Решение № 203 от 19.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 421/2009 г.

Решение № 203 от 19.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 421/2009 г., I г. о., ГК, докладчик съдията Василка Илиева Производство по чл. 290 ГПК. С определение № 958 от 31.08.2009 г. е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК касационно обжалване по касационна жалба на К. С. Ч., Б. Г. Ч., Й. Г. П. и Л. Т. М., чрез процесуалния им представител адв. А. Б. на решение № 1* от 7.11.2008 г. на Пловдивски окръжен съд, постановено по гр. д. № 1978/2008 г., с което е отменено решение № 50 от 15.04.2008 г. по гр. д. № 2100/2007 г. на Пловдивски районен съд, ХVII състав, в частта, с която е признато за установено по отношение на ОСЗГ-Пловдив правото на наследниците на С. Т. Ч., бивш жител на гр. П., починал на 05.01.1973 г., на възстановяване на собствеността върху гори, както следва: в м. "Г" от 2,050 дка; в м. "М" от 1,050 дка и в м. "К" от 6,070 дка, всички в землището на с. Д., община Пловдив и е отхвърлен иска на касаторите. Касационното обжалване е допуснато по обуславящия изхода на делото въпрос свързан с преценката, относно кръга на годните писмени доказателства по чл. 13, ал. 3 ЗВСВГЗГФ, т. е. релевантните доказателствени средства установяващи право на собственост. Ответниците по касационната жалба- Министъра на земеделието и г. и Р. у. на г. - Пловдив не са депозирали писмен отговор по смисъла на чл. 287 ГПК. В касационната жалбата са изложени оплаквания за неправилност на въззивното решение, поради нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила и за необоснованост, основание за отмяна по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. За да се произнесе по жалбата настоящият състав на Върховния касационен съд, първо гражданско отделение съобрази следното: Касационната жалба е допустима, защото е подадена от надлежна страна срещу въззивно решение, което е неблагоприятно за нея в срока по чл. 283 ГПК. Решаващият мотив на въззивния съд за неоснователност на иска по чл. 13, ал. 2 ЗВСГЗГФ е, че списъка на частните горовладелци, наименован "списък на стопаните, които притежават частни гори" не е годно доказателствено средство за правото на собственост на наследодателя на ищците - касатори, тъй като не съдържа достоверна дата по смисъла на чл. 145, ал. 1 ГПК (отм.), данни за автора и реда за съставянето му, както и за обстоятелствата, довели до това, за границите и землището на горите. Освен това не било ясно дали удостоверява право на собственост или друго право, тъй като не съдържа данни и за придобивния способ на правото. И тъй като двете представени удостоверения са към един и същи момент - 1934 г., но в тях е налице различие относно обема на собственост по отношение на г. в м. "Г", м. "М"и в м. "К"съдът не е могъл да направи извод дали отразяват данни от различни регистри-емлячен и данъчен, поради което и при липса на данни за границите на г. е отхвърлил иска. Съгласно чл. 291, ал. 1 ГПК настоящия състав възприема като правилно становището, застъпено в представените решения от 04.01.2008 г. по гр. д. № 264/2007 г. на Софийски окръжен съд и решение № 2 от 25.01.2008 г. по гр. д. № 1707/2007 г. на РС-Пловдив, в които е прието, че при липса на нотариални или крепостни актове, нотариално заверени писмени договори, вписани протоколи за делба или съдебни актове, правото на собственост върху подлежащите на възстановяване гори се доказва с извлечения от емлячни и данъчни регистри, протоколи от комисии по трудово-поземлена собственост, удостоверения за дялово участие в кооперации, стопански карти, списъци по тях и други писмени доказателства, допустими по ГПК. С нормата на чл. 13, ал. 2 ЗВСГЗГФ законодателят изброява доказателствата, с които може да се докаже правото на собственост върху заявените за възстановяване гори, като изброяването не е изчерпателно, но е дефинирано изискването, доказателствата да са писмени и да са допустими по ГПК, т. е. кумулативни са изискванията, защото не всички писмени документи съставляват по смисъла на ГПК писмени доказателства. Законът изключва като доказателства за доказване правото на собственост писмените декларации на заявителя, свидетелски показания/но не и за установяване на граници/, протоколи за установяване"предмета на горското стопанство", издадени на основание чл. 22 от ЗГ от 1922 г. и по чл. 20 от ЗГ от 1925 г.. Следователно законът предвижда доказване както с документи имащи пряко доказателствено значение - крепостни или нотариални актове, така и с косвени доказателствени средства - извлечения от емлячни, данъчни регистри и др. В случай, че страната представи такъв документ-извлечение от емлячен или данъчен регистър и ако липсват други доказателства, които да опровергават установената с него принадлежност на правото на собственост, то следва да се приеме, че наследодателят на ищеца е бил собственик на имотите и има право да му бъдат възстановени. Релевираните касационни доводи са основателни. За установяване притежаваното от наследодателя на ищците, сега касатори право на собственост са представени две удостоверения, които установяват данни за притежаваните гори към 1934 г., но в различен обем. И тъй като и двете удостоверения съдържат данни относно собствеността към един и същ минал момент, то без значение е дали отразяват данни от различни регистри, след като липсват други доказателства, които да опровергават установената принадлежност на правото на собственост. Посочените документи са годни доказателства по смисъла на чл. 13, ал. 3 от ЗВСГЗГФ, установяващи принадлежността на това право в патримониума на наследниците и към момента на решаване на спора. Освен това списъка на частните горовладелци, наименован "списък на стопаните, които притежават частни гори"от 1943 г. е официален свидетелстващ документ, тъй като същият е съставен съгласно чл. 66, ал. 3 от ЗГ от 1925 г. от лесничея, който е бил длъжен да съхранява и описва г., т. е. в кръга на неговата компетентност и служба. Факта, че е бил включен и архивиран в архивната единица говори, че той е бил преценен като относим към въпроса за собствеността на г. и съгласно чл. 2, ал. 1 от Закона за държавния архивен фонд /ДВ бр. 54 от 12.07.1974 г./ е включен като "ценни явни и поверителни документи" за съхранение. Обжалваното решение е постановено при неправилно приложение на материалния закон. Въззивният съд не е придал на извлечението от регистъра от 1934 г. за притежавани имоти и на списъка на частните горовладелци, наименован "списък на стопаните, които притежават частни гори"от 1943 г. значението на писмено доказателство по смисъла на закона, годно да установи принадлежността на правото на собственост в патримониума на наследодателя на ищците. Налице е касационно отменително основание по чл. 281, т. 3 ГПК, поради което обжалваното решение следва да бъде отменено, а делото съгласно чл. 293, ал. 3 ГПК върнато на въззивният съд за ново разглеждане от друг състав. Съдът следва да прецени събраните доказателства, като съобрази съдържанието им с конкретните претенции на ищците и с оглед различния обем на правото на собственост да установи границите на процесните гори чрез свидетелски показания. Водим от гореизложеното Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение