Решение № 468 от 20.10.2010 г. на ВКС по н. д. № 465/2010 г.

Решение № 468 от 20.10.2010 г. на ВКС по н. д. № 465/2010 г., III н. о., НК, докладчик председателят Саша Раданова Касационното производство е образувано по жалба, изготвена от защитника на подсъдимия П. И. К., против решение № 128 от 21.V.2010 г. по внохд № 64/2010 г. на В. апелативен съд. С обжалваното решение е потвърдена присъда № 5 от 1.II.2010 г. по нохд № 536/2009 г. на Ловешкия окръжен съд, с която Пр. Ив. К. е признат за виновен в това, че на 4.Х.2008 г. в района на кв. "Кози вир" в гр. Т. е нарушил чл. 102 ЗДП - в пияно състояние, с алкохолна концентрация в кръвта си от 1.02 %о, предоставил управлението на собствения на И. П. К. от гр. Т. лек автомобил Ф. О. с рег. № ОВ 1546 АС на Т. М. Ц., който е бил неправоспособен и в пияно състояние, с алкохолна концентрация в кръвта си от 2 %о - довело до причиняването по непредпазливост смъртта на Т. М. Ц., за което и на основание чл. 123, ал. 4 във вр. с ал. 3, предл. първо НК е осъден на 1 г. и 6 месеца лишаване от свобода, отложени от изтърпяване за срок от 3 години. В полза на Р. К. Ц. и М. Т. Ц. - родители на загиналия - са присъдени по 30 000 лева за обезщетяване на причинените им неимуществени вреди с отхвърляне на исковете им до размера на по 100 000 лева. Оплакванията в жалбата са на всички касационни основания по чл. 348, ал. 1 НПК като се иска или отмяна на съдебните актове с оправдаване на подсъдимия, или изменяне на въззивното решение с намаляване на кумулативната наказателна и гражданските санкции. Лично уведомени за заседанието пред ВКС, подсъдимият и защитникът му не се явяват. Повереникът на съпрузите Р. и М. Ц. -частни обвинители и граждански ищци-счита жалбата за неоснователна, иска оставяне на въззивното решение в сила и присъждане на разноските, направени от доверителите му в тази инстанция. Заключението на прокурора е за оставяне на въззивното решение в сила. Върховният касационен съд намира жалбата за неоснователна. Не е допуснато процесуално нарушение по смисъла на чл. 348, ал. 3, т. 1 НПК, изразяващо се в лишаване на подсъдимия от възможността "да научи конкретно в какво е обвинен". Според подалия жалбата защитник, макар подсъдимият да бил обвинен в нарушаване разпоредбата на чл. 102 ЗДП, обвинението срещу него не повтаряло текста на забраната в посоченото правило, а изисквало да се убеди "в достатъчна степен", че не преотстъпва управлението на автомобила на пиян или неправоспособен, което понятие, "достатъчна степен", не било "ясно с какво съдържание следва да се запълни". Обвинението срещу К. не съдържа никаква неяснота. Вменено му е нарушение на чл. 102 ЗДП, който "забранява/на водача.../ да предоставя моторното превозно средство на водач, който е под въздействие на алкохол, ... или на неправоспособен водач". За да спази тази забрана, предоставящият трябва да е убеден без всякакво съмнение, че лицето, на което предоставя управлението, е правоспособен водач на МПС и не е употребил алкохол. Законът не е посочил, как предоставящият моторното превозно средство да се убеди, че няма да наруши посочената забрана, от което пък следва, че такова изискване не може да има и към обвинението. В обстоятелствената част на обвинителния акт е отразено, че подсъдимият и пострадалият са били заедно най-напред в дома на общ техен познат, където и двамата са консумирали алкохол, след това са се отправили към дискотека "Шоко" в Т. и отново са консумирали алкохол, оттам-към дискотека "Ф. " в с. Орешак и накрая-обратно към Т. като и при трите пътувания автомобилът е бил управляван от пияния Ц., в чиято правоспособност като водач на МПС подсъдимият не е счел за нужно да се увери. Единственото, което на К. е могло да бъде неясно, е защо го упрекват, че "не се е убедил в достатъчна степен" в трезвото състояние и съответната правоспособност на Ц., вместо в това, че убеден в обратното, е предоставил на приятеля си управлението на автомобила. Неоснователно се твърди, че извършеното от подсъдимия деяние е "несъставомерно... с оглед недоказаността на субективния елемент на същото" и това било така, защото пострадалият Ц. бил "манифестирал..., че притежава свидетелство за управление на моторно превозно средство" и в присъствието на подсъдимия бил употребил "незначително количество алкохол". Наистина свидетелстване, Ц. да е твърдял, че притежава съответна правоспособност, има, но в това негово твърдение подсъдимият не се уверил, няма как и сега да твърди противното, след като пострадалият вдействителност не е имал такава правоспособност. Що се отнася до пренебрегването от подсъдимия на забраната за предоставяне управлението на водач, който е "под въздействие на алкохол", тя не се оспорва дори в цитирания довод срещу доказаността на "субективния елемент" на деянието: след като е употребил алкохол, и то в присъствието на подсъдимия, Ц. при всички случаи се е намирал "под въздействие"-то на този алкохол независимо от степента му, а установените в кръвта му 2 %о показват, че видимите признаци на това "въздействие" са били очевадни. В жалбата се твърди още, че извършеното от подсъдимия деяние е несъставомерно по чл. 123 НК и ако се приеме "без уговорки и хипотетично", че подсъдимият е нарушил чл. 102 ЗДП, то деянието му е следвало да се квалифицира като престъпление по Глава единадесета, Раздел II НК. Това твърдение е единствено основателно, без обаче да има за последица желаното оправдаване на К., след като деянието му съставлява престъпление - чл. 304 НПК. Правилната квалификация на извършеното е по чл. 343, ал. 3, предл. първо НК, каквото е задължителното за правоприлагащите органи тълкуване на закона, дадено от Пленума на ВС с Пост. 1-83 г., т. 4, б. "г". Това престъпление е по-тежко наказуемо и с оглед на предвидената санкция от 3 до 10 години лишаване от свобода /към датата на инкриминираното деяние, престъплението по чл. 123, ал. 3 НК е било наказуемо с лишаване от свобода от 3 до 8 г. преди завишаването на наказанието от 3 до 10 години лишаване от свобода със ЗИДНК, обн., ДВ, бр. 26 от 2010 г./, и с отсъствието на привилегирован състав, аналогичен с този на чл. 123, ал. 4 във вр. с ал. 3 НК, така че възражението за допуснато нарушение на материалния закон, неотстранимо в тази инстанция при липсата поначало на обвинение в по-тежко наказуемо престъпление, е най-малкото неуместно в подадена от името на осъдения жалба. Оплакването по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК както и това срещу справедливостта на присъдените обезщетения за неимуществени вреди, не са подкрепени с доводи, които да бъдат обсъдени. Имайки предвид изложеното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, ВКС в състав от трето наказателно отделение