Решение № 43 от 6.2.2025 г. на ВКС по т.д. № 20248002901423/2024 г.

Производството е по реда на чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца А. В. Таков чрез адв. С. Николова срещу решение № 1484 от 20.12.2023г. по в.гр.д.№ 2185/2023г. на Апелативен съд С.. С определение № 2888 от 06.11.2024г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на въззивното решение в частта за отмяна на решението по гр.д. № 16885/2018г. на Софийски градски съд и отхвърляне на иска с правно основание чл.432, ал.1 КЗ, предявен от А. В. Таков срещу „ЗД Евроинс“ АД за заплащане на сумата 6 300лв. - обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от ищеца като пешеходец при пътно произшествие, настъпило на 21.08.2018г. Касационното обжалване е допуснато по въпроса за приложението на разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД при пътно транспортно произшествие с пострадал пешеходец, настъпило на пешеходна пътека, който е счетен за релевантен единствено по отношение на сумата 6 300 лв., за която искът е отхвърлен от въззивната инстанция в резултат на приложение на разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД и прието съпричиняване на вредоносния резултат от ищеца. Тази сума съставлява разликата между приетия от САС справедлив размер на обезщетението от 21 000лв. (въззивният акт в тази част не е допуснат до касационно обжалване), намален с извънсъдебно изплатената от застрахователя сума 14 700лв. при неоспорване от касатора на извършеното доброволно плащане и на необходимостта то да бъде съобразено при присъждане на претендираното в процеса обезщетение. Касационното обжалване е допуснато при допълнителната предпоставка на чл.280, ал.1, т.1, предл. последно ГПК за проверка съответствието на обжалваното решение с практиката на касационната инстанция. С недопускане на касационния контрол, въззивното решение в частта за отхвърляне на иска за разликата над 6 300 лв. до пълния предявен размер е влязло в сила. С оглед предмета на настоящото касационно производство релевантни са съображенията, изложени в касационната жалба за неправилно приложение на разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД. Обжалващата страна оспорва правилността на извода на въззивната инстанция, че ищецът като пешеходец е допуснал нарушение на разпоредбата на чл. 113, ал. 2 вр. ал.1, т.1 ЗДвП като е предприел пресичане на пътното платно без да се съобрази с приближаващите се превозни средства. В писмен отговор „ЗД Евроинс“ АД е оспорил основателността на подадената жалба. В откритото заседание пълномощникът на ищеца поддържа становище, че пешеходецът правомерно е пресичал на пешеходна пътека и с действията си не е допринесъл за настъпването на удара, с оглед на което не е налице основание за приложение на разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД. Претендира заплащане на разноски. Ответното застрахователно дружество представя писмени бележки, в които обективира искане обжалваният акт да бъде потвърден и да бъдат присъдени разноски. Върховен касационен съд, състав на Търговска колегия, първо търговско отделение, след преценка на данните по делото, с оглед заявените касационни основания, съобразно правомощията си по чл.290, ал.2 ГПК приема следното: По делото не е било спорно, че застрахователното дружество извънсъдебно е платило обезщетение за уврежданията на ищеца от процесното пътно произшествие в размер на 14 700лв. В отговора на исковата молба застрахователното дружество е навело и възражение за допуснати от страна на пешеходеца нарушения на чл.113, ал.1, т.1 ЗДвП и чл.114, т.1 ЗДвП. Въззивната инстанция е била сезирана с въззивни жалби на двете страни - ищецът е обжалвал отхвърлянето на иска за сумата 10 300лв. (разликата между претендираните 40 000лв., присъдените от първоинстанционния съд 15 000лв. и заплатените от застрахователя 14 700лв.), а ответникът -уважаването на иска, твърдейки, че доброволно изплатеното обезщетение репарира изцяло вредите на ищеца. В хода на въззивното производство е влязла в сила присъда по н.о.х.д. № 4641/2020г. на СРС, с която Милка Химчева е призната за виновна в това, че на 21.08.2018г. около 16.50 часа в град С. при управление на л.а. „Волво“, рег. № 3443 КН по бул. „Ал. Стамболийски“ с посока на движение от бул. „Христо Ботев“ към бул. „Княгиня Мария Луиза“, преди кръстовище с ул. „Цар Симеон“, при приближаване на пешеходна пътека, обозначена по смисъла на ПП на ЗДвП със знак №18 по чл.42, ал.2 и при напречна пътна маркировка по чл.64, т.3 - М8.1, е нарушила правилата за движение - чл.119, ал.1 ЗДвП като при приближаване към пешеходна пътека водачът на нерелсово пътно превозно средство е длъжен да пропусне стъпилите на пешеходна пътека или преминаващите по нея пешеходци като намали скоростта или спре, като не е пропуснала пресичащия по пешеходната пътека от ляво на дясно спрямо посоката на движение на автомобила пешеходец А. В. Таков като деянието е извършено на пешеходна пътека – престъпление по чл.343, ал.3, предл. последно, б. „а“ във вр. с ал.1, б. „б“ във вр. с чл.342, ал.1 НК. Съставът на апелативния съд е изложил съображения, че размерът на справедливото обезщетение е 21 000лв. и то максимално репарира последиците от процесното пътно произшествие, съобразно въведения от законодателя критерий за справедливост. Мотивирано е, че пешеходецът Таков е предприел пресичане на пътното платно без да съобрази приближаващия се към него автомобил. Въз основа на заключението на допълнителната авто- техническа експертиза и скицата към протокола за оглед е прието, че с оглед мястото и вида на удара пешеходецът не е следил движението на лекия автомобил, макар да е могъл да стори това, нито е спрял или забавил хода си, с което обективно е допринесъл за настъпване на вредоносния резултат. Изложени са правните изводи, че поведението на пешеходеца е в нарушение на чл. 113, ал. 2 вр. ал.1, т.1 от ЗДвП - предприел е пресичане на пътното платно без да се съобрази с приближаващите се пътни превозни средства. По съображения, основани на съпоставката на тежестта на допуснатите нарушения от всеки от двамата участници в процесното ПТП и значението им за настъпване на вредоносния резултат, е прието съпричиняване в размер на 1/3 от пешеходеца. Преценено е, че от определеното като справедливо обезщетение от 21 000 лв. ищецът има право да получи 14 000 лв., до която сума то следва да бъде редуцирано, а ответникът извънсъдебно е заплатил по- голяма сума. По тези съображения е възприет крайният извод, че вземането, което е възникнало в полза на ищеца срещу ответника, се явява изцяло погА.о чрез плащане и след отмяна на първоинстанционното решение в частта за уважаване на иска за сумата 15 000лв., е постановено отхвърлянето му. Отговорът на въпроса, по който касационното обжалване е допуснато се съдържа в разпоредбата на чл.119, ал.5 ЗДвП - при пътно произшествие, с пешеходец на обозначена пътна маркировка „пешеходна пътека“, когато водачът е превишил максималната разрешена скорост за движение или е нарушил друго правило от ЗДвП, имащо отношение към произшествието, пешеходецът не се счита за причинител на произшествието. Въззивното решение не е съобразено с тази разпоредба, както и с практиката на ВКС по нейното приложение - решение № 50136 от 06.03.2023г. по т.д.№ 1706/2021г. на Първо т.о. на ВКС. В нарушение на разпоредбата на чл.300 ГПК въззивната инстанция не е зачела обвързващата сила на влязлата в сила присъда по н.о.х.д. № 4641/2020г. на СРС относно деянието - настъпването на пътното произшествие на обозначена пътна маркировка по чл.64, т.3 от ППЗДвП - М 8.1. - „пешеходна пътека“ и противоправността му - нарушението от водача на разпоредбата на чл.119, ал.1 ЗДвП (задължението при приближаване към пешеходна пътека да пропусне стъпилите на пешеходна пътека или преминаващите по нея пешеходци като намали скоростта или спре) като не е пропуснал пресичащия по пешеходната пътека от ляво на дясно спрямо посоката на движение на автомобила пешеходец А. В. Таков. Изводът на апелативния съд по отношение приетото съпричиняване от ищеца е в нарушение на материалния закон. Разпоредбата на чл.119, ал.5 ЗДвП, която е част от обективното право още от началото на 2017г., изобщо не е съобразена от въззивната инстанция. Нормата е императивна и специална по отношение на разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД. В хипотезата на: 1/пресичане на пешеходец на обозначена пътна маркировка „пешеходна пътека“ и 2/ допуснати нарушения на водача на правилата на ЗДвП, имащи отношение към настъпването на произшествието, е изключено приложението на разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД и отчитането на принос на пешеходеца за настъпването на произшествието и вредоносния резултат. В настоящия спор и двете кумулативни предпоставки за приложение на разпоредбата на чл.119, ал.5 ЗДвП са налице. Въззивната инстанция, чиято преценка за изследване на съпричиняването от пешеходеца е изключена по силата на закона, неправилно е обсъждала дали от негова страна са допуснати нарушения на чл. 113, ал. 2 вр. ал.1, т.1 от ЗДвП. Като е приложил неправилно материалния закон и е отчел принос на пострадалия съставът на апелативния съд е постановил неправилно решение, което подлежи на отмяна в допуснатата до касационно обжалване част. Не се налага събиране на нови доказателства, поради което искът следва да бъде уважен за разликата над доброволно изплатената от застрахователя сума от 14 700лв. до сумата 21 000лв. - приетия от въззивната инстанция справедлив размер на дължимото обезщетение при недопуснато касационно обжалване по отношение приложението на разпоредбата на чл.52 ЗЗД. Законната лихва следва да се присъди от 01.11.2018г., когато застрахователят е заплатил обезщетението от 14 700лв. Разноските за трите инстанции следва да бъдат преизчислени съобразно изхода на спора пред настоящата инстанция като бъде отменено въззивното решение в частта за разноските, както и въззивното решение в частта за потвърждаване на първоинстанционното решение в частта за разноските (която отмяна имплицитно включва и постановените от първата и въззивната инстанция определения в производства по чл.248 ГПК). Разноските на ищеца съобразно правилото на чл.78, ал.1 ГПК са 228.37лв. (при доказани за първа инстанция - 500 лв. за държавна такса, 700лв. за депозит за експертиза; за въззивна инстанция - 250 лв. за държавна такса). Пълномощникът на ищеца претендира възнаграждение на основание чл.38, ал.2 ЗА за всяка от трите инстанции. Съставът на ВКС не е обвързан от посочените в договорите за правна защита и съдействие суми за безплатно представителство и определя възнаграждението на база уважената част на иска като ползва само за ориентир Наредба № 1/2004г. (без да е обвързан от посочените в нея минимални размери на адвокатските възнаграждения, съгласно практиката на СЕС - решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22). З а да определи справедлив размер на възнаграждението настоящият състав преценява вида на спора, интереса, характера и обема на осъществената защита и преди всичко фактическата и правна сложност на делото. При прилагане на тези критерии възнаграждението на оказана безплатно правна защита следва да бъде определено в размер на по 400лв. за всяка една от инстанциите, което съобразно уважената част на иска следва да бъде присъдено в размер на общо 189 лв. за трите инстанции. Ответникът е направил разноски за първа инстанция 430 лв. за възнаграждение за вещо лице; за въззивна 300 лв. за държавна такса. Дружеството е представлявано от юрисконсулт и претендира юрисконсултско възнаграждение, което съдът на основание чл.25, ал.1 Наредбата за заплащане на правната помощ определя в размер на по 250 лв. за първа и въззивна инстанция и 100 лв. за касационната инстанция. При тези обстоятелства разноските на ответника съобразно правилото на чл.78, ал.3 ГПК са 209.50 лв. В негова тежест е - чл.78, ал.6 ГПК заплащането на държавната такса за касационното производство от 156 лв., от която ищецът е освободен. По изложените съображения, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо т. о.