Решение № 11035 от 22.10.2015 г. на ВАС по адм. д. № 13112/2014 г.

Решение № 11035 от 22.10.2015 г. на ВАС по адм. д. № 13112/2014 г., III о., докладчик съдията Галина Христова Производството е по реда на чл. 208 и сл. АПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Халил Адем Хасан, изтърпяващ наказание "лишаване от свобода" в Затвора гр. Плевен, срещу Решение № 336 от 25.06.2014 г., постановено по адм. дело № 1092/2013 г. от Административен съд Плевен. В жалбата се мотивират отменителните основания на чл. 209, т. 3 АПК и се иска отмяната на съдебния акт. Министърът на правосъдието, чрез пълномощника си - юрк. Георгиева, също обжалва посочения съдебен акт в осъдителната му част, като излага доводи за неговата недопустимост, алтернативно - неправилност поради нарушение на материалния закон и необоснованост, и иска неговата отмяна. Процесуалният представител на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност и на двете касационни жалби. Счита, че съдебното решение е постановено при изяснени фактически обстоятелства и при правилно прилагане на материалния закон, в съответствие с доказателствата, които установяват, че при престоя на ищеца в затвора в гр. Ловеч и в гр. Варна в двата процесни периода (от 26.10.2005 г. до 20.12.2006 г. в затвора Ловеч и от 20.12.2006 г. до 19.02.2009 г. в затвора Варна), той не е имал свободен достъп до санитарен възел и течаща вода в една значителна част от денонощието. По аргумент от чл. 2, ал. 2 от ЗИН (отм.), чл. 3 от ЕКПЧОС и относимата практика на Съда по правата на човека, административният съд е приел, че тези условия сочат на сериозно отклонение от подходящата жизнена среда. Установените по делото конкретни фактически данни относно начина, по който ищецът е удовлетворявал естествените си физиологични нужди през това време обосновават наличието на хипотеза на унижение на човешкото достойнство на осъденото лице и в този смисъл - на нарушение на предписанията на посочените разпоредби. Предвид техния императивен характер, независимо от липсата на изрично предвидено нормативно задължение на затворническата администрация да осигури съответните битови условия, правилно съдебният състав е приел, че вследствие от тяхното неспазване е накърнена защитена общочовешка ценност, респективно, че е осъществен фактическият състав на чл. 1 ЗОДОВ за ангажиране на отговорността на ответника. На второ място, правилно, предвид съдържанието на предявения иск и обособяването в него на два периода, през които, по твърдение на ищеца е търпял увреждане, мотивирали обособяването на две отделни искови претенции с посочването на самостоятелна цена за всяка една от тях, съдебният състав е разгледал възражението на ответника за изтекла давност поотделно за всяка от претенциите. В тази връзка, основателно, по аргумент от чл. 110 ЗЗД и Т. Р. № 3 от 2004 г. на ОСГК на ВКС (т. 4), той е приел, че погасителната давност на иска за обезщетение започва да тече от момента на преустановяване на съответното незаконосъобразно бездействие и че предвид установените в случая относими към този въпрос факти, тя е изтекла за първия период, касаещ престоя на лицето в Затвора Ловеч. Размерът на присъденото обезщетение е определен съобразно чл. 52 ЗЗД. Настоящата инстанция, като взе предвид доводите на страните и доказателствата по делото, намери за установено следното: Касационните жалби са подадени в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, от надлежни страни и са процесуално допустими. Разгледана по същество касационната жалба на Халил Хасан е основателна по следните съображения: С обжалваното решение съдът от първата инстанция е осъдил Министерството на правосъдието на Република България, на осн. чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, да заплати на Халил Адем Хасан обезщетение в размер на 1 000 лв. за претърпени неимуществени вреди от незаконосъобразно бездействие във връзка с неосигуряване на санитарен възел в Затвора гр. Варна за периода от 20.12.2006 г. до 19.02.2009 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от завеждане на иска - 18.11.2013 г. до окончателното изплащане на главницата, като за разликата над 1 000 лв. до 16 300 лв. и за лихва в размер на 8 150 лв. искът е бил отхвърлен като неоснователен и недоказан. Със същото решение искът на Халил Хасан с правно основание чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ срещу Министерството на правосъдието на РБ за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди за периода от 26.10.2005 г. до 20.12.2006 г., в размер на 8 700 лв. и лихва в размер на 4 350 лв., от незаконосъобразни бездействия по осигуряване на санитарен възел в Затвора - гр. Ловеч е бил отхвърлен поради погасяването на вземането по давност. Ищецът е бил осъден да заплати на Министерството на правосъдието на РБ разноски по делото, по компенсация, в размер на 100 лв. за юрисконсултско възнаграждение. За да обоснове този резултат, съдът е приел от фактическа страна следното: Халил Хасан изтърпявал наложеното му с влязла в сила присъда наказание. За времето от 26.10.2005 г. до 20.12.2006 г., когато е пребивавал в Затвора гр. Ловеч, е претендирал да бъде обезщетен за това, че в килиите, в които е бил настаняван, са липсвали санитарен възел и течаща вода, поради което е бил принуден да удовлетворява физиологичните си нужди в пластмасова кофа в самата килия и в присъствието на останалите лишени от свобода. Бездействието на администрацията на затворите да осигури чистота и неуважението към човешкото му достойнство е рефлектирало негативно върху психиката му, за което държи да бъде осъден ответника, чието задължение по закон е да осигури нормални и хигиенични условия в местата за изтърпяване на наказанията. По тази претенция, въз основа на събраните доказателства, съдът е установил от фактическа страна, че действително в процесния период не е имало изградени самостоятелни санитарни възли в килиите на затвора, поради което всички осъдени, в това число и доживотно осъдените, какъвто е и ищецът, не са имали достъп до санитарни възли през нощта. Такива възли в затвора Ловеч са изградени след 2008 г. На Халил Хасан е бил осигуряван достъп до санитарен възел и време за личен тоалет - сутрин по 30 мин. и обед и вечер - по 15 мин., съобразно изготвени графици по килии. Осъдените от неговата група (ХI-та) са извеждани от килиите и по един час на ден за престой на открито и по веднъж седмично за баня. Физиологичните си нужди извън това време обитателите са удовлетворявали в налична в килията пластмасова кофа с капак, който не се е затварял плътно и за която не е имало обособено място, закрито с параван или по друг начин, поради което използващите я са били принудени да вършат това пред погледите на останалите в килията. Опазването и поддържането на ред и хигиена в килиите е било предоставено на настанените в помещенията затворници, но дезинфекциращи препарати не са предоставяни. При тази фактическа установеност съдът е направил извод за допустимост на иска срещу МП на РБ, съгласно указанията на ВАС, дадени в Определение № 1149 от 29.01.2014 г., постановено по адм. дело № 869/2014 г., но неоснователност, поради настъпила погасителна давност. За този си извод съдът е счел, че следва да намери приложение нормата на чл. 110 ЗЗД и т. 4 от Тълкувателно решение № 3/2004 г. на Върховния касационен съд. В мотивите е посочено, че след 20.12.2006 г., когато ищецът е бил преместен в Затвора гр. Варна, бездействието на администрацията на Затвора гр. Ловеч е било преустановено, поради което искът е следвало да бъде предявен до 20.12.2011 г., т.е. в петгодишния общ давностен срок. Тъй като искът е предявен на 18.11.2013 г., то претенцията е погасена по давност и не следва да бъде уважена. Претенцията за периода от 20.12.2006 г. до 19.02.2009 г., когато Халил Хасан е пребивавал в Затвора гр. Варна е приета от съда за основателна и доказана. При анализ на доказателствата съдът е установил, че и в този затвор осъденият е бил настанен в зоната за повишена сигурност, в която са настанявани осъдени на доживотен затвор без право на замяна, изолирани съгл. чл. 248, ал. 1 от ЗИНЗС. Установил е също, че достъп до санитарен възел тези лица са имали сутрин, обед и вечер по един час, по време на ежедневните спортни и културно-информационни дейности, но са разполагали с лични преносими тоалетни. Често пъти ищецът се е оплаквал на инспектора по социални дейности от условията, и че е бил принуден да се стиска да ползва кофата. Оплаквал се е, че се чувства изоставен, отхвърлен, унизен, безсилен. Имал е физически и душевни терзания, притеснявал се е от обстоятелството, че го наблюдават при физиологични нужди. Оплаквал се е от бъбреци. Препарати за почистване на кофата не са раздавани. При тази фактическа установеност съдът е приел, че на основанието, на което искът е бил предявен - чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, той е основателен и доказан - отговорността на Държавата, в лицето на МП и в частност на затворническата администрация, в случая следва да бъде ангажирана, тъй като е безспорно установено бездействие да се изпълни законово задължение и да се осигурят санитарен възел и течаща вода. Поради това бездействието е незаконосъобразно. Изтърпяването на наложено с присъда наказание не може да има за цел причиняване на физическо страдание, унижение на човешкото достойнство и изтезание по смисъла на чл. 3 ЕКПЧОС. Липсата на санитарен възел и течаща вода в килиите на осъдения за период повече от 1 г. и пет месеца (според практиката на Европейския съд по правата на човека) е отклонение от понятието за подходяща жизнена среда и нарушение на чл. 3 от ЕКПЧОС, за което Държавата носи отговорност. При определяне на размера на обезщетението, съдът се е съобразил с нормата на чл. 52 от ЗЗД, приложима на осн. § 1 от ЗР на ЗОДОВ. Преценил е продължителността на увреждането, последиците за ищеца и по справедливост е приел, че обезщетението следва да се присъди в размер на 1 000 (хиляда) лв., ведно с лихвата от датата на предявяване на исковата молба до окончателното изплащане на главницата. Решението е неправилно и ще следва да се отмени, а делото - да се реши на базата на събраните доказателства. Процесуалният представител на МП на РБ възразява в касационната си жалба, че обжалваното решение е недопустимо. Това възражение е неоснователно по наведените в жалбата съображения. Претенцията на ищеца е за присъждане на обезщетение за периода от 26.10.2005 г. до 20.12.2006 г. и от 20.12.2006 г. до 19.02.2009 г. и е насочена срещу Министерство на правосъдието на РБ. Този ответник е бил конституиран в процеса в съответствие с чл. 19а, ал. 2 и ал. 3 ЗИН (отм. със ЗИНЗС) вр. чл. 205 АПК. Правилно в касационната жалба е отбелязано, че ЗИНЗС е влязъл в сила от 1.06.2009 г. и именно поради това изменението н законовата уредба не засяга исковия период посочен от ищеца - от 26.10.2005 г. до 19.02.2009 г. Страните са били правилно конституирани и ответник по иска на Хасан е именно МП на РБ. Неоснователни са и възраженията, че неимуществените вреди не са доказани - ищецът не бил ангажирал доказателства за тяхното наличие, както и за обстоятелството условията в затворите да са се отразили на психическото и физическо му здраве. В конкретния случай бездействието на затворническата администрация на затворите в гр. Ловеч и гр. Варна е в нарушение на чл. 3 ЕКПЧОС и вътрешното законодателство на РБ. Съгласно практиката на ЕСПЧ определящ критерии за наличие на нарушение по смисъла на чл. 3 Конвенцията е продължителността на унижението, въздействието му върху психиката и физиката на жертвата, полът, възрастта и здравословното й състояние. В тази връзка не е необходимо ищецът да доказва ноторни факти, а именно, че условията, в които е бил поставен да търпи наложеното му с присъда наказание през целия период са унижаващи човешкото достойнство, че се отразяват пагубно на човешката психика, респ. повлияват човешкото здраве. Исковият период е от 4 години и 6 месеца (общо) и в този период по 24 ч. в денонощието "санитарния възел" във формата на пластмасова, недостатъчно дезинфекцирана, незатваряща се плътно кофа представлява част от "интериора" на помещението, което ищецът "дели" с други осъдени. Каквито и физиологични нужди да е имал, той е бил длъжен "да ги споделя" или да се въздържа от удовлетворяването им. Както правилно е отбелязал решаващият съд налице е и обилна национална съдебна практика, в която се приема, че липсата на постоянен достъп до санитарен възел в местата за лишаване от свобода е отклонение от подходящата жизнена среда за изтърпяващите присъди и задържаните лица, независимо от отлагателното условие в нормативното задължение на административния орган да осигури такъв достъп. В тази връзка Европейския съд по правата на човека многократно се е произнасял по дела срещу България. Ето защо съдът правилно е приел нарушение на чл. 3 ЕКПЧОС и вътрешното законодателство, а събраните в хода на съдебното производство доказателства са достатъчни, за да се направи извод за основателност на претенцията на ищеца. В касационната жалба е налице и възражение, че съдът не е приел за основателно възражението на МП за изтекла погасителна давност за периода от 26.10.2005 г. до 18.11.2008 г. Ищецът също има възражение срещу прилагането на института на давността за периода от 26.10.2005 г. до 20.12.2006 г., поради което тези възражения ще следва да бъдат разгледани съвместно. Съдът от първата инстанция е направил неверен прочит на ТР № 3 от 22.04.2004 г., постановено по ТД № 3/2004 г. от ОСГК, вследствие на което неправилно е приложил института на общата погасителна давност и въз основа на това е приел за неоснователна и е отхвърлил исковата претенция за периода от 26.10.2005 г. до 20.12.2006 г. Съгласно т. 4 на ТР № 3 искането за обезщетение за вреди произтича "от фактически действия или бездействия на администрацията, обезщетението за тях може да се иска след признаването им за незаконни, което се установява в производството по обезщетяването". Именно в производството по обезщетяване съдът установява както факта на незаконосъобразност на акта/действието/бездействието, така и размера на обезщетението. В по-ранен момент "вземане" не е налице. Отделно от това, неправилно съдът е приел още, че е налице "преустановяване" на бездействието на администрацията на Затвора гр. Ловеч с факта на преместване на осъдения в друг затвор (Варна). В случая е налице продължавано бездействие, все на затворническа администрация, поради това, че бездействието е налице и в следващата институция, т.е. то не е "преустановено". Преустановяване на бездействието ще е налице, ако след преместването бе настъпила промяна в условията, при които се изтърпява присъдата, а това не е така. Ищецът ангажира безвиновната отговорност на Държавата в лицето на нейния процесуален субституент - МП на РБ, чието законово задължение е да осигури подходящи условия в местата за изтърпяване на наказанията. Държавата не е изпълнила това свое задължение и именно по тази причина е налице бездействие. А дали това бездействие е на едно или друго място е без значение за факта на бездействието. На следващо място, извън казаното по-горе, изводите на решаващия съд за изтичане на погасителна давност в конкретния случай са неправилни на още едно основание. При служебна справка в системата на съда настоящият съдебен състав установи, че пред Административния съд Ловеч е било образувано адм. дело № 94/2012 г. по искова молба на Халил Хасан срещу Министерство на правосъдието на РБ, с която на осн. чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, чл. 2, ал. 2 ЗИН (отм.), чл. 29, ал. 1 и чл. 35, ал. 5 от Конституцията на РБ и чл. 3 ЕКПЧОС е претендирал да бъде обезщетен за понесени неимуществени вреди в размер на 25 000 лв., ведно със законната лихва върху тази сума за периода от 26.10.2005 г. до 19.02.2009 г., от които в Затвора гр. Ловеч в периода от 26.10.2005 г. до 20.12.2006 г. и в Затвора гр. Варна - в периода от 20.12.2006 г. до 19.02.2009 г. С определение от 14.11.2012 г. съдът е оставил тази искова молба без разглеждане, върнал я е на ищеца и е прекратил производството по делото, като в мотивите си е посочил, че ищецът не е изпълнил дадените му указания да изправи нередовностите на исковата си молба. При касационното обжалване тричленен състав на ВАС, IV отд. е оставил съдебния акт в сила - Решение № 16395 от 19.12.2012 г., постановено по адм. дело № 14673/2012 г. След влизане в сила на решението на съда, на 18.11.2013 г., осъденият Халил Хасан отново е предявил иск със същото основание и предмет, но пред АС Плевен (на 15.03.2013 г. е преведен да търпи наказанието си в Затвора гр. Плевен, съгласно справка, приложена на л. 60 от адм. дело № 1092/2013 г.). Следователно изводът на съда, че претенцията за периода от 26.10.2005 - 20.12.2006 г. е погасен по давност не са правилни, тъй като искът е заведен през 2012 г. и петгодишният срок, визиран от съда е прекъснат като е започнал да тече нов 5-годишен срок. Предвид изложеното, настоящият съдебен състав намира, че основателността на исковата претенция за целия визиран от ищеца период е доказана. Налице са комулативно изискуемите предпоставки на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ и отговорността на ответника следва да бъде ангажирана. Досежно размера на присъденото обезщетение, срещу който размер Халил Хасан възразява настоящият състав намира следното: Съдът е присъдил обезщетение по справедливост и с оглед правилата на чл. 52 ЗЗД, като в мотивите е посочил, че преценява продължителността на увреждането и последиците за ищеца. Приел е, че искът е доказан за сумата от 1 000 лв., които представляват обезщетение за вредите, понесени в периода от 20.12.2006 г. до 19.02.2009 г., когато присъдата е търпяна в Затвора гр. Варна, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на завеждане на исковата молба - 18.11.2013 г. до окончателното изплащане на сумата. Понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно, а всякога е свързано с преценката на обективно съществуващи конкретни обстоятелства, както и на общественото разбиране за справедливост на даден етап от развитието на самото общество, което пък е несъмнено обусловено от съществуващите икономически условия в страната, индиция за които са напр. минималната работна заплата или пенсия, помощите за безработни и т.н. С оглед икономическите условия в страната, характера на бездействието и на увреждането, както и естеството и степента на претърпените морални страдания, продължителността на периода, в който е търпяна вредата - повече от 4 години и 6 месеца, а и размера на обезщетенията, които Съдът по правата на човека присъжда в своите решения по близки казуси, настоящият състав намира, че справедливото обезщетение в случая е в размер на 4 000 лв. за целия претендиран период (решение от 18.01.2005 г. на ЕСПЧ по делото Кехайов срещу България; решение от 5.04.2007 г. на ЕСПЧ по делото Тодор Тодоров срещу България; решение от 12.10.2006 г. на ЕСПЧ по делото Стайков срещу България). В останалата част до претендирания размер от общо 25 000 лв. искът следва да бъде отхвърлен. Лихва върху така признатата сума е дължима от завеждане на исковата молба - 18.11.2013 г. до окончателното изплащане на сумата. Водим от изложеното и на осн. чл. 221, ал. 2, предл. второ и чл. 222, ал. 1 АПК Върховният административен съд, трето отделение