Решение № 697 от 18.01.2010 г. на ВКС по гр. д. № 2909/2007 г.

Решение № 697 от 18.01.2010 г. на ВКС по гр. д. № 2909/2007 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Маргарита Соколова Производството е по чл. 218и, ал. 2 ГПК (отм.) вр. § 2, ал. 3 ГПК /Обн., ДВ, бр. 59 от 20.07.2007 г., в сила от 1.03.2008 г./. С влязло в сила решение № 1* от 6.11.2006 г. по гр. д. № 887/05 г. на Върховния касационен съд на РБ, IV-то г. о., постановено по реда на чл. 218и, ал. 2 ГПК (отм.), е признато за установено по иска на "Д" А. гр. Д., при участието на трето лице М. на з. и горите, че ищецът притежава право на ползуване на недвижим имот, държавна собственост, в землището на с. К., област Д., представляващ поземлен имот с площ от 9 510 кв. м., № 3* по кадастрална карта, одобрена със заповед № 3* от 15.09.2003 г. на А. по кадастъра, ограден с червен цвят на комбинираната скица към заключението на вещото лице инж. П. П., неразделна част от решението. Това решение е отменено с решение № 175 от 17.05.2007 г. по гр. д. № 151/05 г. на Върховния касационен съд на РБ, петчленен състав, по реда на чл. 231, ал. 1, б. "е" ГПК (отм.) и делото е върнато за ново разглеждане от друг тричленен състав. Предявен е положителен установителен иск по чл. 97, ал. 1 ГПК (отм.) от Г. с. "Д" гр. Д., заместено в процеса от "Д" А. с. гр., за признаване на установено, че предоставеният му за ползване недвижим имот, съставляващ горска площ от 11.000 дка в землището на с. К., част от подотдел 37 М по стария лесоустройствен план от 1961 г., идентичен на подотдел 195-Г по новия лесоустройствен проект от 1996 г., включен в горския фонд в лесопарк "З" - К., е държавна собственост, и се владее от него на правно основание. Ищецът твърди, че въз основа на предоставено със заповеди № 411/82 г. и № 1124/83 г. на М. на горите и горската промишленост право на ползване за почивна база, такава е изградена през 1983 г., поради което неправилно, в нарушение на закона поземлената к. гр. Б. възстановила на ответниците физически лица - наследници на Д. К. И., земеделска земя, включена в границите на предоставената му горска площ. Този акт нарушава правото на ищеца и обуславя и правния интерес от предявяване на иска за установяване правото на държавна собственост върху земята, предоставена му за ползване от държавата. Предявен е от М. на з., горите и аграрната реформа, сега М. на з. и х., по реда на чл. 181 ГПК (отм.), иск за признаване на установено правото на държавна собственост върху същия недвижим имот. Ответниците - физически лица оспорват иска с възражения по твърдението за предоставяне на право на ползване, с доводи за извършени в хода на делото правнорелевантни промени по отношение на претендираното право и с твърдение, че са собственици по реституция по ЗСПЗЗ. Държавното л. с. гр. Б., ОС "З" с. гр., "А" А. гр. Д. и М. на р. р. и благоустройството не са взели становища. Върховния касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., като обсъди събраните по делото доказателства във връзка с доводите на страните и съобразно изискванията на чл. 188, ал. 1 и 3 ГПК (отм.), намира следното: Първият въпрос, който се поставя, е за предметния обхват на производството, в което страните се намират. Той е разрешен с отменителното решение № 1* от 19.07.2006 г. по гр. д. № 887/05 г. на ВКС на РБ, IV-то г. о., според което спорни между страните са въпросите: 1. за териториалната индивидуализация на претендирания от ищеца имот - къде точно е разположена площта от 11.000 дка, как е обособена, какви са нейните граници в рамките на горския фонд; 2. за териториалното разположение и границите на земите, предмет на решението от 1996 г. по ЗСПЗЗ и 3. последният въпрос, чието разрешаване се предхожда от доказана идентичност между имотите на спорещите страни, е за приложението на чл. 10б, ал. 1 ЗСПЗЗ като пречка за възстановяване на собствеността върху имота на наследодателя на ответниците, при безспорно установените по делото факти, че ищецът има изградена почивна база, съставляваща бунгала и други постройки, като се изясни дали цялата площ или част от нея е заета от строителни мероприятия. Върховният касационен съд е дал и указания по приложението на материалния закон, като за неправилно е счел становището на въззивния съд, че спорният терен не може да бъде засегнат от земеделска реституция, тъй като не е земеделска земя, а е част от горския фонд и представлява г. със специално предназначение. Този въпрос е разискван и в предходно отменително решение № 1* от 3.12.2003 г. по гр. д. № 1563/02 г. на ВКС на РБ, IV-то г. о., но не е налице противоречиво тълкуване на нормата на чл. 10, ал. 5 ЗСПЗЗ в това решение и в решение № 1* от 19.07.2006 г. по гр. д. № 887/05 г. на ВКС на РБ, IV-то г. о., както смята ищецът "Д" АД. Не се спори и по въпроса дали се прилага чл. 10, ал. 5 ЗСПЗЗ съгласно публикацията в ДВ, бр. 45 от 1995 г., действаща при постановяване на решението на поземлената к., или последващото изменение и допълнение на нормата според публикацията в ДВ, бр. 98 от 1997 г. Както е посочено и в решението по гр. д. № 1563/02 г. на ВКС, същността на спора се свежда до това дали съществуващата почивна база представлява мероприятие по смисъла на чл. 10б вр. § 1 от ДР на ППЗСПЗЗ и поради това - пречка за реституция по ЗСПЗЗ. Ответниците-физически лица поставят и въпросите: 1. дали притежаваният от наследодателя им земеделски имот е бил включен в държавния горски фонд и в такъв със специално предназначение и попада ли в разпоредителната част на Р. № 869 от 13.06.1953 г. на Министерския съвет и приложение № 4 към него и 2. за предоставянето от държавата на право на ползване върху 11.000 дка горска площ, включена в държавния горски фонд, за изграждане на почивна база. Даденото от въззивния съд разрешение на тези въпроси не е прието за неправилно в решение № 1* от 19.07.2006 г. по гр. д. № 887/05 г. на ВКС на РБ, IV-то г. о., и не е послужило като основание за отмяна. Не са посочени като спорни и подлежащи на установяване в производството по чл. 218и, ал. 2 ГПК (отм.) и въпросите за реда, по който имотът е бил включен в държавния горски фонд и дали собственикът на земята е бил обезщетен. В обобщение: настоящото касационно производство е лимитирано от рамките на материалноправния спор, определени с отменителното решение № 1* от 19.07.2006 г. по гр. д. № 887/05 г. на ВКС на РБ, IV-то г. о., което определя и подлежащите на изследване факти и обстоятелства. С решение № 127 от 14.02.1996 г. на поземлената к. гр. Б. на наследниците на Д. И. е възстановено правото на собственост върху 9.750 дка в землището на с. К., образуващи имот № 906 по кадастралния план от 1995 г., при съседи: от изток-път, от запад-горски фонд, от север-имот пл. № 905 и от юг-имот пл. № 907. От заключението на вещото лице инж. П, което не е оспорено от страните и се възприема от съда, се установява, че теренът и постройките в предоставения за ползване държавен имот са кадастрално заснети като поземлен имот № 3*/стар 425/ по кадастралната карта, одобрена със заповед от 2003 г. на изпълнителния директор на А. по кадастъра и заповед от 14.09.2004 г. на СК Д., с площ от 9 510 кв. м. Имотът е изобразен графично на скица № 4 към заключението. Имот пл. № 906 по кадастралния план от 1995 г., заедно с имот пл. № 9* който също е предмет на решението на поземлената к. от 1996 г., са нанесени на скица № 2* от 13.12.1995 г., издадена от Община Б.. В тази скица са заснети и нанесени всички сгради, намиращи се в терена, ползуван от "Д" А. гр. Д.. Вещото лице е означило тази скица с № 5*ъщите сгради са посочени в скица № 8* от 14.09.2006 г. за ПИ № 607 /или скица № 4 към заключението/, с описание на всяка сграда от № 9 до № 39, с етажност, застроена площ, предназначение и конструкция. Общата площ на всички сгради възлиза на 833 кв. м. Основната част от тях са с курортно-туристическо предназначение, има кухня, столова. Изградени са от етернитови панели с изолационен материал, шест от тях са от масивна конструкция, като всички са върху бетонов нулев цикъл за пригаждане към прилежащия терен. В терена е направена вертикална планировка от алеи, плочници и стъпала и алейно осветление, някои елементи на които са амортизирани или повредени. Изготвена е и комбинирана скица, от която е видно, че имот пл. № 9* ограден със зелен цвят, попада върху терена на имот пл. № 607 по картата от 2003 г., означен с червен цвят, като североизточните, северозападните и югоизточните граници на имотите в по-голямата си част се покриват, в югозападната граница имот пл. № 607 има изправени линии, а имот пл. № 906 следва хоризонталите на терена. Въз основа на така установената фактическа обстановка съдът достигна до следните правни изводи: По делото е установена териториална идентичност между имота, предмет на положителните установителни искове по чл. 97, ал. 1 ГПК (отм.) и възстановения на наследниците на Д. И. Последните се позовават на липсата на скици към заповедите от 1982 и 1983 г. на министъра на горите и горската промишленост и твърдят, че без тях не може да се установи точното разположение на терена в подотдел 37М, който е с площ повече от 200.000 дка, и затова не е безспорно установено, че предоставените имоти са идентични с този, който е във владение на ищеца. Доводът е неоснователен, защото в случаите, когато няма данни какво точно е предоставено, се изследва дали съответните терени са били завзети и усвоени за мероприятието, за което е предназначено предоставянето. Тези обстоятелствата в разглеждания случай са безспорно установени, а от данните в акта за държавна собственост № от 6.02.1996 г. е видно, че теренът е завзет с извършване на строителството през 1982, 1984 и 1988 г. Възстановяването на имота е извършено без да е имало законово основание за това. С оглед данните по делото, че се касае за почивна база, и предвид описанието на имота и всички прилежащи към него постройки и съоръжения, следва да се приеме, че е била налице пречка за възстановяване на собствеността по чл. 10б, ал. 1 ЗСПЗЗ. В имота, който е държавна собственост и е предоставен за ползване на праводателя на ищеца, се намира почивна база, представляваща комплекс от множество сгради, постройки, помощни съоръжения. Така, както от доказателствата по делото е установено състоянието на място, следва да се приеме, че е налице мероприятие по смисъла на чл. 10б, ал. 1 ЗСПЗЗ, при което имотът, съставляващ съгласно чл. 10б, ал. 5 ЗСПЗЗ държавна собственост, не се връща, а бившите собственици се обезщетяват по друг начин. При това в хипотезата на посочената правна норма законодателят не поставя изискване за законност на строителството, а регламентира само завареното фактическо състояние към момента на влизане в сила на ЗСПЗЗ. Следва да се посочи още, че чл. 10б, ал. 1 ЗСПЗЗ намира приложение както когато имотът попада в строителните граници на населеното място, сега границите на урбанизираните територии, така и когато е извън тях. Не е налице и свободна площ като част от територията, която да е обект на възстановяване на права по реда на ЗСПЗЗ. Поддържа се от ответниците-физически лица, че в хода на процеса са настъпили промени в основни факти, които са от значение за спорното право и налагат извода, че ищецът "Д" А. не е носител на претендираното право - чл. 188, ал. 3 ГПК (отм.). Позовават се на заповед № Р* от 7.04.2000 г. на министъра на з. и горите, с която е увеличен капиталът на "Д" ЕА. гр. Д. чрез апорт на дълготрайни материални активи и недвижими имоти, в т. ч. и 11 000 кв. м. почивна база К., което е спорният имот, и санкциониране на увеличението с решение № 954 от 18.04.2000 г. по ф. д. № 256/99 г. на Д. окръжен съд. С факта на включването му в капитала на търговското дружество имотът е престанал да бъде държавна собственост, а впоследствие е продаден от собственика на "Д" А. гр. Д. като дворно място с площ от 9 780 кв. м. и 13 броя бунгала, с н. а. № 89, т. 5 от 25.10.2002 г. По тези доводи следва да се посочи, че с предявяването на иска се създава процесуалното правоотношение, от което следват различни материалноправни и процесуалноправни последици. Към процесуалноправните последици, свързани с висящността на производството, е и тази по чл. 121, ал. 1 ГПК (отм.), според която, ако в течение на производството спорното право бъде прехвърлено върху другиго, делото следва своя ход между първоначалните страни, освен ако всички те са съгласни със заместването от приобретателя - чл. 121, ал. 2 ГПК (отм.). Няма пречка за притежателя на едно право, когато е спорно, да го отчужди в полза на трето лице. Това разпореждане е без правно значение за спорещите за правото страни. Рискът от такова разпореждане се носи от третото лице-приобретател, което в зависимост от изхода на спора между праводателя му и лицето, с което той спори, при евентуално неблагоприятен за първия изход не ще може да придобие прехвърлените му права. Затова неоснователно се поддържа, че ищецът "Д" А., който е извършил разпореждане в хода на делото, след предявяване на иска на 12.06.1996 г., и не е заместен от своя правоприемник, не може да проведе успешно исковата защита на придобитото от него в хода на делото право на собственост. Съобразявайки настъпилите при висящността на делото релевантни за спора факти, следва да се приеме, че имотът - държавна собственост, е бил предоставен на държавното предприятие Г. с. гр. Т. гр. Добрич/ за стопанисване и управление. Правото на ползване, което ищецът е въвел като предмет на иска, не следва да се разбира в смисъла на ограниченото вещно право на ползване по чл. 56 и сл. ЗС, а като елемент от правото на държавна собственост, което държавата упражнява чрез своите органи, предприятия и организации. При предявяване на иска ищецът Г с. гр. Д. е бил със статут на държавно предприятие и поради това упражняващ правото на държавна собственост. С включването на имота в капитала на търговското дружество с държавно имущество правото на държавна собственост е прекратено по силата на закона и собственик на имуществото е станало дружеството. Затова следва да се признае, че ищецът "Д" А. гр. Д. е собственик на спорния имот, и тъй като упражняването на правото на собственост е смутено от издадените в полза на ответниците-физически лица решение на поземлената к. и констативни нотариални актове, като не е установено те да имат права, противопоставими на правата на ищеца, то искът като основателен и доказан следва да бъде уважен. Искът, предявен от главно встъпилото лице М. на з. и х., за признаване правото на държавна собственост, е неоснователен и следва да се отхвърли. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.