Решение № 10653 от 23.11.2022 г. на ВАС, II о.

Производството е по чл. 208 и следващите от Админстративнопроцесуалния кодекс /АПК/, образувано по касационна жалба на Д. Димитров от гр.София, чрез процесуален представител адв. М. Гюрова, срещу решение 2693 от 20.04.2022 г., постановено по адм.д. 12733/2021 г. по описа на Административен съд- София град, с което е отхвърлена жалбата му срещу заповед РА-30-789/15.10.2021 г. на главния архитект на Столична община, с която е разпоредено премахването на незаконен строеж: двуетажна жилищна сграда с идентификатор 68134.4388.2611.1 и едноетажна пристройка с идентификатор 68134.4388.2611.2 , находящи се в поземлен имот с идентификатор 68134.4388.2611 по КККР, с административен адрес гр. София, район [район], [жк], [улица]. С доводи за неправилност на съдебното решение поради нарушаване на материалния закон и необоснованост- касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК, се иска неговата отмяна, ведно със законните последици. Ответната страна - главен архитект на Столична община, в писмен отговор, излага доводи за неоснователност на жалбата и моли за нейното отхърляне като неоснователна и оставяне в сила на съдебното решение. Претендира разноски юрк. възнаграждение. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за правилност и обоснованост на съдебното решение, като предлага да бъде потвърдено изцяло. Върховният административен съд, второ отделение приема, че касационната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване акт. Разгледана по същество жалбата е неоснователна по следните съображения: С обжалваното решение е отхвърлена жалбата на настоящия касатор срещу заповед РА-30-789/15.10.2021 г. на главния архитект на Столична община, с която по реда на чл. 225а, ал. 1 във връзка с чл. 225, ал. 2, т. 1 и 2 от ЗУТ и чл. 223, ал. 1, т. 8 ЗУТ, е наредено жалбоподателя да премахне незаконен строеж двуетажна жилищна сграда с едноетажна пристройка в поземлен имот с идентификатор 68134.4388.2611 по КККР на гр. София. В хода на производството е безспорно установено наличието на строеж по смисъла на §5, т. 38 от ДР на ЗУТ, доколкото сградата и пристройката са монолитни и се включват в обхвата на посочената разпоредба. Съдът е приел, че същите отговарят на характеристиките на строежи от V категория, жилищни и смесени сгради с ниско застрояване, по смисъла на чл. 137, ал. 1, т. 5, б. а ЗУТ, поради което главният архитект се явява компетентен орган, оправомощен по делегация от кмета на СО, да издава заповеди за премахването на незаконни строежи. Не са установени допуснати съществени процесуални нарушения при издаване на обжалвания административен акт. По отношение на материалната законосъобразност на заповедта са изложени пълни и обосновани мотиви. Първоинстанционният съд е приел, че за законността на жилищната сграда и пристройката важат изискванията на чл. 148 ЗУТ - да са изпълнени в съответствие с предвижданията на подробния устройствен план на база одобрен проект и издадено разрешение за строеж. В хода на производството е установено по безспорен начин, че за основната сграда и пристройката няма одобрени инвестиционни проекти, липсва и издадено разрешение за строеж,не попадат в режим на търпимост, поради което е изведен решаващият правен извод за наличие на предпоставките по чл. 225, ал. 2, т. 2 ЗУТ и законосъобразност на оспорената заповед. Така постановеното решение е законосъобразно и обосновано. Единственото възражение на жалбоподателя по касационната жалба, че строежът е търпим съгласно §127, ал. 1 от ПЗР на ЗИДЗУТ е неоснователно. Между страните не се спори, че строежът е изпълнен през 1998 г., поради което първоинстанционният съд правилно е приложил нормата на §16 от ПР ЗУТ за условията, при които изпълнената сграда и пристройка биха били търпими. Посочената разпоредба очертава в ал. 2 и ал. 3 следните предпоставки за търпимост: 1) строежът да е бил допустим по действалите по време на извършването подробни градоустройствени планове, и 2) да е деклариран от собствениците им пред одобряващите органи. Така уредените две предпоставки следва да са налице кумулативно. Липсата на представени доказателства за извършено деклариране на процесния незаконен строеж води до извод за неосъществяване на условията за признаване на търпимост. Нереализирането на едно от двете изисквания е основание да се приеме, че строежът, предмет на оспорената заповед е незаконен и подлежи на премахване, тъй като не може да бъде признат за търпим. Правилни са изводите за първоинстанционният съд за неприложимост на нормата на §127, ал. 1 ПЗР на ЗУТ, тъй като същата не дерогира изискванията на §16 ПР на ЗУТ, а обхваща само тези незаконни строежи, които не попадат в хипотезите на ал. 1, ал. 2 и 3 от последния. Доколкото по делото е установено, а и самият жалбоподател твърди, че строежът е извършен през 1998 г., то същият следва да отговаря на изискванията по §16, ал. 2 и 3 ПР ЗУТ. Предвид изложеното, съдът намира, че не са налице сочените отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК, поради което обжалваното решение следва да бъде потвърдено изцяло, а касационната жалба - оставена без уважение, като неоснователна. С оглед изхода на делото касаторът дължи заплащането на разноски, сторени от ответника, за юрисконсултско възнгараждение в размер на 100 лв., определено съгласно чл. 143, ал. 3 АПК във връзка с чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ и чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, второ отделение,