Решение № 31 от 4.04.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4006/2021 г.

Решение № 31 от 4.04.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4006/2021 г., II г. о., ГК, докладчик съдията Веселка Марева Производство по чл. 290 ГПК. Допуснато е касационно обжалване на решение № 262612 от 21.04.2021 г. по гр. д. № 5517/2020 г. на Софийски градски съд, с което е отменено решение № 308140 от 20.12.2019 г. по гр. д. № 29469/2017 г. на Софийски районен съд, 171 състав и е постановено уважаване на предявения от Т. Г. Т. и И. Т. Т. против Столична община установителен иск за собственост на апартамент №* в [населено място], [жк], бл. */нов */, вх*, ет. * с площ 86,70 кв.м., състоящ се от две стаи, дневна, кухня и сервизни помещения, с избено помещение № 7 и 1, 590% ид. ч. от общите части на сградата. Касационната жалба е подадена от ответника Столична община. Поддържа се недопустимост на съдебния акт, тъй като образуваното въззивно производство е нередовно - нередовностите на въззивната жалба на ищците не са били отстранени в дадения от съда срок, а след изтичането му. Ответниците по жалбата Т. Г. Т. и И. Т. Т., представлявани от адв. Г., намират жалбата за неоснователна. Касационното обжалване е допуснато с определение № 60443 от 09.12.2021 г. на основание чл. 280, ал. 2, пр. 2 за преценка допустимостта на въззивното решение поради съмнение, че е постановено по въззивна жалба, чийто нередовности не са били отстранени в срок. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение като разгледа жалбата установи следното: Производството е по установителен иск за собственост, предявен от Т. и И. Т. против Столична община относно апартамент в [населено място], жк. Л.. Ищците основават правото си на собственост на придобивна давност с начало 14.09.1994 г. когато от ответника са въведени във владение на жилището. Установено е, че с протокол за избор на жилище от 18.07.1990 г. по време на брака си с Б. И. Т. първият ищец е избрал да получи от ГДИС процесния апартамент въз основа на лихвоточки от жилищноспестовен влог. На 14.09.1994 г. семейството било въведено във владение и оттогава владее жилището със съзнание, че е негов собственик, въпреки че документ за собственост не е издаден. Водено е от страна на ищеца Т. Т. производство по чл. 19, ал. 3 ЗЗД против Столична община по отношение покупката на апартамента, но предявеният иск е бил отхвърлен. Впоследствие двамата ищци придобили с покупко-продажба от физическо лице друго жилище в жк. Л. и предложили на общината извършване на замяна. През 2004 г. е издадена заповед за извършване на замяната, оценени са двете жилища, но договор за замяна не е сключен. Спрямо замяната също е предявен иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, който отново е отхвърлен. На основание изложеното ищците претендират да бъдат признати за собственици на жилището на основание придобивна давност. Първоинстанционният съд е отхвърлил иска. Намерил е за безспорно, че ищците владеят имота от датата на въвода през 1994 г. и цената на жилището е изплатена от ищеца Т. Т. чрез ДСК-жилищно кредитиране. Договор за продажба не е сключен, а това според съда означава, че владението не произтича от правно основание, годно да ги направи собственици по смисъла на чл. 70, ал. 1 ЗС и следователно владението не е добросъвестно и за придобиване по давност са нужни поне десет години владение. В периода от 14.09.1994 г. до 31.06.1996 г. давност не е текла поради забраната на чл. 86 ЗС. А от 01.06.2006 г. съгласно § 1 ДР ЗС е спряно течението на придобивната давност за имоти частна държавна или частна общинска собственост; това спиране действа и понастоящем - до 31.12.2022 г. Отделно съдът е посочил, че осъществяваното от ищците владение не е било с намерение за своене, доколкото те са съзнавали, че жилището е общинска собственост и в периода 1998 г. - 2010 г. са се домогвали по различен начин да придобият правото на собственост. Софийски градски съд, действайки по въззивна жалба на ищците, е отменил първоинстанционното решение и е уважил предявения иск. Приел е, че ищците са добросъвестни и могат да придобият правото на собственост с кратката петгодишна давност. Счел е, че такава е изтекла в периода от отпадане на забраната на чл. 86 ЗС - 01.06.1996 г. до 01.06.2001 г. - преди въвеждане на мораториума върху течението на придобивната давност от 01.06.2006 г. Касационното обжалване е допуснато поради съмнение, че въззивното решение е постановено по жалба, чиито нередовности не са били отстранени в срок. Видно, че въззивната жалба на ищците срещу първоинстанционното решение е била оставена без движение с указания в едноседмичен срок да бъде представен документ за внесена държавна такса в размер на 35,78 лв. за всеки жалбоподател - разпореждане № 33610 от 05.02.2020 г. Тези указания са съобщени на пълномощника адв. Г. на 19.02.2020 г., сряда. Едноседмичният срок, изчислен съгласно чл. 60, ал. 4 ГПК, изтича на 26.02.2020 г., сряда, присъствен ден. Указанията са изпълнени на следващия ден 27.02.2020 г. като е представен на съда документ за внесена държавна такса 73,24 лв. - л. 11 и 12 от въззивното дело. При тези данни се налага извод, че разгледаната от Софийски градски съд въззивна жалба е нередовна, което означава, че съдът не е надлежно сезиран и жалбата не е подлежала на разглеждане. Последиците от неотстраняване в срок на нередовностите на жалбата са тези по чл. 262, ал. 2, т. 2 ГПК - връщане на жалбата. В случая неизпълнението на указанията в срок не е било констатирано нито от администриращия съд, нито от въззивния съд, разглеждащ жалбата и тези последици не са били приложени. Като не е изпълнил императивното си задължение за връщане на подадената въззивна жалба, чийто нередовности не са били отстранени в срок, а е разрешил спора по същество, въззивният съд е постановил недопустим акт. В същия смисъл е практиката по Решение № 156 от 22.06.2015 г. по гр. д. № 6841/2014 г. на ІІІг. о. и Решение № 113 от 24.07.2018 г. по гр. д. № 5446/2016 г. на ІІІ г. о. При горния извод за недопустимост на въззивното решение, то следва да бъде обезсилено и да бъде прекратено производството по въззивната жалба - чл. 293, ал. 4 във вр. с чл. 270, ал. 3 ГПК. Последицата от това е влизане в сила на първоинстанционното решение - чл. 296, т. 2 ГПК. При този изход в полза на ответника Столична община следва да се присъдят направените разноски за производството в размер на 102 лв. държавна такса и 200 лв. юрисконсултско възнаграждение по чл. 78, ал. 8 ГПК или общо 302 лв. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.