Решение № 13262 от 5.11.2014 г. на ВАС по адм. д. № 6817/2014 г.

Решение № 13262 от 5.11.2014 г. на ВАС по адм. д. № 6817/2014 г., VI о., докладчик съдията Атанаска Дишева Производството е по реда на чл. 208 и сл. АПК. Образувано е по касационна жалба от Мария Христова Николова от гр. Правец, област Софийска, против решение № 237/11.03.2014 г., постановено по адм. дело № 1271/2013 г. по описа на Административен съд София - област, с което е отхвърлена жалбата й против решение № РД-07-37/13.11.2013 г. на директора на Териториално поделение на Националния осигурителен институт /ТП на НОИ/ София - област, с което е потвърдено разпореждане № 222-01-59-9/1.10.2013 г. на ръководителя на осигуряването за безработица. В касационната жалба се поддържа, че решението е неправилно като постановено при нарушение на материалния закон и необоснованост, представляващи касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. По съображения, изложени в жалбата и в писмени бележки касаторът моли решението на бъде отменено и вместо него постановено друго, с което да бъде отменен обжалвания административен акт. Ответникът по касационната жалба - директорът на Териториално поделение на Националния осигурителен институт София - област, не е изразил становище. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Излага съображения, че лицето недобросъвестно е получило недължими суми за осигурителни плащания, поради което правилно е разпоредено тяхното възстановяване. Върховният административен съд, състав на шесто отделение, като взе предвид доказателствата по делото и доводите в касационната жалба, намира следното: Касационната жалба е допустима като подадена в преклузивния срок по чл. 211, ал. 1 АПК и от надлежна страна по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК, спрямо която първоинстанционното решение е неблагоприятно. С обжалваното решение на Административен съд София - област е отхвърлена жалбата на Мария Христова Николова против решение № РД-07-37/13.11.2013 г. на директора на ТП на НОИ София - област, с което е потвърдено разпореждане № 222-01-59-9/1.10.2013 г. на ръководителя на осигуряването за безработица. За да постанови това решение съдът е приел, че с посоченото разпореждане законосъобразно е разпоредено възстановяване на недобросъвестно полученото парично обезщетение за безработица за периода от 1.02.2008 г. до 13.08.2008 г. в размер на 846,26 лв. и лихва в размер на 897,43 лв., след като за посочения период лицето е осигурявано на основание чл. 4, ал. 3, т. 2 КСО като съдружник в СД "Марни-ЕС-2-Иванова-Христова и сие". Приел е, че лицето е недобросъвестно, тъй като при подаване на заявлението за отпускане на парично обезщетение за безработица е декларирало, че не упражнява трудова дейност, за която подлежи на задължително осигуряване, а в резултат на писмени доказателства, събрани впоследствие е установено, че е упражнявало такава дейност и дължимите осигурителни вноски са внесени. Съдът е приел за неоснователно възражението за изтекла погасителна давност на вземането. Обжалваното съдебно решение е правилно. От фактическа страна по делото е безспорно установено, че с разпореждане № 301/6.02.2008 г., издадено от ръководителя на осигуряването за безработица, на Мария Христова Николова /касационен жалбоподател в настоящото производство/ е отпускано парично обезщетение за безработица за периода от 1.02.2008 г. до 31.12.2008 г. в размер на 131,83 лв. месечно. Към заявлението за отпускане на паричното обезщетение, наред с останалите доказателства, е приложена и декларация от 6.02.2008 г., в която Мария Николова е декларирала, че не упражнява трудова дейност, за която подлежи на задължително осигуряване по чл. 4 КСО. С последващи разпореждания изплащането на обезщетението е спряно поради изплащане на обезщетение по чл. 222, ал. 1 КТ; възобновено; спряно повторно, поради започване на трудова дейност по трудово правоотношение, считано от 17.11.2008 г. На 13.01.2009 г. от Мария Николова е подадено заявление за възстановяване изплащането на паричното обезщетение за безработица поради прекратяване на трудовото правоотношение от 1.01.2009 г., това заявление е оттеглено на 20.01.2009 г. Междувременно е установено, че същата е била самоосигуряващо се лице за периода от 1.10.2008 г. до 31.03.2009 г.; във връзка с това е издадено разпореждане № 285/20.01.2009 г. за възстановяване на недобросъвестно получено парично обезщетение за безработица за периода от 1.10.2008 г. до 16.11.2008 г.; сумата е възстановено доброволно. От старши инспектор по осигуряването при ТП на НОИ София - област е съставен доклад /вътр. № 07-522 от 8.07.2013 г./ до директора на ТП на НОИ относно заверен осигурителен стаж и доход на Мария Христова Николова, в който е отразено, че същата е била самоосигуряващо се лице за периода 1.02.2008 г. - 30.09.2008 г. като съдружник в СД "Марни-ЕС-2-Иванова-Христова и сие", както и че дължимите осигурителни вносни, установени с ревизионен акт № 231113450/15.05.2013 г. на ТД на НАП, съставен въз основа на ревизионен доклад № 1113450/10.04.2012 г. при данъчна ревизия на посоченото дружество, са внесени. От същия инспектор е извършена проверка по разходите на държавното обществено осигуряване на СД "Марни-ЕС-2-Иванова-Христова и сие", за което е съставен констативен протокол вх. № 1/19.07.2012 г. В протокола са изложени подробни констатации относно установените факти и обстоятелства, които в частта, касаеща настоящото производство, по същество се свеждат до това, че за периода 1.02.2008 г. - 30.09.2008 г. Мария Христова Николова е осъществявала трудова дейност като съдружник в СД "Марни-ЕС-2-Иванова-Христова и сие" и за този период дължимите задължителни осигурителни вноски са внесени; същата е осигурявана за всички осигурени социални рискове; полученото от Мария Николова паричното обезщетение за безработица за периода 1.02.2008 г. - 13.08.2008 г. е в размер на 846,26 лв. При тази безспорна фактическа обстановка, правните изводи на първоинстанционния съд са правилни. В разпоредбата на чл. 114, ал. 1 КСО, посочена като правно основание за издаване на разпореждането, потвърдено с обжалваното пред съда решение на директора на ТП на НОИ е предвидено, че недобросъвестно получените суми за осигурителни плащания се възстановяват от лицата, които са ги получили, заедно с лихвата по чл. 113. В ал. 2 на чл. 114 КСО е посочено, че добросъвестно получените суми за осигурителни плащания не подлежат на връщане от осигурените лица с изключение на случаите по чл. 40, ал. 7, чл. 42, ал. 2, чл. 54е и при прилагане разпоредбите на международни договори, по които страна е Република България, в които случаи възстановяването им е без лихва до изтичането на срока за доброволно изпълнение. Предвид съдържанието на цитираните разпоредби и поради това че в случая безспорно не са налице хипотезите по чл. 40, ал. 7, чл. 42, ал. 2, чл. 54е КСО, от съществено значение за преценката относно законосъобразността на разпореденото възстановяване на полученото парично обезщетение за безработица е преценката дали лицето е било добросъвестно при получаване на обезщетението. Макар да липсва легално определение за понятието "недобросъвестност" при получаване на осигурителни плащания, то в практиката е установено тълкуването на това понятие в смисъл на получаване на осигурително плащане от лицето, въпреки знанието от негова страна на факти и обстоятелства, които представляват пречка за получаването на това обезщетение, както и невярното деклариране на релевантни факти и обстоятелства. В конкретния случай недобросъвестността на Мария Николова е обоснована със съзнателното деклариране от нейна страна при подаване на заявлението за отпускане на паричното обезщетение за безработица на невярното обстоятелство, че не упражнява трудова дейност, за която подлежи на задължително осигуряване по чл. 4 КСО. Както факта на декларирането на посоченото обстоятелство, така и факта на упражняването на трудова дейност като съдружник в събирателно дружество са безспорно установени. Наред с това е установено, че в регистъра на осигурените лица са подадени данни за осигуряване на лицето на това основание, а дължимите осигурителни вноски са внесени. Налице са както влязъл в сила ревизионен акт на СД "Марни-ЕС-2-Иванова-Христова и сие", така и констативен протокол от извършената проверка по разходите на ДОО на същото СД, в които са описани установените факти и обстоятелства във връзка с осъществяването на трудова дейност от Мария Христова Николова като съдружник в събирателното дружество. В производството по обжалване на административния акт тези констатации не са опровергани. По същество, в защитната теза на Мария Христова не се поддържа твърдение, че същата не е осъществявала трудова дейност като съдружник. Твърдението в касационната жалба, че качеството й на съдружник в събирателно дружество не я прави работник или служител по трудово правоотношение е по принцип вярно, но същественото за настоящия правен спор е, че е осъществявала трудова дейност като съдружник в СД, което е основание за задължително обществено осигуряване съгласно чл. 4, ал. 3, т. 2 КСО. На задължително обществено осигуряване за различни осигурени социални рискове подлежат не само лицата, които работят /престират работна сила/ по трудово или служебно правоотношение, а редица други категории лица, които осъществяват трудова дейност. Тези категории лица са подробно регламентирани в разпоредбите на чл. 4 КСО, като в ал. 3, т. 2 са визирани лицата, упражняващи трудова дейност като еднолични търговци, собственици или съдружници в търговски дружества, и физическите лица - членове на неперсонифицирани дружества. Основанието за задължително осигуряване е не факта, че едно лице е съдружник в търговско дружество, а упражняването на трудова дейност в това му качество. Задължението за социално осигуряване е обусловено от осъществяването на трудова дейност, както според легалното определение за "осигурено лице", дадено в § 1, т. 13 ДР КСО, така и според разпоредбата на чл. 10, ал. 1 КСО, регламентираща началото и края на осигуряването. В разпоредбата на чл. 54а, ал. 1, т. 3 КСО като отрицателна материалноправна предпоставка за отпускане на парично обезщетение за безработица е предвидено условието лицето да не упражнява трудова дейност, за която подлежи на задължително осигуряване по чл. 4, а в чл. 54д, ал. 1, т. 1 КСО като едно от основанията за прекратяване на паричното обезщетение за безработица е предвидено започване на трудова дейност, за която лицето подлежи на задължително осигуряване по чл. 4. Несъмнена е волята на законодателя да ограничи /да изключи/ изплащането на парично обезщетение за безработица във всички случаи, при които лицето осъществява трудова дейност, за която подлежи на задължително осигуряване, независимо в коя от хипотезите по чл. 4 КСО, а не само в хипотезата на престиране на труд по трудово правоотношение /регламентирана в чл. 4, ал. 1, т. 1 КСО/. По изложените съображения, първоинстанционният съд правилно е приел, че Мария Николова недобросъвестно е получила парично обезщетение за безработица за периода 1.02.2008 г. - 13.08.2008 г. и дължи възстановяването на сумите, заедно с лихва, на основание чл. 114, ал. 1 КСО. Правилен е също изводът на съда по направеното възражение за изтекла погасителна давност. В чл. 115, ал. 1 КСО е предвидено, че вземанията на НОИ за неоснователно изплатени парични обезщетения и лихвите върху тях се погасяват с изтичането на петгодишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, за която се отнася. В случая изплатените парични обезщетения за безработица се отнасят за периода 1.02.2008 г. - 13.08.2008 г., поради което петгодишният давностен срок е започнал да тече от 1.01.2009 г. и би следвало да изтече на 1.01.2014 г. Преди последната дата - на 1.10.2013 г., е издадено разпореждане № 222-01-59-9/1.10.20013 г. за възстановяване на недобросъвестно получените суми, което е потвърдено с обжалваното пред съда решение на директора на ТП на НОИ София - област. Вземането на НОИ за неоснователно изплатени парични обезщетения представлява по своята същност вземане за незаконосъобразно извършени осигурителни разходи, което е публично държавно вземане съгласно изричната разпоредба на чл. 162, ал. 2, т. 4 ДОПК, вземането за лихви е също публично, съгласно чл. 162, ал. 2, т. 9 ДОПК. На основание чл. 172, ал. 1, т. 1 и т. 4 ДОПК давността спира, когато е започнало производство по установяване на публичното вземане - до издаването на акта, но за не повече от една година, както и когато актът, с който е определено задължението се обжалва, а на основание чл. 172, ал. 2 ДОПК давността се прекъсва с издаването на акта за установяване на публичното вземане или с предприемането на действия по принудително изпълнение. С издаването на процесното разпореждане № 222-01-59-9/1.10.2013 г. давността е прекъсната, а след това е започнала да тече нова петгодишна давност /чл. 172, ал. 3 ДОПК/. Към настоящия момент новата давност не е изтекла, както и десетгодишната абсолютна погасителна давност, регламентирана в чл. 115, ал. 1, изр. второ КСО, която тече независимо от спирането и прекъсването на давността. Поради това, че се касае до публично държавно вземане, правилата за давността, предвидени в Закона за задълженията и договорите /включително и тези по чл. 111, б. "б" и "в" от този закон, на които се позовава касационната жалбоподателка/, не намират приложение. По изложените съображения, обжалваното първоинстанционно решение е правилно и следва да бъде оставено в сила. Разноски за производството пред настоящата инстанция не са претендирани, поради което съдът не се произнася по възлагането им. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, шесто отделение