Решение № 11247 от 18.07.2019 г. на ВАС по адм. д. № 13748/2017 г.

Решение № 11247 от 18.07.2019 г. на ВАС по адм. д. № 13748/2017 г., VII о., докладчик председателят Соня Янкулова Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба на А. Тодорова, [населено място], [адрес] срещу Решение № 1211 от 5.07.2017 г. на Административен съд, гр. Варна, постановено по административно дело № 804/2017 г.

С обжалваното решение съдът е отхвърлил жалбата на г-жа Тодорова срещу Акт за установяване на задължения по декларация № МД-АУ-1682-1 от 10.09.2015 г. на оран по приходите в Община Варна, в частта, с която за периода 1.01.2011 г. – 31.12.2015 г. са установени задължения за данък върху недвижимите имоти и за периода 1.01.2010 г. – 31.12.2015 г. са установени задължения за такса за битови отпадъци за имот, находящ се в гр. Варна, район "Приморски", м. "Голяма Кокарджа", планоснимачен № 2991.

І. Становища на страните:

1. Касационният жалбоподател – А. Тодорова, счита обжалваното решение за неправилно, постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, в нарушение на материалния закон и необосновано – отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК.

Съдът не е ценил правилно доказателствата по делото като не е отчел, че не е собственик на процесния имот независимо, че го е декларирал като придобит по давностно владение. Не е отчел, кой е действителният собственик на имот, както и факта, че органът не е представил доказателства за собственост на имота. Сочи, че с данък и такса се облагат само собствениците на имоти, за които има издаден титул за собственост.

Моли съда да отмени обжалваното решение. Касаторът се представлява от адв. И. Ефтимов, Адвокатска колегия, гр. Варна.

2. Ответникът по касационната жалба – директорът на Дирекция "Местни данъци" в Община Варна, счита същата за неоснователна.

Излага подробно фактите по делото и сочи, че с оглед на закона не е необходимо при подаване на данъчна декларация лицето да представя документ за собственост. Декларацията, с оглед на чл. 180 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК), е годно доказателство за декларираните факти и обстоятелства. Счита, че касаторът е имал възможност, на основание чл. 14, ал. 3 от Закона за местните данъци и такси (ЗМДТ), да декларира промяна в обстоятелствата, ако такава е настъпила.

Моли съда да остави в сила обжалваното решение. Претендира направените по делото разноски. Ответникът се представлява от юрисконсулт Е. Димитров.

3. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Решението на съда е правилно.

ІІ. По допустимостта на касационната жалба:

Върховният административен съд счита касационната жалба за допустима подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

Разгледана по същество касационната жалба е неоснователна.

ІІІ. фактите по делото:

За да постанови обжалваното решение съдът е приел от фактическа страна, че:

1. На 12.09.2000 г. г-жа Тодорова подава декларация по чл. 14 ЗМДТ за имот – земя, находящ се в гр. Варна, м. "Голяма Кокарджа", планоснимачен № 2991, за който е образувана данъчна партида № 4412271150002.

2. На 10.09.2015 г., орган по приходите в Община Варна, издава Акт за установяване на задължения по декларация № МД-АУ-1682-1, с който на г-жа Тодорова за периода 1.01.2011 г. – 31.12.2015 г. са установени задължения за данък върху недвижимите имоти и за периода 1.01.2010 г. – 31.12.2015 г. са установени задължения за такса за битови отпадъци за имот, находящ се в гр. Варна, район "Приморски", м. "Голяма Кокарджа", планоснимачен № 2991.

3. На 12.09.2015 г. Акт за установяване на задължения по декларация №МД-АУ-1682-1 е връчен на г-жа Тодорова.

4. На 17.12.2015 г. на г-жа Тодорова е връчена покана за доброволно изпълнение.

5. На 26.08.2016 г. е образувано изпълнително дело № 20167160400429 на частен съдебен изпълнител, рег. № 716, за което г-жа Тодорова е уведомена.

6. На 19.10.2016 г. г-жа Тодорова подава възражение срещу Акт за установяване на задължения по декларация № МД-АУ-1682-1 до директора на Дирекция "Местни данъци в Община Варна.

7. На 29.11.2016 г., с Решение № МД-РШ-090, директорът на Дирекция "Местни данъци" в Община Варна оставя без разглеждане жалбата на г-жа Тодорова срещу акта за установяване на задължения.

8. На 1.02.2017 г., с Определение № 276, постановено по административно дело № 3348/2016 г., Административен съд, гр. Варна, отменя Решение № МД-РШ-090 и връща преписката на органа за произнасяне по искането за нищожност на Акт за установяване на задължения по декларация № МД-АУ-1682-1.

9. На 2.03.2017 г., с Решение № МД-РШ-014, директорът на Дирекция "Местни данъци" в Община Варна потвърждава Акт за установяване на задължения по декларация № МД-АУ-1682-1.

ІV. Първоинстанционното съдебно решение:

Въз основа на така установените факти съдът приема от правна страна, че предмет на съдебен контрол е единствено валидността на Акт за установяване на задължения по декларация № МД-АУ-1682-1. Съдът приема, че оспореният акт е издаден от компетентен орган, в исканата от закона форма и при спазване на административнопроизводствените правила. По отношение на релевирания довод, че г-жа Тодорова не е собственик на процесния имот съдът сочи, че тя е декларирала имота с декларация по чл. 14 ЗМДТ. Декларацията е частен документ, подписан от автора му, който с оглед на чл. 180 ГПК съставлява доказателство, че направените в него волеизявления са направени от подписалото го лице. Не е налице подаване на коригираща декларация, а задължението е определено на база на декларираното като липсата на титул за собственост не прави задължението недължимо.

Поради горното съдът приема, че оспореният акт е издаден от компетентен орган и отхвърля жалбата.

Изводът на съда е правилен.

V. По съществото на спора:

Касаторът твърди, че обжалваното решение е неправилно като сочи и трите, визирани в чл. 209, т. 3 АПК порока. Доводите, в подкрепа и на трите порока, са свързани с факта на собственост на процесния имот от касатора, което прави фактически твърдението за порока съществено нарушение на съдопроизводствените правила бланкетен, поради което и с оглед на чл. 218, ал. 1 АПК съдът не дължи произнасяне по него.

Предмет на първоинстанционното съдебно производство е само валидността, не и законосъобразността на Акт № МД-АУ-1682-1. Този предмет на съдебното производство, който съдът правилно е определил с оглед на факта, че сроковете за оспорване на законосъобразността на акта са изтекли към датата на сезиране на ръководителя на звеното за местни приходи, предопределя и обхвата на съдебната проверка – само досежно пороци, които могат да обосноват нищожност, не и унищожаемост на акта.

За да бъде един административен акт нищожен е необходимо да страда от съществен, основен порок, който го лишава от същността му на властническо волеизявление, поради което не може да произведе целените правни последици.

Компетентността е властта, която законодателят е предоставил на органа да издаде един конкретен административен акт и чрез него да създаде или да признае права, съответно да създаде задължения. Липсата на компетентност за издаване на конкретния административен акт значи, че издаденият акт не е носител на държавната власт и поради това държавата не го признава като правно значим. Компетентността на всеки орган е определена в закон. В случая е безспорно, че компетентността на органа по приходите е установена в закон - чл. 107, ал. 3 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК) във вр. с чл. 4, ал. 1 и 4 и чл. 9б ЗМДТ. Не се спори по делото, че органът, издал акта, е служител на общината и надлежно е определен от кмета на общината със заповед на основание чл. 4, ал. 4 и чл. 9б ЗМДТ като такъв. Следователно, както правилно е приел и съдът, Акт № МД-АУ-1682-1 е издаден от компетентен орган.

Другият порок, който би могъл да бъде причина за нищожността на акта е нарушението на изискуемата форма. За да бъде налице нарушение на формата, трябва изискването за форма да бъде въведено в закон. Само тогава, когато законът поставя изискване за определена форма на акта, и тя не е спазена, ще е налице нищожност на акта, тъй като в този случай изискването за форма е условие за действителност (ad solemnitatem). Член 59, ал. 2 АПК във вр. с § 2 ДОПК изрично установява формата на административния акт и това е писмената форма. Писмената форма е външния начин на изразяване на акта. Безспорно е, че изискването за писмена форма в случая е спазено. Визираните в разпоредбата на чл. 59, ал. 2 АПК изисквания са изисквания към писмената форма, но самите те не са форма на акта, поради което наличието им в материализирания вид на акта има отношение към неговата редовност. Следва да се посочи, че липсата на разпоредителна част и на подпис на издателя на акта значи липса на акта. Същите в случая безспорно са налице.

Що се отнася до порока противоречие с материалноправни разпоредби, за да обоснове нищожност е необходимо предметното съдържание на разпореждането, което се съдържа в акта, да нарежда извършването на едно явно престъпление или явно невъзможни положения или да се основа на нищожен административен акт. От съдържанието на Акт № МД-АУ-1682-1 е видно, че той не съдържа такова разпореждане. Твърдяното от касатора нарушение на чл. 11, ал. 1 и на чл. 64, ал. 1 ЗМДТ, защото това фактически обективират доводите на касатора, че не е собственик на имота, би могло, при доказване, да обоснове незаконосъобразността на акта, но само в степен на унищожаемост. Липсата на правна връзка между обекта на данъчно облагане и данъчния субект, съответно между обекта по отношение на който се определя престирането на услугата по чл. 62 ЗМДТ и задълженото лице, безспорно биха могли да обосноват неговата незаконосъобразност, но само в степен на унищожаемост. Фактът, че разпоредбите на чл. 11, ал. 1 и на чл. 64, ал. 1 ЗМДТ са императивни не води до друг извод, тъй като всички данъчни норми са императивни. Законодателят не предоставя на данъчнозадължените лица възможността да избират данъчното си поведение. Но противоречието на един акт с императивна материалноправна норма, ако наистина съществува, не може само по себе си да доведе до нищожност на този акт.

До нищожност не може да доведе и допуснато от органа нарушение административнопроизводствените правила. Нарушенията на административнопроизводствените правила, дори и да са били допуснати, имат отношение единствено към унищожаемостта, а не и към валидността на акта.

Следва също така да се посочи, че Акт № МД-АУ-1682-1 е надлежно връчен на задълженото лице, то е имало правната възможност да го оспори в законово установения срок и в хода на съдебното производство да докаже липсата на материалноправни предпоставки за неговото издаване. Само и единствено процесуалното поведение на задълженото лице е причина да съществува в правния мир един незаконосъобразен акт, ако твърденията на касатора са верни, но всеки следва да носи последиците от собствената си преценка за начина на упражняване на предоставените му от законодателя субективни права.

За разграничаването на нищожността от унищожаемостта на един акт е важно да се установи съществува ли субект, който има компетентност да прави задължително волеизявление със съответния предмет. Щом съществува такъв субект, щом издаденият от него акт е в задължителната форма и с него не се налага явно престъпление актът може да бъде унищожаем, но не е нищожен. Доказателствата по делото и гореизложеното безспорно доказват, че такъв субект съществува и той има властта (компетентността) да направи задължително волеизявление с предмета по 107, ал. 3 ДОПК, както и че актът е в исканата от закона писмена форма и не налага очевидно престъпление. Дали волеизявлението е направено при спазване на административнопроизводствените правила и в съответствие с материалноправните разпоредби и целта на закона е извън предмета на първоинстанционното съдебно производство, тъй като това са пороци, които могат да обосноват унищожаемост, не и нищожност.

Видно от изложеното съдът правилно, точно и обосновано е преценил липсата на пороци, които правят Акт № МД-АУ-1682-1 нищожен, поради което е постановил правилно съдебно решение. Същото следва да бъде оставено в сила.

С оглед на изхода от делото, направено от ответника искане и на основание чл. 143, ал. 3 и 4 АПК и Тълкувателно решение № 3 от 13.05.2010 г. на Върховния административен съд по тълкувателно дело № 5/2009 г. съдът следва да осъди касатора да заплати на Община Варна – юридическото лице, в чиято структура се намира органът – ответник, направените по делото разноски. Същите, с оглед на осъщественото процесуално представителство от юрисконсулт са в размер на юрисконсултското възнаграждение. Размерът на възнаграждението съдът определя на 300, 00 лв. на основание чл. 161, ал. 1 ДОПК във вр. с чл. 8, ал. 1, т. 1 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК Върховният административен съд