Решение № 13090 от 14.10.2011 г. на ВАС по адм. д. № 141/2011 г.

Решение № 13090 от 14.10.2011 г. на ВАС по адм. д. № 141/2011 г., VIII о., докладчик председателят Теодора Николова Производство по чл. 208 и сл. от АПК вр. чл. 160, ал. 6 ДОПК. Образувано по касационна жалба на директора на дирекция "Обжалване и управление на изпълнението" Варна при ЦУ на НАП против Решение № 2346 от 11.11.2010 г. на Административен съд гр. Варна по адм. д. № 2576 по описа за 2010 г., с което по жалба на "Векс" ЕООД със седалище и адрес на управление гр. Варна, ул. "Цар Асен № 12, ет. 4, ап. 10, представлявано от управителя Веселин Добрев Василев, е отменен Ревизионен акт /РА/ № 031001152/03.06.2010 г. на орган по приходите при ТД на НАП гр. Варна, потвърден с Решение № 521/16.07.2010 г. на директора на дирекция "ОУИ" Варна при ЦУ на НАП, с който на ревизираното лице са определени данъчни задължения по ЗДДС поради отказ на право на данъчен кредит в размер на 90 079,64 лв. за данъчен период м. 12.2009 г. по фактура № 613/08.12.2009 г., издадена от "Сградостроене Варна" ООД. В касационната жалба се твърди, че съдебното решение е неправилно като постановено при пороци по чл. 209, т. 3 АПК, изразяващи се в неправилно прилагане на нормата на чл. 72, ал. 1 вр. чл. 68, ал. 2 вр. чл. 25, ал. 2 и ал. 5 ЗДДС. Строителната услуга, предмет на процесната фактура е извършена през м. 12.2008 г., а срокът за упражняването на правото на данъчен кредит е изтекъл преди издаването на фактурата през м. 12.2009 г. и правото на ревизираното лице е погасено. Ответникът "Векс" ЕООД, чрез адв. Минчев, оспорва жалбата. Претендира разноски. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за основателност на касационната жалба в подробно становище по съществото на делото. Върховният административен съд, състав на осмо отделение, като обсъди допустимостта на касационната жалба и направените в нея оплаквания, при спазване на разпоредбите на чл. 218 и чл. 220 АПК, намира касационната жалба за процесуално допустима, но неоснователна поради следното: Съгласно чл. 72, ал. 1 ЗДДС, в приложимата му редакция с ДВ бр. 63/2006 г., регистрирано по този закон лице може да упражни правото си на приспадане на данъчен кредит за данъчния период, през който е възникнало това право, или в един от следващите три данъчни периода. Правото по ал. 1 се упражнява, като лицето: 1/. включи размера на данъчния кредит при определяне на резултата за данъчния период по ал. 1 в справка-декларацията по чл. 125 за същия данъчен период; 2/. посочи документа по чл. 71 в дневника за покупките по чл. 124 за данъчния период по т. 1. Тезата на органите по приходите, че срокът за упражняване на правото на данъчен кредит е изтекъл преди издаване на данъчната фактура и поради това получателят по нея губи това право, противоречи на принципа на данъчен неутралитет и възлага санкция, непредвидена в закона, за изрядно данъчно задължено лице. На практика, на получателя по фактурата е отказано обсъжданото право поради неиздаване в срок от страна на неговия доставчик на данъчна фактура за извършена през м. 12.2008 г. строителна услуга. Правилно първоинстанционният съд е приел, че след като не е спорно действителното осъществяване на доставката, данъкът продължава да е изискуем от доставчика и отказът на правото на приспадането му на получателя по късно издадената фактура би довело до повторно събиране на ДДС по същата доставка от редовния получател, който не разполага с механизъм да задължи доставчика си да издаде данъчната фактура в срок. В подкрепа на посоченото разрешение е практиката на Съда на ЕС, изразена в решението по дело С-152/2002 г. При тълкуването на разпоредбите на чл. 17, § 2, б. "а" и чл. 18, § 2, ал. 1 от Шеста директива 77/388/ЕИО на Съвета от 17 май 1977 г. относно хармонизиране на законодателствата на държавите членки относно данъците върху оборота-обща система на данъка върху добавената стойност, Съдът се е произнесъл, че за целите на приспадането, посочено в чл. 17, § 2, б."а" на Директивата, чл. 18, § 2, ал. 1 на Директивата трябва да бъде тълкуван в смисъл, че правото на приспадане трябва да бъде упражнено по отношение на данъчен период, през който са изпълнени двете условия, изисквани от тази разпоредба, а именно: стоките да са били доставени или услугите - извършени и данъчнозадълженото лице да притежава фактура или документ, който съгласно критериите, определени от въпросната държава-членка, може да се счита за служещ за фактура. В подкрепа на това разрешение е и анализът на решението на Съда по правата на човека в Страсбург по делото "Булвес" ЕООД срещу България. Данъчният казус, обсъден по това дело, се отнася за отказ на право на данъчен кредит на редовен получател по фактура, документираща реално извършена облагаема с ДДС доставка, поради късното начисляване на данъка от страна на доставчика, макар и при издадена в срок фактура. Настоящият случай третира аналогичен отказ поради късно начисляване на ДДС от страна на доставчика, но поради късното издаване на самата фактура. в т. 68 и 69 от мотивите на посоченото Решение ясно е казано, че "когато данъчните власти са отказали на фирмата жалбоподател правото да приспадне ДДС за въпросната сделка, вече е трябвало да бъде очевидно, че няма негативен ефект за Държавния бюджет. Напротив, в крайна сметка в Държавния бюджет са постъпили две плащания на ДДС за една и съща доставка - една от доставчика, получил плащане от фирмата жалбоподател и една от фирмата жалбоподател, след като й е било наредено да заплати ДДС заедно с лихва. Следствие на това, отказът на властите да позволят на фирмата жалбоподател да приспадне платеното ДДС, сам по себе си не изглежда да е оправдан от потребността да се осигури плащане на данъци, които са били изцяло платено или поне отчетени от доставчика в тогавашния момент, макар и със закъснение. Съдът в тази връзка счита, че е налице твърда интерпретация на разпоредбите, на които властите се позовават, при отказа на фирмата жалбоподател на право да приспадне платено ДДС и липса на каквото и да било отчитане на крайния ефект върху Държавния бюджет на закъснялото изпълнение на задълженията от страна на доставчика. Освен това, Съдът отбелязва, че фирмата жалбоподател не е имала абсолютни никакво право да наблюдава, контролира или гарантира изпълнение на задълженията за отчитане, и плащане на ДДС от страна на доставчика. Вследствие, Съдът смята, че фирмата жалбоподател е поставена в неравностойна позиция като не е разполагала със сигурност по отношение на това дали, въпреки щателното спазване на своите задължения, ще има право да приспадне платения на доставчика ДДС, тъй като признаването или правото на приспадане зависи и от оценката на данъчните власти за това дали доставчикът е изпълнил своите задължения за отчитане на ДДС своевременно." Решението следва да остане в сила, а на ответника по жалбата да се присъдят 2 800 лв. разноски за касационната инстанция. Водим от горното и на осн. чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК, Върховният административен съд, състав на осмо отделение