Решение № 8401 от 11.8.2025 г. на ВАС по адм. д. № 2558/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Брейн тръст секюрити ООД срещу Решение 9651 от 08.11.2024 г. на Административен съд (АС) - Пловдив по адм. дело 1348/2024 г. С решението е отхвърлена жалбата на Брейн тръст секюрити ООД срещу Заповед 3286з-2231 от 12.06.2024 г. на директора на Главна дирекция Национална полиция (ГДНП) в Министерството на вътрешните работи (МВР), с която на основание чл. 49, ал. 1, т. 2 във вр. с чл. 47, т. 5, б. "а" от Закона за частната охранителна дейност (ЗЧОД) и чл. 41, ал. 4 от Закона за Министерство на вътрешните работи (ЗМВР) е отнет Лиценз 2975 от 03.05.2016 г. на Брейн тръст секюрити ООД за извършване на дейност по чл. 5, ал. 1 ЗЧОД (отм.). Касационният жалбоподател Брейн тръст секюрити ООД, счита обжалваното решение за неправилно, постановено в нарушение на материалния закон, при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необосновано - отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Сочи, че неправилно съдът е приел, че целта на ЗЧОД е в дейността по този закон да не участват лица, които са били осъждани, независимо дали по повод това осъждане е настъпила реабилитация по право или абсолютна реабилитация по чл. 88а от Наказателния кодекс (НК). Излага, че е налице произнасяне на Общото събрание на Наказателната колегия (ОСНК) на Върховния касационен съд (ВКС) по съдържанието и тълкуването на чл. 88а НК с Определение 1 от 25 юни 2024 г. Посоченото определение не е обсъдено в обжалваното решение. Ако съдът беше приложил правилно чл. 88а, ал. 1 НК е щял да стигне до извод, че процесната заповед е незаконосъобразна. Издателят на заповедта и съдът не са съобразили, че осъденият съдружник в Брейн тръст секюрити ООД през 1997 г. за шофиране без свидетелство за управление на МПС не само е реабилитиран по право на основание чл. 86 НК, а по отношение на него трябва да се съобрази ех lege прилагането на чл. 88а НК, който урежда пълната, абсолютна реабилитация. В случая за осъдения се прилага хипотезата на чл. 82, ал. 1, т. 5 НК, защото неговото наказание е глоба - т. е. нужно е да са изтекли две години от изпълнението на наказанието. Щом това лице е реабилитирано на 24.06.2005 г. (чл. 86, ал. 1, т. 3 НК) това означава, че при всички случаи към 24.06.2007 г. по отношение на него се прилагат последиците на пълната реабилитация. Този факт не е оспорен от насрещната страна и изрично е потвърден от съда с решението. Пълната реабилитация се различава от непълната, която, съгласно чл. 85 НК, заличава осъждането и отменя за в бъдеще последиците, които законите свързват със самото осъждане, освен ако в някое отношение със закон или указ е установено противното. Реабилитираното лице чрез абсолютна реабилитация се ползва със статус на неосъждано лице, който статус не може да бъде поставян под съмнение от правоприлагащите органи. Като не е зачел ясния смисъл, който произтича от член 88а, ал. 1 НК, съдът е постановил решението си при съществено нарушение на приложимия материален закон. Наред с това несъобразяването с определението на ОСНК на ВКС води до постановяване на решението при съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Макар и във формата на определение разбирането, обективирано в Определение 1 от 25 юни 2024 г. на ОСНК на ВКС има задължителен характер като такова, което е дадено по правен въпрос с цел да се ограничи бъдеща противоречива практика. Постановеното решение не е отчело действието на материалния закон във времето и че същият е неприложим спрямо заварените положения. Р. С. е приет за съдружник в дружеството преди влизането в сила на действащия Закон за частната охранителна дейност в началото на 2018 г. Установено е, че преди новия ЗЧОД, по предходния режим не е имало ограничение за съдимост на съдружниците в дружество, което предоставя услуги по частна охранителна дейност. Пар. 4, ал. 1 от Преходните и заключителни разпоредби (ПЗР) на ЗЧОД гласи, че издадените до влизането в сила на този закон лицензи за извършване на частна охранителна дейност, включително лицензите за извършване на самоохрана, издадени на лица по чл. 2, ал. 3, запазват действието си. Следователно законодателят не е предвидил обратно действие на новата разпоредба на чл. чл. 47, т. 5, б а ЗЧОД, което е и основанието на процесната заповед във вр. с чл. 49, ал. 1, т. 2 ЗЧОД. Нормата не може да се приложи спрямо предходно възникнали ситуации. Налице е неправилно разбиране на правото на Европейския съюз (ЕС) и на допустимите ограничения на основните свободи, както и противоречие на решението с практиката на Съда на ЕС (СЕС). В постановеното решение не са обсъдени наведените възражения в жалбата за нарушаване на принципа на пропорционалност. Многократно в практиката си СЕС е имал възможност да потвърди, че извършването на частна охранителна дейност има търговски характер и има качеството на икономически сектор, спрямо който на общо основание се прилагат основните правила на вътрешния пазар и основните принципи на движение, както и че частната охранителна дейност не може пряко или специално да се свърже с дейност по упражняване на официална власт. Не са налице елементи, характеризиращи частната охранителна дейност, които да я свържат с предоставяне на държавни правомощия и осъществяване на държавна власт. Ето защо всяка държавна мярка с регулативен характер е намеса в този сектор и подлежи на легитимиране на общо основание. Изискване, което налага собственик на част или на целия капитал на търговско дружество да прекрати корпоративното си участие в последното, под страх от отнемане на лиценза, е явно ограничение не само на свободата на предоставяне на услуги, на установяване, но и на свободното движение на капитали. Едно такова ограничение може да е съвместимо с Договорите само ако бъде продиктувано от съображение от обществен ред. От българския ЗЧОД не може да се изведе надежден и достоверен легитимен интерес, който да оправдае ограничаването на три основни свободи на движение в хипотеза на реабилитиран, осъждан преди около 30 години за шофиране без шофьорска книжка, корпоративен собственик. Разбирането за ясната норма на чл. 88а, ал. 1 НК на ОСНК на ВКС е изцяло съвместимо с принципа на пропорционалност в допустимите легитимни ограничения на четирите свободи на движение. Решаващият съд не е изпълнил фундаменталното си задължение да осигури действието на правото на ЕС и да го приложи по спора. Нарушено е изведеното от СЕС изискване всеки отказ за отправяне на преюдициално запитване да се мотивира. Решаващият съд е оставил без уважение изрично формулираното искане за отправяне на преюдициално запитване по конкретно развити въпроси с релевантност по спора, без да приведе каквито и да е мотиви. С постановеното решение е нарушен принципът на правна сигурност. Неправилно издателят на процесната заповед не е взел предвид факта, че осъжданият съдружник, при приемането си за съдружник в дружеството, е представил съдебно удостоверение за това, че има чисто съдебно минало. Към датата на отнемане на лиценза на дружеството съдружниците няма как да знаят, че техният съдружник е бил осъждан, но реабилитиран по право и то с право на абсолютна реабилитация. Прави искане решението да бъде отменено и съдът да обяви Заповед 3286з-2231 от 12.06.2024 г. директора на ГДНП за нищожна, евентуално - да я отмени като незаконосъобразна. Прави искане, в случай, че настоящият състав на ВАС счита, че съществуват каквито и да са съмнения относно това дали нормата на чл. 88а, ал. 1 НК разкрива законодателната воля да изключи всякакви други изисквания препятстващи правопогасяването на факта на осъждането и последиците, които държавата свързва с него, на основание чл. 124, ал. 2 от Закона за съдебната власт (ЗСВ) и с оглед правомощието в чл. 125 ЗСВ, да сезира председателя на ВКС и председателя на Върховния административен съд (ВАС), за да направят искане за приемане на тълкувателно постановление от съвместните ОС на НК и на ГК на ВКС и ОС на ВАС по въпроса: Когато закон предвижда ограничение независимо от реабилитацията на индивидуалните права на правен субект в случаите, в които този правен субект е осъждан за престъпление от общ характер, следва ли чл. 88а, ал. 1 НК да се тълкува в смисъл, че разкрива законодателната воля да изключи всякакви други изисквания препятстващи правопогасяването факта на осъждането и последиците, които държавата свързва с него, както и че реабилитацията по чл. 88а, ал. 1 НК, за разлика от тази по чл. 85 вр. с чл. 86 НК има абсолютен характер? Прави искане, в случай, че настоящият състав изпитва съмнение относно предложеното разбиране за съвместимостта на абсолютната реабилитация с основните свободи на движение и принципа на пропорционалност, защитим в правото на ЕС, както и за приложимостта в настоящия случай на това разбиране, да се поизнесе по формулираното искане за отправяне на преюдициално запитване по настоящия спор с молбата депозирана по адм. дело 1348/2024 г. пред АС Пловдив от 30.08.2024 г. Претендира присъждане на сторените по делото разноски, включително разноските направени пред първоинстанционния съд. Касаторът се представлява от адвокат Е. Методиева. Ответникът директорът на Главна дирекция Национална полиция изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Сочи, че с факта на осъждане през 1997 г. и независимо от настъпилата реабилитация през 2005 г., след влизането в сила на ЗЧОД (обн. ДВ, бр. 10 от 30.01.2018 г., в сила от 31.03.2018 г.) съдружието на Р. С. в Брейн тръст секюрити ООД е в противоречие с изискванията на закона и са налице материалните предпоставки за отнемане на лиценза. Първоинстанционният съд правилно е достигнал до извод, че въведеното ограничение за осъдени лица за умишлено престъпление от общ характер, независимо от реабилитацията, да не могат да осъществяват частна охранителна дейност, не е прекомерно накърняване на личната сфера и отчита баланса между обществените и личните интереси. С. е имал достатъчно време да напусне дружеството, така че лицензът да не бъде отнет и дейността да бъде продължена. Върховният административен съд приема, че изразът независимо от реабилитацията включва всички хипотези уредени в Глава десета Реабилитация на Наказателния кодекс. Действително Върховният касационен съд е на обратното становище в някои свои решения, но това разбиране е по-скоро изключение. Счита, че касаторът превратно тълкува изложеното в Определение 1 от 25 юни 2024 г. на ОСНК на ВКС. Първоинстанционният съд правилно е приел, че е осъществен фактическият състав по чл. 49, ал. 1, т. 2 във вр. с чл. 47, т. 5, б. а ЗЧОД за отнемане на лиценза на касационния жалбоподател. Прави искане решението да бъде оставено в сила. Счита исканията за тълкуване и за отправяне на преюдициално запитване за неоснователни. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Прави искане, в случай на прекомерност на възнаграждението за адвокатска защита, то да бъде намалено до минималния размер, определен съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата. Ответникът се представлява от юрисконсулт Г. Розенова. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, след като обсъди твърденията и доводите на касатора и възраженията на ответника и провери обжалваното решение с оглед на правомощията си по чл. 218, ал. 2 АПК, приема за установено от фактическа и правна страна следното: Касационната жалба е допустима подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество, касационната жалба е основателна. За да постанови решението си съдът е установил от фактическа страна, че административното производство е започнало служебно по повод извършване на проверка от служители на Главна дирекция Национална полиция по текущ контрол върху частната охранителна дейност. При извършена справка в Единен автоматизиран централизиран регистър на лицензите за дейностите по ЗЧОД е установено, че Лиценз 2975 от 03.05.2016 г. за извършване на дейности по чл. 5, ал. 1, т. 1 (лична охрана на физически лица), т. 2 (охрана на имуществото на физически или юридически лица), т. 3 (охрана на мероприятия) и т. 4 (охрана на ценни пратки и товари) от ЗЧОД (отм.) на територията на цялата страна, е издаден на Брейн тръст секюрити ООД, ЕИК 204013666, със седалище и адрес на управление - гр. Пловдив, [улица]. След справка в Търговския регистър и регистъра на юридическите лица с нестопанска цел е констатирано, че на 27.10.2017 г. като съдружник в горепосоченото юридическо лице, титуляр на лиценза, е вписан Р. Т. С., [ЕГН]. След извършена служебна проверка на съдружниците в дружеството и управителя в Централизирана автоматизирана информационна система Съдебен статус е издадена Електронна справка за съдимост с рег. [номер]. От последната се установява, че Р. Т. С. е осъждан по НОХД 113/1997 г. на Районен съд - Карлово, Присъда 381/03.10.1997 г., в сила от 17.10.1997 г. за извършено престъпление по чл. 343В, ал. 1 НК, реабилитиран по право на 24.06.2005 г. От администрацията е прието, че е налице хипотезата на чл. 49, ал. 1, т. 2, вр. чл. 47, т. 5, б. а ЗЧОД за отнемане на притежавания от Брейн тръст секюрити ООД лиценз за извършване на частна охранителна дейност. До дружеството на основание чл. 26, ал. 1 АПК е изпратено Съобщение рег. 388600-34009 от 22.05.2024 г. за започване на производство по отнемане на лиценз. От юридическото лице е депозирано Възражение вх. 388600-35760 от 29.05.2024 г. Последвало е издаване на оспорваната Заповед 3286з-2231 от 12.06.2024 г. на директора ГДНП, с която на основание чл. 49, ал. 1, т. 2 във вр. с чл. 47, т. 5, б. а ЗЧОД и чл. 41, ал. 4 ЗМВР е отнет Лиценз 2975 от 03.05.2016 г., на Брейн тръст секюрити ООД, за извършване на дейност по чл. 5, ал. 1 ЗЧОД (отм.). При така установеното съдът е приел, че заповедта е издадена от компетентен орган съгласно чл. 49 във връзка с чл. 40 от ЗЧОД, при спазване на изискването за форма, при липса на съществени нарушения на административнопроизводствените правила и е в съответствие с материалния закон и с целта на закона. След анализ на разпоредбите на чл. 49, ал. 1, т. 2 и чл. 47, т. 5 ЗЧОД е посочил, че Брейн тръст секюрити ООД, е било лицензирано за извършване на частна охранителна дейност по чл. 5, ал. 1, т. 2 ЗЧОД (отм.). Към 12.04.2024 г. Брейн тръст секюрити е дружество с ограничена отговорност, като управител е Б. Ц. И. и съдружници са Н. П. П., Р. Т. С., М. В. С. и Б. Ц. И.. Р. Т. С., приет на 27.10.2017 г. за съдружник в Брейн тръст секюрити ООД, е осъждан по НОХД 113/1997 г. на Районен съд - Карлово, Присъда 381 от 03.10.1997 г., в сила от 17.10.1997 г. за извършено престъпление по чл. 343В, ал. 1 НК, реабилитиран по право на 24.06.2005 г. При така установените факти, съдът е счел, че е законосъобразен е изводът на административния орган, че по отношение на жалбоподателя е налице изрично и посоченото в чл. 47, т. 5, б. а ЗЧОД основание за отказ, респ. за отнемане на лиценз за извършване на частна охранителна дейност. Изложил е, че правният спор по делото относно приложението на материалния закон се свежда до това настъпилата реабилитация по право съставлява ли основание за запазване на лиценза по ЗЧОД. Счел е, че основанията за отнемане на лиценза за извършване на частна охранителна дейност са посочени изчерпателно в закона и не могат да бъдат допълвани по тълкувателен път. Съгласно чл. 85, ал. 1 от НК реабилитацията заличава осъждането и отменя за в бъдеще последиците, които законите свързват със самото осъждане, освен ако в някое отношение със закон е установено противното. В процесния случай противното по смисъла на цитираната норма представлява предвиденото в чл. 49, ал.1 т. 2, вр. чл. 47, т. 5, б. а ЗЧОД основание за отнемане на лиценза. Изложил е, че целта на реабилитацията, като институт на наказателното право и целта, условията и реда за извършване на частна охранителна дейност, нейното административно регулиране и административен контрол чрез установения със ЗЧОД лицензионен режим, като правен институт на административното право, са различни, поради което настъпването на реабилитация не е основание за приемане на физическо лице, което е осъдено за умишлено престъпление от общ характер, за съдружник в юридическо лице, титуляр на лиценз за извършване на частна охранителна дейност, предвид дефиницията по чл. 2, ал. 1 ЗЧОД за частната охранителна дейност. Поради това законодателят цели в тази дейност да не участват лица, които са извършили умишлено престъпление от общ характер. Забраната в чл. 49, ал 1, т. 2 във вр. с чл. 47, т. 5, б. а ЗЧОД е последица от осъждането на лицето с влязла в сила присъда, независимо от това дали е налице реабилитация по право или т. нар. абсолютна реабилитация по смисъла на чл. 88а НК. Заличаването на последиците на осъждането, какъвто ефект има реабилитацията, е неотносимо към приемането за съдружник на лице, когато е осъдено за умишлено престъпление от общ характер, независимо от реабилитацията, в дружеството, извършващо частна охранителна дейност. Счел е, че действащата законова регламентация за неприемане на съдружници, осъждани за умишлено престъпление от общ характер, независимо от реабилитацията, в дружество, осъществяващо дейност по ЗЧОД, не обуславя прекомерност на накърняването на личната сфера на лицата с осъждане за умишлено престъпление от общ характер, в сравнение с другите лица, неосъждани, тъй като това нормативно разрешение отчита баланса между обществените и личните интереси. Предотвратяването и разкриването на престъпления, защитата на националната сигурност и обществения ред са възприети от законодателя като ценности, чието опазване обуславя правомерност на неприемане на лицата, осъдени за умишлени престъпления от общ характер, включително след настъпването на реабилитация, поради което мярката се явява пропорционална и не е в противоречие със свободата на установяване, свободата на предоставяне на услуги и свободното движение на капитали, уредени с чл. 49, 56 и 63 на Договора за функционирането на Европейския съюз (ДФЕС). Изложил е, че в различни сфери на регулация последиците от осъждането е възможно да бъдат отчитани, независимо от настъпилата реабилитация по НК законодателят изрично е предвидил случаи, в които за заемането на определени длъжности се изисква лицето да не е осъждано за умишлено престъпление от общ характер, независимо от реабилитацията (напр. чл. 215, ал. 1, т. 1 ЗПУО, чл. 18, ал. 1, т. 8 ЗСВ, чл. 67, ал. 1, т. 4 ЗСВ, чл. 162, т. 4 ЗСВ, чл. 8, ал. 3, т. 4 ЗДАНС, чл. 141, ал. 1, т. 4 ЗОВСРБ, чл. 10, ал. 1, т. 1 ЗПКОНПИ и др). Съобразно изложеното съдът е счел, че оспорената заповед не страда от твърдените от оспорващия пороци, поради което жалбата срещу нея следва да бъде отхвърлена като неоснователна. Решението е неправилно. Неоснователни са твърденията на касатора за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Наведените доводи фактически имат отношение към задължението на съда да обсъди всички относими факти и обстоятелства, както и към задължението му да изложи мотиви чл. 172а, ал. 2 АПК. Видно от мотивите на обжалваното съдебно решение, съдът е обсъдил относимите доказателства, както и е изложил мотиви за направените от него изводи. Доколко обосновани са изводите на съда и доколко съответстват на материалния закон е въпрос не на спазване на процесуалните правила, а на обоснованост и съответствие на решението с материалния закон. С оглед на горното доводите на касатора за допуснато от съда съществено нарушение на съдопроизводствените правила са неоснователни. Неоснователно е направеното в касационната жалба искане за отмяна на решението и обявяване на нищожност на административния акт. За да бъде един административен акт нищожен е необходимо да страда от съществен, основен порок, който го лишава от същността му на властническо волеизявление, поради което не може да произведе целените правни последици. Компетентността е властта, която законодателят е предоставил на органа да издаде един конкретен административен акт и чрез него да създаде или да признае права, съответно да създаде задължения. Липсата на компетентност за издаване на конкретния административен акт значи, че издаденият акт не е носител на държавната власт и поради това държавата не го признава като правно значим. Компетентността на всеки орган е определена в закон. В случая е безспорно, че компетентността на органа, издал процесната заповед - директора ГДНП, за отнемане на лиценза е установена в закон - чл. 49 във връзка с чл. 40 ЗЧОД. Следователно, както правилно приел първоинстанционният съд, заповедта е издадена от компетентен орган. Другият порок, който би могъл да бъде причина за нищожността на акта е нарушението на изискуемата форма. За да бъде налице нарушение на формата, трябва изискването за форма да бъде въведено в закон. Само тогава, когато законът поставя изискване за определена форма на акта, и тя не е спазена, ще е налице нищожност на акта, тъй като в този случай изискването за форма е условие за действителност. Член 59, ал. 2 АПК изрично установява формата на административния акт и това е писмената форма. Писмената форма е външния начин на изразяване на акта. Безспорно е, че изискването за писмена форма в случая е спазено. Визираните в разпоредбата на чл. 59, ал. 2 АПК изисквания са изисквания към писмената форма, но самите те не са форма на акта, поради което наличието им в материализирания вид на акта има отношение към неговата редовност. Следва да се посочи, че липсата на разпоредителна част и на подпис на издателя на акта значи липса на акт. Същите в случая безспорно са налице. По принцип порокът нарушение на административнопроизводствените правила не може да доведе до нищожността на един административен акт. Нарушенията на административнопроизводствените правила са порок на един валиден акт, защото щом органът е компетентен да издаде акта, преценката за законосъобразността - на правилата при издаването му, съставляват преценка по съществото на акта. Що се отнася до порока противоречие с материалноправни разпоредби, за да обоснове нищожност е необходимо предметното съдържание на разпореждането, което се съдържа в акта, да нарежда извършването на явно престъпление или явно невъзможни положения или да се основа на нищожен административен акт. От съдържанието на Заповед 3286з-2231 от 12.06.2024 г. на директора на ГДНП е видно, че той не съдържа такова разпореждане. Останалите доводи на касатора за нарушение на материалния закон и необоснованост на съдебното решение са свързани с преценката на съда относно приетия за осъществен фактически състав на чл. 49, ал. 1, т. 2 във вр. с чл. 47, т. 5, б. а ЗЧОД, съставляващ основание за отнемане на издадения на дружеството лиценз. Правилен е изводът на съда, че актът е издаден при липса на съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Неправилен е обаче направеният от него извод, че заповедта е издадена в съответствие с материалния закон. В разпоредбата на чл. 49, ал. 1 ЗЧОД са регламентирани изчерпателно основанията, при които административният орган може да отнеме издаден лиценз за извършване на частна охранителна дейност по чл. 5, ал. 1 ЗЧОД. От анализа на цитираните разпоредби се извежда, че при наличие на което и да е от условията, регламентирани в посочената разпоредба, органът, издал лиценза за извършване на частна охранителна дейност, е длъжен да издаде акт за отнемането му. Това правомощие издателят на акта упражнява в условията на обвързана компетентност. Фактическият състав на приложеното от органа правно основание чл. 49, ал. 1, т. 2, във вр. с чл. 47, т. 5, б. а ЗЧОД изисква отнемането на лиценза в случаите по чл. 47, т. 5 (когато физическото лице, регистрирано като едноличен търговец, собственик на еднолично дружество с ограничена отговорност, съдружник в дружество с ограничена отговорност, член на управителния орган на търговското дружество или на юридическото лице, както и неограничено отговорен съдружник в командитно или събирателно дружество е осъдено за умишлено престъпление от общ характер, независимо от реабилитацията), ако в 30-дневен срок от настъпване на обстоятелствата физическото лице не прекрати участието си в търговското дружество или в юридическото лице. В случая фактите по делото са безспорно установени. Установено е, че съгласно данни електронна справка за съдимост, издадена на 12.04.2024 г. от Централизирана автоматизирана информационна система Съдебен статус , Регистрационен номер [номер], съдружникът в Брейн тръст секюрити ООД - Р. Т. С., е бил осъждан по НОХД 113/1997 г. на Районен съд - Карлово, с Присъда 381 от 03.10.1997 г., в сила от 17.10.1997 г. за извършено престъпление по чл. 343В, ал. 1 НК. Установено е също, че Р. Т. С. е реабилитиран по право на 24.06.2005 г. В представеното по делото Свидетелство за съдимост с регистрационен [номер], издадено на 27.05.2024 г. от Районен съд Карлово, е посочено, че лицето Р. Т. С. не е осъждано. Същото е посочено и в Свидетелство за съдимост, издадено от Районен съд Карлово на 17.05.2017 г. Както е посочил и първоинстанционният съд, спорният по делото въпрос се свежда до това дали настъпилата реабилитация на съдружника в Брейн тръст секюрити ООД съставлява основание за запазване на лиценза по ЗЧОД, съответно употребеният в чл. 47, т. 5, б. а ЗЧОД израз независимо от реабилитацията обхваща ли пълната или единствено непълната реабилитация. Съгласно чл. 86, ал. 1 НК реабилитацията настъпва по право в следните случаи: 1. когато лицето е осъдено условно, ако в изпитателния срок не е извършило друго престъпление, поради което следва да изтърпи отложеното наказание; 2. когато е осъдено на лишаване от свобода до три години или на пробация, ако в течение на три години от изтичане на срока на наложеното с присъдата или намаленото с работа или помилване наказание не е извършено друго престъпление, наказуемо с лишаване от свобода или с по-тежко наказание; 3. когато е осъдено заедно или поотделно на глоба, обществено порицание или лишаване от права, ако в течение на една година от изпълнение на наказанието не е извършило друго престъпление от общ характер, и 4. когато е осъдено като непълнолетно, ако в течение на две години от изтърпяване на наказанието не е извършило друго престъпление от общ характер, за което му е наложено наказание лишаване от свобода. Съгласно чл. 88а, ал. 1 ал. 4 НК, когато от изтърпяването на наказанието е изтекъл срок, равен на този по чл. 82, ал. 1 и осъденият не е извършил ново умишлено престъпление от общ характер, за което се предвижда наказание лишаване от свобода, осъждането и последиците му се заличават независимо от предвиденото в друг закон или указ. Когато наложеното наказание лишаване от свобода е повече от една година и лицето не е освободено от изтърпяването му на основание чл. 66, срокът по ал. 1 не може да бъде по-малък от десет години. При условно осъждане и условно предсрочно освобождаване срокът по ал. 1 започва да тече от деня, в който е изтекъл изпитателният срок. Когато лицето е извършило две или повече престъпления, за които не е реабилитирано, осъждането и последиците му се заличават след изтичане на предвидените в предходните алинеи срокове за всички осъждания. Пред ОСНК на ВКС е било образувано Тълкувателно дело 1 по описа за 2024 г. по искане от министъра на правосъдието на Република България за приемане на тълкувателно решение по следния въпрос: При отбелязана реабилитация по право на основание чл.88а НК и искане за издаване на свидетелство за съдимост с посочена в него цел, обвързана с изискването, съдържащо се в специален закон лицето да не е осъждано за умишлено престъпление от общ характер, независимо от реабилитацията , следва ли тази присъда да бъде включена в издавания документ, ведно с реабилитацията, или следва свидетелството за съдимост да се издаде без информация относно осъждането на лицето? С Определение 1 от 24.06.2024 г. съдът е отклонил искането като недопустимо, тъй като дейността на издаване на свидетелства за съдимост е извън дейността по правораздаване. В мотивите си обаче е взел отношение досежно реабилитацията, като правен институт. Изложил е, че в действащото законодателство, в чл. 85, ал. 1 НК е посочено, че Реабилитацията заличава осъждането и отменя за в бъдеще последиците, които законите свързват със самото осъждане, освен ако в някое отношение със закон или указ е установено противното. В чл. 86, ал. 1 НК и чл. 88а, ал. 1, т. 1 - т. 4 НК са регламентирани двата вида реабилитация по право, настъпващи по силата на закона, без необходимост от издаване на нарочен съдебен акт, съответно непълна и пълна реабилитация. Възможните ограничения, които са свързани с реабилитацията, дефинирани в правната доктрина като странични правни последици , са разделени в зависимост от приложимостта им на две групи, като първите засягат наказателноправното положение, а вторите засягат обществената реализация на осъденото, но реабилитирано лице за заемане на определена длъжност. В определението на ОСНК на ВКС е посочено, че изискванията за заемане на съответна длъжност, регламентирани в редица специални закони, съгласно които кандидатът освен на другите поставени условия следва да отговаря и на условието да не е осъждан, независимо от реабилитацията , несъмнено не са с правноопределящо значение по отношение настъпването на пълната реабилитация. Посочено е, че нормата на чл. 88а, ал. 1 НК е ясна и от съдържанието и следва, че при изпълнение на посочените в ал. 1 и съответно ал. 2 - ал. 4 предпоставки осъждането и последиците му се заличават, независимо от посоченото в друг закон или указ . Добавеното в друг закон , за разлика от предвиденото в чл. 85, ал. 1 НК само закон или указ , не е случайно, а разкрива законодателната воля да изключи всякакви други изисквания препятстващи правопогасяването факта на осъждането и последиците, които държавата свързва с него. Според ОСНК на ВКС предвидените в специални закони ограничения за заемане на длъжност, които са свързани с реализираната наказателна отговорност на кандидата, като обективен факт от действителността, не засягат правния му статус на неосъждано лице, когато спрямо него са изпълнени всички предвидени в чл. 88а, ал. 1 - ал. 4 НК условия. Изложеното в определението е в съответствие с разпоредбата на чл. 88а, ал. 1 НК, регламентираща, че когато от изтърпяването на наказанието е изтекъл срок, равен на този по чл. 82, ал. 1 и осъденият не е извършил ново умишлено престъпление от общ характер, за което се предвижда наказание лишаване от свобода, осъждането и последиците му се заличават независимо от предвиденото в друг закон или указ. Видно от посоченото, в случаите на пълна реабилитация, какъвто е настоящият, доколкото за съдружника Р. Т. С. са налице предпоставките на чл. 88а, ал. 1 НК, предвиденото в чл. 47, т. 5, б. а ЗЧОД основание за отнемане на лиценза не е налице. Съдържащото се в чл. 47, т. 5, б. а ЗЧОД ограничение независимо от реабилитацията е приложимо в случаите на непълна реабилитация. Това е така, тъй като пълната реабилитация води до правопогасяването на факта на осъждането и последиците, които държавата свързва с него, а лицето се ползва със статус на неосъждано. Посоченото тълкуване е в съответствие с принципа на пропорционалност, целящ за определени престъпления негативните последици от осъждането да не са неограничени във времето, което препятства безсрочно да се ограничават някои права на реабилитираните при условията на пълна реабилитация лица. Посоченото тълкуване на разпоредбата е в съответствие и с принципа на правна сигурност, предпоставките за чиято приложимост са трайно установени в практиката на Съда на Европейския съюз. Този принцип "изисква, от една страна, правните норми да бъдат ясни и точни, а от друга страна, прилагането им да е предвидимо за правните субекти, особено когато могат да имат неблагоприятни последици за физическите лица и предприятията" - решение от 15 април 2021 г., С-798/18 и С-799/18, Anie и др., EU: C: 2021 М280, т. 41 и посочената там съдебна практика. Предвид изложеното първоинстанционният съд неправилно е приел, че е осъществен фактическият състав на чл. 49, ал. 1, т. 2 във вр. с чл. 47, т. 5, б. а ЗЧОД, съответно че лицензът на дружеството е законосъобразно отнет. С оглед направения по-горе извод, съдът не следва да се произнася по направеното от касационния жалбоподател, в условията на евентуалност, искане за сезиране на председателите на ВАС и ВКС, за приемане на тълкувателно постановление, както и по евентуално направеното искане за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз. Съдът, като не е установил материалната незаконосъобразност на оспорената заповед, е постановил решението си в нарушение на материалния закон и то следва да бъде отменено. Делото е изяснено от фактическа страна и след отмяната на съдебния акт, при условията на чл. 222, ал. 1 АПК, следва да бъде постановено ново решение, по съществото на спора, с което Заповед 3286з-2231 от 12.06.2024 г. на директора на ГДНП следва да бъде отменена. При този изход спора, предвид направено от касатора искане и на основание чл. 143 АПК, съдът следва да осъди ответника да му заплати претендираните и доказани по делото разноски в размер на 10 420,00 лв., от които държавна такса в размер 420,00 лв. (50,00 лв. за първоинстанционното и 370,00 лв. за касационното производство) и 10 000,00 лв. - адвокатско възнаграждение (по 5 000,00 лв. за първоинстанционното и за касационното производство). Направеното от ответната страна възражение за прекомерност е неоснователно, тъй като не се твърди прекомерност съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 2, вр. с чл. 222, ал. 1 АПК, Върховният административен съд