Решение № 4298 от 24.04.2023 г. на ВАС по адм. д. № 7753/2022 г.

Решение № 4298 от 24.04.2023 г. на ВАС по адм. д. № 7753/2022 г., III о., докладчик съдията Габриела Христова-Декова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на В. Г. с [ЕГН] и адрес гр. София, [адрес], чрез адв. В. Динков-САК, подадена срещу Решение № 4124 от 20.06.2022 г., постановено по адм. дело № 6789/2017 г. по описа на Административен съд – София-град само в частта, с която е отхвърлен предявения от Г. иск против Българска народна банка в размер на 5 679, 20 лв. и за периода от 26.07.2014 г. до 05.11.2014 г. Касаторът излага доводи за частична неправилност на решението поради допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, необоснованост и противоречие с материалния закон. Иска отмяна на съдебното решение в обжалваната част като неправилно и вместо него ВАС да постанови друго по същество, с което предявеният иск да бъде уважен в посочения в касационната жалба размер. Претендира направените разноски в двете съдебни инстанции. Редовно призован за съдебно заседание, касаторът чрез адв. Динков поддържа касационната жалба по изложените в нея съображения за незаконосъобразност на решението в оспорената му част. Ответникът по касация Българска народна банка, редовно призован, в писмен отговор на касационната жалба, в съдебно заседание чрез юрк. Стоянов и в представена писмена защита оспорва жалбата с твърдения за нейната неоснователност, съответно – правилност на атакувания с нея съдебен акт в оспорената му част по подробно изложени съображения. Претендира направените разноски в двете съдебни инстанции. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за основателност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на трето отделение, като взе предвид становищата на страните и извърши проверка на обжалваното решение на наведените касационни основания, както и след осъществяване на вменената му от закона служебна проверка за валидност, допустимост и съответствие на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 от АПК, приема следното: АССГ е сезиран с искова молба, предявена от В. Г. от гр. София срещу Българска народна банка с правно основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, с която ищецът като вложител в Корпоративна търговска банка претендира от ответника обезщетение за имуществени вреди в размер на 8 627, 96 лв., съставляващи равностойността на законната лихва върху максималния размер на гарантираните вземания от 196 000 лв., дължимо за периода от 30.06.2014 г. до 04.12.2014 г., и законната лихва върху тази сума от предявяване на иска до изплащането й. По твърдение на ищеца вредите са резултат от незаконосъобразното бездействие на БНБ да изпълни свое задължение, пряко произтичащо от имащата директен ефект разпоредба на чл. 1, § 3 от Директива 94/19/ЕО на Европейския парламент и Съвета от 30.05.1994 г. относно схемите за гарантиране на влоговете, изразяващо се в неизвършването своевременно на констатация за "неналичен депозит". Със съдебното решение АССГ е отхвърлил предявения иск като неоснователен, приемайки, че не са налице законовите предпоставки за ангажиране отговорността на ответника по реда на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ. За да постанови решението си, АССГ е приел за доказани сочените в исковата молба факти – ищецът е имал рамков договор за платежни услуги в КТБ от 24.10.2012 г., с подписани към него три анекса за три отделни преференциални безсрочни депозита в евро и долари; с Решение № 73 Управителният съвет на БНБ поставя КТБ под специален надзор за срок от три месеца; на 27.10.2014 г. БНБ внася в НС доклад за ситуацията в КТБ и предприетите действия; на 06.11.2014 г. БНБ отнема лиценза на КТБ; на 04.12.2014 г. Фондът за гарантиране на влоговете в банките (ФГВБ, Фондът) започва изплащане на същите, считано от 04.12.2014 г. АССГ е приел, че по делото не се доказва наличието на всички кумулативно изискуеми по закон материалноправни предпоставки за ангажиране отговорността на ответника за вреди по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ. Според съда по този иск за вреди са доказани следните предпоставки за ангажирането на отговорността на държава-членка за вреди от нарушение на правото на ЕС: от УС на БНБ е допуснато нарушение на чл. 1, § 3, буква i) от Директива 94/2019, и това нарушение е достатъчно съществено. Не са доказани обаче останалите предпоставки – ищецът да е претърпял вреда от нарушението в размер на законната лихва за определен период, както и претендираната вреда да е в пряка причинна връзка с нарушението на правото на ЕС. Съдът е приел, че по правото на ЕС отговорността на държавите членки към вложителите в кредитни институции не предвижда задължение за лихва при забавено изплащане на гарантираните депозити от съответната схема, идентично по националното право ищецът няма право на законна лихва като обезщетение за забавено плащане на гарантирания размер на депозита му от ФГВБ, поради изричната забрана за това, въведена с чл. 24, ал. 2 от Закона за гарантиране на влоговете в банките – ЗГВБ от 1998 г. (отм.). Според АССГ ищецът не е претърпял имуществени вреди и поради обстоятелството, че в размера на гарантирания депозит е получил изплащане на този допълнителен доход във вид на договорна лихва и по този начин е увеличил вземането си от КТБ. Заключил е, че след като ищецът е получил доходност от лихви върху вземането си за гарантирания размер на депозита, в това число за целия исков период и на основание чл. 119, ал. 5 от ЗКИ (отм.), без да е предвидено изрично начисляване на законна лихва като обезщетение за забава с капитализиране на лихвата по посочената разпоредба, то присъждането на претендираната законна лихва върху капитализирана вече лихва – доход от същото вземане, ще съставлява неоснователно обогатяване. Съдебното решение е валидно и допустимо, но частично неправилно. Неоснователни са доводите на касатора за допуснати процесуални нарушения при постановяване на оспореното решение. Конкретни пороци в тази връзка не се сочат. Настоящият състав не установява съществени нарушения на съдопроизводствените правила, които да водят до отмяна на решението на това основание. При установената по делото фактическа обстановка правилни са изводите на съда за това, че БНБ е извършила твърдяното нарушение, но несъответен на закона е решаващият извод на АССГ за това, че БНБ не дължи на ищеца обезвреда за пропуснати ползи от забавено изплащане на гарантирания размер на вложенията му в КТБ за част от претендирания период, тъй като не е доказано ищецът да е претърпял вреда от нарушението в размер на законната лихва за определен период, както и претендираната вреда да е в пряка причинна връзка с нарушението на правото на ЕС. Искът се основава на неприлагане от страна на БНБ на разпоредбата на чл. 1, § 3, буква i от Директива 94/19/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 30 май 1994 г. относно схемите за гарантиране на депозити (Директивата), която разпоредба за целия исков период и до 14.08.2015 г. не е била транспонирана в националното ни законодателство, и гласяща: "неналичен депозит" означава депозит, който е дължим и платим, но не е бил платен от кредитна институция, съгласно правните и договорни условия, приложими към него, когато е налице едно от следните обстоятелства: i) съответните компетентни органи са установили, че по тяхно виждане съответната кредитна институция изглежда неспособна за момента, по причини, които са пряко свързани с нейното финансово състояние, да изплати депозита и, че не съществува близка перспектива тя да бъде в състояние да го направи; компетентните органи установяват това колкото е възможно по-скоро и във всеки случай не по-късно от пет работни дни след като са се уверили за първи път, че дадена кредитна институция не е изплатила депозити, които са дължими и изискуеми. С оглед задължителната и директно приложима на територията на Република България в случая разпоредба на чл. 1, § 3, буква i от Директива 94/19/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 30 май 1994 г., БНБ в качеството си на надзорен по отношение КТБ орган е дължал активно действие, изразяващо се в преценка и обявяване на депозитите в КТБ за "неналични депозити", от който момент текат и императивните срокове, разписани в Директивата, за изплащането им в гарантираните от същата максимални размери. В случая е налице незаконосъобразно бездействие да се изпълни дефинирано в закон – в намиращата пряко приложение и ползващата се с директен ефект разпоредба на чл. 1, § 3, буква i от Директивата задължение на БНБ по обявяване неналичност на депозитите в КТБ. Още на 20.06.2014 г. (датата, на която БНБ е поставила КТБ под специален надзор) ответникът се позовава на изчерпване на ликвидните средства на "Корпоративна търговска банка", т. е. още на тази дата БНБ е следвало да обяви неналичност на депозитите в КТБ, от която дата следва да се определи и първия възможен достъп на вложителите до гарантирания размер на депозитите им. БНБ не може да бъде оправдана за това, че не е приложила норма на правото на ЕС с директен ефект, само защото Директивата не е била правилно транспонирана и съответно БНБ не е била изрично определена от българския законодател за "съответния компетентен орган". В случая, постановявайки Решение № 73/20.06.2014 г. за поставяне на КТБ под специален надзор, БНБ е разполагала с необходимите факти, основаващи извод за неналичност на депозитите по смисъла на чл. 1, § 3, буква i от Директивата, тъй като взема решение за преустановяването на достъпа до депозитите в нея по причини, пряко свързани с финансовото положение на банката. Не е спорно, че към 20.06.2014 г. КТБ не само не е изпълнила вече подадени заявки за плащане, но и всички вложители са били лишени от възможността изобщо да правят заявки за изплащане на депозитите си. Видно от решението на УС на БНБ, КТБ не е била в състояние да приема заявки и да изплаща дължимите и платими депозити. Въпреки това решение за обявяване неналичност не е взето. Едва на 06.11.2014 г. със свое решение БНБ отнема лиценза на КТБ, на който акт се основава последвалото изплащане на гарантирания размер на депозитите от 04.12.2014 г. при приложението на чл. 23, ал. 1 от ЗГВБ (отм.). Следва да се вземат предвид и решенията на Съда на Европейския съюз по дело С-571/16 и С-501/18, постановени по преюдициални запитвания по дела със сходен предмет. Така съгласно Решение С-571/16 член 1, § 3 и член 10, § 1 от Директива 94/19/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 30 май 1994 г. относно схемите за гарантиране на депозити, изменена с Директива 2009/14/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 11 март 2009 г., трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат, от една страна, национално законодателство, съгласно което установяването на неналичността на депозитите зависи от неплатежоспособността на кредитната институция и от отнемането на нейния банков лиценз, и от друга страна, отклоняване от предвидените от тези разпоредби срокове за установяване на неналичността и за изплащане на депозитите по съображение, че е необходимо кредитната институция да бъде поставена под специален надзор, както и че член 1, точка 3, подточка i) от Директива 94/19, изменена с Директива 2009/14, има директен ефект и представлява правна норма, целяща да се предоставят на частноправните субекти права, които да позволят на вложителите да предявяват искове за обезщетяване за вредите от късното изплащане на депозитите. За да се задейства схемата за гарантиране на депозитите, Директива 94/19/ЕО предвижда процедура само от три стъпки: 1) компетентният орган се уверява, че депозит, който е дължим и платим, не е бил изплатен от кредитна институция; 2) в рамките на пет работни дни след това заключение, компетентният орган трябва да определи дали съответната кредитна институция изглежда неспособна за момента, по причини, които са пряко свързани с нейното финансово състояние, да изплати депозити, които са дължими и платими и че не съществува близка перспектива тя да бъде в състояние да го направи; 3) схемата за гарантиране на депозити трябва да е в състояние да изплати надлежно доказаните вземания на вложителите в рамките на 20 работни дни, след като компетентният орган е взел своето решение. Обстоятелството, че ЗГВБ (отм.) обвързва началото на срока от 20 работни дни за изплащане на гарантираните депозити с решението за отнемане на лиценза на кредитната институция е ирелевантно, тъй като, както е приел СЕС в т. 1 от диспозитива на решението по дело С-571/16, разпоредбите на чл. 1, § 3 и чл. 10, § 1 от Директива 94/19/ЕО не допускат национално законодателство, което се отклонява от сроковете за установяване неналичността и за изплащане на депозитите. Изискванията на директивата са "да не се възпрепятства бързото изплащане" като удължаване на императивните срокове може да се извършва само "при изключителни обстоятелства". Налице е в случая неизпълнение на парично задължение, основаващо търсените вреди от забавено плащане, в размер основан на законната лихва върху дължимата сума за периода на забава. В настоящия казус, вредата за ищеца се изразява в пропуснатата полза от невъзможността за ползване на паричния капитал от 196 000 лева. В касационната жалба правилно е посочен периода, за който се претендира обезщетение. Относно началната дата на периода съдът приема, че срокът от 5 работни дни по чл. 1, § 3, буква i от Директива 94/19, в който БНБ е била длъжна да издаде изричен акт за установяване неналичността на депозитите, смятано от 20.06.2014 г. (датата на поставянето на КТБ под надзор) изтича на 27.06.2014 г. След този момент действително БНБ е в нарушение на посочената разпоредба, но постановяването на акт, с който се установява неналичността на депозитите, не е достатъчно условие за започване на тяхното изплащане, а се стартира схемата за изплащане на гарантираните депозити, съответно започва да тече срокът за изплащане. По арг. от чл. 23, ал. 5 от ЗГВБ (отм.), при вземане на дължимото се решение по чл. 1, § 3, буква i) в петдневния срок – т. е. най-късно на 27.06.2014 г., то срокът от 20 работни дни за изплащане на депозитите изтича на 25.07.2014 г. От следващия ден – 26.07.2014 г., ищецът започва да търпи реални вреди, поради неизплащане гарантирания размер на депозита. Решението за обявяване неналичността на депозитите е взето на 06.11.2014 г., когато е отнет лиценза на КТБ и е стартирана процедурата по компенсиране по чл. 10 от Директива 94/19. От тази дата включително БНБ вече не осъществява незаконосъобразно бездействие, поради което за този период до датата на изплащане на депозита на ищеца липсва основание за обезщетение. Поради това периодът, за който се дължи обезщетение, е 26.07.2014 г. – 05.11.2014 г., както е посочен и в касационната жалба. Противно на приетото в оспореното решение, налице е и пряка причинна връзка между незаконосъобразното бездействие на ответника и причинената вреда. Следователно налице са всички кумулативно изискуеми материалноправни предпоставки за ангажиране отговорността на ответника за вреди по чл. 1 от ЗОДОВ – незаконосъобразно бездействие за изпълнение на задължение, пряко произтичащо от закон, реално претърпени вреди от вида на твърдените и причинно-следствена връзка между твърдените вреди и установеното незаконосъобразно бездействие. Неоснователни са доводите на ответника и мотивите на първоинстанционния съд за липса на претърпени вреди, поради това, че на ищеца е начислявана договорна лихва от КТБ. В хода на производството по делото БНБ е формирала изрично възражение, че до датата на изплащане на гарантирания размер на влоговете, КТБ е начислявала договорна лихва върху депозита на ищеца, съответно, че в изплатения му размер от 196 000 лева е включена както главница, така и договорна лихва за периода 30.06.2014 г. до 06.11.2014 г. Видно обаче от представеното по делото писмо от КТБ АД (в несъстоятелност) с изх. № 2205 от 26.11.2021 г., банката не може да удостовери каква част от изплатените от ФГВБ средства представлява главница и каква лихви. Отделно от това следва да се отбележи, че договорната и законната лихва се дължат на различни фактически и правни основания и целта им е различна, поради което не може да се приеме, че начислената на ищеца договорна лихва за процесния период, частично или напълно обезщетява понесената вреда от забавеното изпълнение на паричното задължение за заплащане на гарантирания размер на депозита му. Размерът на обезщетението, основан на нормативно определената законна лихва върху сумата 196 000 лева за периода 26.07.2014 г. – 05.11.2014 г., възлиза на сума в размер на 5 624, 38 лева при извършеното изчисление с калкулатора за законна лихва на сайта на НАП. Ето защо обжалваното решение в частта му, с която е отхвърлен предявения иск за тази сума и период като неправилно следва да бъде отменено, като се постанови друго по съществото на спора, с което същата се присъди ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на завеждане на исковата молба до изплащането й. В останалата му обжалвана част (за сумата над 5 624, 38 лв. до претендираната с касационната жалба сума 5 679, 20 лв.) решението в тази отхвърлителна част следва да бъде оставено в сила като правилно. Предвид изхода на касационното дело разноски не се дължат на БНБ във връзка с отхвърлената част на иска, тъй като разпоредбата на чл. 10, ал. 4 от ЗОДОВ (в редакцията съгласно изм. и доп., публ. ДВ, бр. 94 от 29.11.2019 г.) е неприложима в конкретния случай, доколкото съгласно § 6, ал. 1 от ПЗР на ЗИД на ЗОДОВ, този закон се прилага за предявени искови молби, подадени след влизането му в сила, а исковата молба е подадена преди това – на 20.06.2017 г. Съгласно приложимата правна уредба – чл. 10, ал. 2 и ал. 3 от ЗОДОВ (в относимата редакция), не се предвижда ищецът да дължи на ответника заплащане на разноски и възнаграждение за процесуално представителство, следователно не е налице основание на БНБ да бъде присъдено претендираното юрисконсултско възнаграждение. Касаторът своевременно е претендирал направените в двете съдебни производства разноски, които предвид изхода на спора и разпоредбата на чл. 10, ал. 3 от ЗОДОВ следва да му бъдат присъдени в доказаните размери. Пред АССГ са доказани разноски за внесена държавна такса в размер на 10 лв., като няма доказателства за договорено и заплатено адвокатско възнаграждение (представено е само пълномощно на л. 15 от адм. д. № 6789/2017 г. по описа на Административен съд – София-град). Пред ВАС първоинстанционното решение е обжалвано за 5 679, 20 лв., уважава се за 5 624, 38 лв., уважената част е 99 % от претендираната. Заплатеното по банков път адвокатско възнаграждение е 736, 80 лв. (л. 39-40), съобразно уважената част на иска същото следва да се присъди в размер на 729, 43 лв. На касатора следва да се присъди и заплатена държавна такса за касационното производство в размер на 5 лв. (дължима в този размер съгласно чл. 18, ал. 3 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по Гражданския процесуален кодекс). Разликата в размер на 41 лв. над сумата от 5 лв. до останалата внесена част може да бъде поискана за възстановяване като недължимо платена. Общо направените и доказани разноски в двете инстанции са в размер на 744, 43 лв. По горните съображения и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, трето отделение