото, е представлявало съществен недостатък в работата на органа по този сигнал. С оглед на това законосъобразно в първото по делото съдебно заседание пред административния съд, при заявеното оспорване верността на официалния свидетелстващ документ, което представлява по същество оспорване на неговата истинността, е било открито и производство по чл.193 ГПК във вр. с чл.144 АПК, в което да се извърши проверка на удостовереното в него по интересуващите ни факти, релевантни за спора. Правилно административният съдия е разпределил доказателствената тежест, като е възложил същата на оспорващия. По събраните по това оспорване доказателства, законосъобразно са били допуснати всички допустими доказателствени средства, вкл. и гласни такива. Не може да се сподели възражението, развито в касационната жалба, че свидетелски показания не са били допустими с оглед съществуващата забрана по чл.164 ал.1, т.2 ГПК. В тази връзка следва да се посочи, че визираната забрана предвижда недопускане на свидетелски показания за опровергаване съдържанието на официален документ, но веднага е необходимо да се уточни, че оспорване верността на официален свидетелстващ документ не е опровергаване съдържанието на официален документ по см. на цитираната новела по новия ГПК, идентична с тази на чл.133 б. б от отменения ГПК, действал до 2008г. Това разбиране е застъпено и в доктрината(така още проф. Ж. Сталев, БГПП, издание 1994г. стр.265), но по-същественото тук е, че документът никъде не отразява (закрепва) конкретен начин на гласуване на Д., който да бъде опровергаван. В този смисъл документът по-скоро се явява непълен. Не представлява съществено нарушение на процесуалните правила и факта, че съдът не се е произнесъл с изрично определение по оспорването, съобразно предписаното в чл.194 ал.2 ГПК, тъй като следващата ал.3 дава възможност това да се направи и със съдебното решение, в които обвързващи страните мотиви, е налице формиран краен извод по оспорването, а липсата на диспозитив по него, не представлява съществен порок. По изложените доводи в тази връзка с касационната жалба, то следва да се съобрази, че в казуса въпросът се отнася до задължението на съда да се произнесе по направеното по реда на чл.193 ГПК оспорване на истинността на приет като доказателство документ в диспозитива на решението си. В настоящия случай не е постановено определение по чл. 194, ал. 2 ГПК, а съдът се е произнесъл по направеното оспорване, приемайки го за недоказано, в мотивите на решението си, без да се произнасяне по този въпрос и в диспозитива на решението си. Целта на производството по чл.193 чл.194 ГПК е във висящия процес да се определи дали прието писмено доказателство следва да се обсъжда при изграждане на фактическите и правните изводи на решаващия съд или следва да бъде изключено като неистинско от доказателствения материал. В този смисъл, макар и определението по чл.194, ал. 2 ГПК да има значение за доказването на релевантните факти в процеса, то при наличие на произнасяне по направеното оспорване на приет като доказателство документ в мотивите на решението и съобразяване на изхода на спора с това произнасяне, е постигната целта на производството по чл.193 чл.194 ГПК(така изрично Определение 1749 от 25.06.2024 г. на ВКС по к. т. д. 990/2023 г.; Определение 1635 от 04.04.2024 г. на ВКС по к. гр. д. 3797/2023г. и цитираната в него практика на касационната инстанция, датираща още от 2010г.). В случая с основание административният съдия не е изпълнил и вмененото му с чл.194 ал.3 ГПК in fine задължение, касателно изпращане на документа с препис от решението на прокурора, тъй като в случая той е установил несъответствие между отразеното гласуване и действително приетото неучастие в гласуването от Д., което не е резултат от евентуално извършено престъпление, а е поради погрешно възприемане от страна на подписалите протокола длъжности лица на фактите, които е следвало те да отразят в него. Само за пълнота в тази насока следва да се посочи, че самият Председател на ОбС Велинград в този мандат св. П., а и протоколчикът св. С., признават, че поради големината на помещението, в което се провеждат общинските сесии, многото присъстващи други лица(вкл. и граждани с оглед публичността на заседанията) и поради непрекъснато влизащи и излизащи лица от залата, не са могли точно да следят дали Д. със сигурност е взел участие при приемане на решението по т.20, като е гласувал по един от трите възможни начина. По същество на проведеното оспорване следва да се споделят изводите в обжалваното решение, че от разпитаните в о.с.з. на дата 04.05.2023г. свидетели общинския съветник Я., общинския съветник П., пиара на Общината С., Председателят на ОбС В. П. и С. С. - протоколчик, безспорно е било установено, че Д., който е присъствал на заседанието, при анонсиране гласуването по тази точка е тръгнал да излиза, вдигайки ръка и заявявайки, че няма да гласува по тази точка. Преди обсъждане значението на казаното от свидетелите, необходимо е да се посочи, че в случая протоколът от проведеното гласуване по тази точка не установява как точно са гласували( за / против или въздържал се )взелите участие в това гласуване общински съветници. Това е така, защото тук (по разглеждания правен въпрос) позитивно-правната уредба не предвижда поименно гласуване(чл.27 ал.5 ЗМСМА). Или в създадения в случая протокол няма отразено обстоятелство, че Д. е гласувал било за , било против , било въздържал се . Всъщност, обстоятелството, че лицето е участвало в гласуването се може да се извлече само по логически път, тъй като в самото начало на протокола е отразено, че от общо 29 съветници, присъстват 28, като отсъства само съветникът Т.. Доколкото в документа няма данни за промяна на кворума при гласуване решението по т.20 от дневния ред, то може да се изведе като логически постериус, че и Д. е участвал в неговото приемане. В тази връзка това е довело и до различни интерпретации в самия сигнал е посочено, че той е гласувал за , а в обжалваното решение на КПКОНПИ последната е приела, че той е гласувал въздържал се (стр. 11, най-отгоре), като и двете тези имат своя резон. Последният факт е много интересен, тъй като самата Комисия е допуснала и предприела действия да установи всъщност как точно е гласувал Д. по тази конкретна точка, тъй като официалният свидетелстващ документ, съставен за това гласуване, не е отразил такъв факт. В този смисъл това е било и съществено, а органът е бил длъжен да го установи, тъй като участието в гласуване на един общински съветник винаги предполага гласуване по един от трите допустими начина, посочени и в чл.58 ал.1 от действалия тогава Правилник за организацията и дейността на ОбС Велинград. Фактологично неточен, поради което и необоснован, е обаче изводът на колективния орган, че в проведеното на 20.07.2022г. пред КПКОНПИ изслушване на Д. той бил дал обяснения, че е взел участие в гласуването, като е гласувал въздържал се . В тази връзка на стр. трета от този Протокол изрично е вписано, че на въпрос: Вие сте гласували Въздържал се? е последвало отговор на лицето: Не аз гласувах Не гласувам . Без съществено значение за извода е възражението, касаещо неизпълнение на предвидената в чл.63 ал.4 от цитирания Правилник процедура, доколкото тя не е била напрактика неразвита, поради пропускане на седмодневния срок от деня на заседанието за поправки в протокола. С пропускане на срока по този вътрешен акт, уреждащ организацията и дейността на ОбС Велинград, не е преклудирано правото на Д. да оспори истинността(в случая верността) на същия този документ и пред съда, който законосъобразно е допуснал извършване на проверката в посочения аспект, откривайки производство по чл.193 ГПК. Следва да се посочи, че настоящият касационен състав не споделя единствено изводите на административния съдия, с които той е разгледал хипотезата, приета за осъществена и от КПКОНПИ(при гласуване въздържал се ), като е посочил, че в този случай гласът на Д. е бил реално без значение за приемане или отхвърляне на решението на органа на местно самоуправление по т.20 от дневния ред. Това е така, тъй като тук императивно новелата на чл.58, изр. първо от ЗПКОНПИ(в приложимата му редакция) забранява на лицата, заемащи висша публична длъжност, дори да участват в подготовката, обсъждането, приемането, издаването или постановяването на актове, като е без значение каква е конкретната форма на това участие, респ. вида на съответното волеизявление или дали това води до приемане или неприемане на едно решение. Последното обаче е без съществено значение за крайния извод, приет и от първоинстанционния съд за незаконосъобразност на обжалваното решение на КПКОНПИ. С оглед изложеното не са налице сочените в касационната жалба отменителни основания на чл. 209, т. 3 АПК. Обжалваното решение е правилно, поради което следва да се остави в сила. Предвид изхода на спора на Д. се дължат разноски, които се констатираха да се в размер на общо 1 440 лева, съобразно представения списък на разноските. Или КПК следва да се осъди да заплати посоченото сума на ответника по касация. По изложените съображения и на основание чл.221 ал.2 АПК, Върховният административен съд, Шесто отделение,