Решение № 1921 от 26.2.2025 г. на ВАС по адм. д. № 846/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба, подадена от директора на Дирекция Миграция - МВР, чрез юрисконсулт В. Терзийска, против решение 24151 от 20.11.2024 година, постановено по адм. дело 9105 по описа за 2024 г. на Административен съд - София-град, с което е отменен отказ рег.5364р-20164 от 15.08.2024 година за предоставяне на право на постоянно пребиваване, издаден от директора на дирекция Миграция -МВР, на лицето Е. Ч. О., гражданин на Нигерия. Излагат се доводи за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на процесуалните правила и необоснованост - касационни отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Посочва, че съдът неправилно е приел, че са изпълнени условията по чл. 25, ал. 1, т. 11 от Закона за чужденците в Република България, и по-специално частта, касаеща пребиваването на чужденката на територията на Република България, поради което се иска отмяна на обжалваното решение и потвърждаване на отказа на директора на Дирекция Миграция - МВР. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Ответната страна Е. Ч. О., гражданин на Нигерия, чрез адвокат Х. Василев, с писмен отговор оспорва касационната жалба, като излага съображения за нейната неоснователност. Твърди, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно, поради което моли да бъде оставено в сила. Направено е искане за присъждане на разноски. Представителят на Върховната прокуратура дава мотивирано писмено заключение. Върховният административен съд, четвърто отделение, като взе предвид разпоредбите на чл.218 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/, приема за установено следното: Касационната жалба е допустима като подадена в срок и от надлежна страна. Разгледана по същество е основателна по следните съображения: Предмет на контрол пред административния съд е бил отказ рег.5364р-20164 от 15.08.2024 година за предоставяне на право на постоянно пребиваване, издаден от директора на дирекция Миграция -МВР, на лицето Е. Ч. О., гражданин на Нигерия. Административен съд София град е приел, че обжалваният административен акт е издаден от компетентен орган, в писмена форма и съдържа реквизитите по чл. 59, ал. 2 АПК, но е незаконосъобразен. Според съда, спорният въпрос е дали следва непрекъснатото пребиваване по чл. 25, ал. 1, т. 11 ЗЧРБ от 5 години да е на законно основание и доколко е приложим § 3 от ДР на ППЗЧРБ. Административният съд извел заключението, че в чл. 25, ал. 1, т. 11 ЗЧРБ няма изискване пребиваването да е законно, защото това не е изрично вписано в нормата. Посочил е, че в закона не се съдържа дефиниция на понятието пребиваване без прекъсване, при което да е налице изискване за законно пребиваване през целия период от 5 години. Такава дефиниция се съдържа в § 3 от ППЗЧРБ относно понятието "Пребиваване без прекъсване" по чл. 36, ал. 2, чл. 38, 38а и чл. 42, ал. 2 и пребиваване без прекъсване е налице когато чужденецът пребивава на законово основание. Но поради това че е уредено в правилника, съдът е приел, че това представлява противоречие между норми от различен ранг. Според съда, няма изискване за законно пребиваване при транспониране на Директива 2003/109 във връзка с хипотезата по чл. 25, ал. 1, т. 11 ЗЧРБ, като законодателят е предвидил по-облекчен и по-благоприятен режим за получаване на право на постоянно пребиваване от граждани на трети страни, членове на семейство на български гражданин. Няма спор от фактическа страна. Със заявление рег.Г-1198 от 02.04.2024г. Е. Ч. е поискал предоставяне на право на постоянно пребиваване на основание чл.25, ал.1 т.11 от ЗЧРБ като член на семейството на български гражданин, което заявление е окомплектовано с изискуемите документи. Отразено е, че лицето към момента на подаване на заявлението е без разрешен срок на пребиваване. Направена е служебна справка в единния регистър на чужденците и справка за пътуванията. Констатирано е, че лицето е член на семейството на български гражданин, а именно има брак с М. Ю. Ч.. Прието е, че лицето не пребивава законно в страната, доколкото същото е влязло в РБ на 12.04.2018г. с разрешен срок по издаде виза за дългосрочно пребиваване тип Д , валидна от 10.04.2018г. до 07.10.2018г.. Съответно със заповед 5373п-12 от 28.05.2018г. на Началник група Миграция - при ОД на МВР-Русе правото на пребиваване е отнето, визата е отменена, защото е установено, че лицето е напуснало по собствено желание Русенския университет Ангел Кънчев , която заповед е влязла в сила на 12.06.2018г.. Отразено е, че Ч. е имал възможност доброволно да напусне страната в 7-дневен срок по изпълнение на посочената заповед, след което му е наложена ПАМ Връщане със заповед 3 от 11.03.2019г. на Началник група Миграция - при ОД на МВР-Русе, както и е издадена заповед рег.01070/18.06.2020г. за настаняването му в СДВНЧ. Посочено е, че лицето е подало и молба за МН закрила, като с решение УП-ОК 15 от 16.07.2020г. на интервюиращ орган е отхвърлена, което решение е оставено в сила от АССГ. Издадена е ново заповед за наложена ПАМ връщане след производството по ЗУБ, а именно заповед 5392-ПАМ-64 от 25.01.2021г. на Началник отдел Миграция при СДВР. Въз основа на изложеното е прието, че следва да е законно във връзка с чл.22, ал.2 от ЗЧРБ, тъй като непрекъсността се основава на определението за това в §.3 от ДР на ППЗЧРБ, която норма отново изисква да е пребиваване на законно основание. Доколкото не е констатирано, че има законност на пребиваването на основание чл.26, ал.2 вр. с чл.25, ал.1 т.11 от ЗЧРБ следва по заявлението да бъде постановен отказ. Решението е неправилно поради нарушение на материалния закон. Обжалваният административен акт, с който е отказано правото за постоянно пребиваване в Република България, е постановен на основание чл. 26, ал. 2 във връзка с чл. 25, ал. 1, т. 11 ЗЧРБ. Органът мотивирал отказа си с това, че лицето е член на семейството на българска гражданка, което е първото изискване по чл. 25, ал. 1, т. 11 ЗЧРБ, но не е изпълнено второто условие, а именно да е пребивавала законно на територията на Република България през последните 5 години. Съдът в мотивите си е посочил, че приложимите по настоящия спор разпоредби са въведени във връзка с Директива 2003/109 на Съвета от 25 ноември 2003, година относно статута на дългосрочно пребиваващи граждани от трети страни. В чл. 3, т. 1 от Директивата, касаеща приложното ѝ поле, изрично е посочено, че настоящата директива се прилага спрямо граждани на трети страни, които легално пребивават на територията на една от държавите-членки. В Глава 2, чл. 4, т. 1 на Директивата, относно уреждане на статута на дългосрочно пребиваващ в държава-членка е прието, че държавите-членки предоставят статут на дългосрочно пребиваващ на граждани на трети страни, които са пребивавали легално и без прекъсване на територията в рамките на пет години преди подаване на въпросната молба. От това следва извод, че нелегално, т.е. незаконно пребиваващи в страната лица, нямат право да получат статут на дългосрочно пребиваващ в страната. И това е обяснимо - нито европейското, нито българското законодателство могат да гарантират права на лица, които са нарушили законоустановения ред в страната и които по този начин получават права от неправомерното си поведение. Следва да се отбележи, че законодателят не би бил предвидил кумулативно двете предпоставки - законен брак и постоянно пребиваване, ако се тълкува, че пребиваването на територията на страната може да се основава на само на фактическото такова, без законното основание за него. Иначе би се получил резултат, че всеки, независимо от начина на пристигане в страната или установяване в държавата, може задължително да получи статут на постоянно пребиваващ на посоченото основание. Не се споделя и извода на административния съд, че е налице противоречие между норми от различен ранг и поради това не следва да се прилага разпоредбата на § 3 от ДР на ППЗЧРБ. В самия закон не се съдържа дефиниция на понятието пребиваване без прекъсване , а е уредено в ПП на закона. От това не следва извод, че на използваното в закона понятие следва да се придава друг смисъл. Противоречие между норми от различен ранг е налице, когато те уреждат взаимно изключващи се хипотези. Терминът пребиваване без прекъсване не е уреден в закона, защото законът дава легална дефиниция на общото понятие пребиваване на чужденец в РБългария в нормата на чл. 22 от ЗЧРБ. От посочената разпоредба следва, че пребиваване на чужденец в страната може да се основава само на виза; международни договори или договори на Европейския съюз с трети държави за безвизов режим; актове на правото на Европейския съюз, които са в сила и се прилагат от Република България и разрешение на службите за административен контрол на чужденците. За да се направи извод, че чужденец пребивава в РБългария, неговият престой в страната трябва да е на изрично посочените законни основания. Това е законовата пречка да се предоставят права на незаконно установили се лица в РБългария. Възможността, предвидена в чл. 13 от Директивата, за предоставяне на по-благоприятен режим за чужденците в дадена държава, не може да се тълкува като възможност да се предоставят права на лица, за които въобще не е предвидена уредба в Директивата. Няма причина законодателят на национално или европейско ниво да даде на един субект права, следствие от собственото му противоправно поведение, точно обратното - свързва се с рестрикции. Въз основа на изложеното следва да се приеме, че за директора на Дирекция Миграция са били налице материалноправните предпоставки по чл. 26, ал. 2, във връзка с чл. 25, ал. 1, т. 11 ЗЧРБ за постановяване на отказа. Като не е съобразил тези обстоятелства и е отменил отказа за предоставяне право на постоянно пребиваване в Република България, поради наличие на отменително основание по смисъла на чл. 146, т. 4 АПК, административният съд е постановил неправилно решение. Същото следва да се отмени и спорът да се реши по същество, като подадената жалба следва да бъде отхвърлена като неоснователна. Няма искане от страна на касатора за присъждане на разноски нито в касационната жалба, нито в съдебно заседание. По изложените съображения и на основание и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 2 АПК, във връзка с чл. 222, ал. 1 АПК, Върховния административен съд, четвърто отделение