Решение № 109 от 6.1.2026 г. на ВАС по адм. д. № 8520/2025 г.

Производството е по реда на глава дванадесета от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 119 от Кодекса за социално осигуряване (КСО). С решение 230 от 21.02.2025 г., постановено по адм. дело 349/2024 г. по описа на Административен съд Смолян, е: 1) отменено по жалба на С. Р. П. решение 2153-20-80 от 24.09.2024 г. на директора на Териториалното поделение (ТП) на Националния осигурителен институт (НОИ) - Смолян и оставеното с него в сила разпореждане [номер] от 22.07.2024 г. на ръководителя на пенсионното осигуряване при ТП на НОИ Смолян; 2) върната преписката на ръководителя на пенсионното осигуряване при ТП на НОИ Смолян за ново произнасяне по заявление с вх. 2113-20-382/08.05.2024 г. по описа на ТП на НОИ Смолян, подадено от С. Р. П., при спазване на дадените в мотивите на съдебното решение указания по тълкуването и прилагането на закона; 3) отхвърлено искането за разноски на жалбоподателката. С определение 703 от 17.06.2025 г., постановено по същото дело, Смолянският административен съд е оставил без уважение искането на адвокат Л. Присадникова, процесуален представител на С. Р. П., за изменение на решение 230 от 21.02.2025 г. по адм. дело 349/2024 г. по описа на Административен съд Смолян, в частта за разноските. Срещу съдебното решение е подадена касационна жалба от директора на Териториалното поделение на Националния осигурителен институт Смолян. По съображения за неправилност, относими към касационните основания по чл. 209, т. 3 от АПК - нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, касаторът моли обжалваното решение да бъде отменено и делото да се реши по същество чрез отхвърляне на първоначалната жалба до първоинстанционния съд на С. Р. П.. В молба, подадена от пълномощника главен юрисконсулт Димова, са изложени допълнителни съображения в подкрепа на заявените искания и цитирана актуална съдебна практика, като е възведена и претенция за присъждане на юрисконсултско възнаграждение за производството пред двете съдебни инстанции и е направено възражение по смисъла на чл. 78, ал. 5 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК) за прекомерност на адвокатското възнаграждение на процесуалния опонент. Срещу определението е подадена частна жалба от С. Р. П., действаща чрез пълномощника адвокат Присадникова, с искане за отмяната му като неправилно и уважаване на искането за присъждане на разноски по чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата (ЗАдв.). По отношение на касационната жалба е изразено становище, че тя е необоснована и некореспондираща с доказателствата, събрани в хода на административното производство, като са изложени аргументи за правилност на решението на първоинстанционния съд. Претендира се и присъждане на разноски по приложен списък на основание чл. 38, ал. 2 от ЗАдв. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава заключение за допустимост, но неоснователност на касационната жалба и правилност на първоинстанционното решение, поради което предлага то да бъде оставено в сила. Досежно частната жалба твърди, че тя е неоснователна и сочи, че изцяло споделя доводите на съда по отношение на искането за присъждане на разноски. Върховният административен съд (ВАС), шесто (VІ) отделение, счита касационната и частната жалби за процесуално допустими, като подадени в срок и от страни с правен интерес, за които оспорените от тях съдебни актове са неблагоприятни. Като провери решението съобразно изискванията на чл. 218 от АПК, настоящият съдебен състав намира касационната жалба за основателна. Първоинстанционният съд правилно е установил фактите по спора, от които е съществено да се отбележи следното: С разпореждане от 22.05.2024 г. по заявление от 08.05.2024 г., подадено от С. Р. П., ръководителят на пенсионното осигуряване в ТП на НОИ Смолян й е отпуснал исканата от нея лична пенсия за осигурителен стаж и възраст (ЛПОСВ) по чл. 69б, ал. 1 от КСО. С процесното разпореждане от 22.07.2024 г. на основание чл. 99, ал. 1, т. 2, б. г от КСО ръководителят на пенсионното осигуряване в ТП на НОИ Смолян е отменил разпореждането от 22.05.2024 г., с което на П. е отпусната ЛПОСВ по чл. 69б, ал. 1 от КСО, и е отказал да й отпусне лична пенсия за осигурителен стаж и възраст както по чл. 69б, ал. 1 от КСО, така и по чл. 69, ал. 2 от КСО. Пенсионният орган е приел, че заявителката няма право на пенсия по чл. 69, ал. 2 от КСО, тъй като не е изпълнено условието за навършена възраст 54 години и 2 месеца (към датата на заявлението тя е на [възраст]). Приел е и, че тя не може да се пенсионира по реда на чл. 69б, ал. 1 от КСО, понеже разпоредбата на чл. 18, ал. 4 от Наредбата за пенсиите и осигурителния стаж (НПОС) допуска отпускане на пенсия по чл. 69б, ал. 1 от КСО само за лицата, които не са придобили право на пенсия по чл. 69 от КСО поради недостигащ осигурителен стаж, а в случая П. има изискващият се осигурителен стаж за придобиване право на пенсия по чл. 69, ал. 2 от КСО, но няма право на тази пенсия поради обстоятелството, че не е навършила изискващата се в разпоредбата възраст 54 години и 2 месеца. П. е оспорила това разпореждане пред горестоящия административен орган, който с атакуваното пред първоинстанционния съд решение от 24.09.2024 г. не е уважил жалбата й, като е възприел и доразвил аргументите на пенсионния орган в насока, че чл. 18, ал. 4 от НПОС ограничава приложението на чл. 69б от КСО само до тези лица по чл. 69 от КСО, непридобили право на пенсия на това основание, на които не им достига единствено осигурителен стаж, но не и изискуема възраст. За да отмени това решение Административен съд - Смолян е формирал решаващ извод, че изводите на административния орган противоречат на материалния закон. По основният спорен между страните въпрос съдът е приел, че П. отговаря на условията за пенсиониране по чл. 69б, ал. 1 от КСО (към момента на подаване на заявлението), поради което неправилно е било отменено разпореждането, с което е била отпусната на същата пенсия за осигурителен стаж и възраст при тази хипотеза и й е отказано отпускането на ЛПОСВ по чл. 69б, ал. 1 от КСО. Изложил е мотиви, че разпоредбата на чл. 18, ал. 4 от НПОС има указателен характер за правата по чл. 69, ал. 2 и чл. 69б, ал. 1 от КСО и не може да ограничава приложното поле на тези разпоредби от по-висок ранг (съгласно чл. 5, ал. 1 от АПК). Посочил е, че осигурителният стаж, положен като държавен служител в системата на МВР, е извършван като такъв от първа категория, а не е приравнен на такъв, както са приели административните органи. Цитирал е в подкрепа на тезата си съдебни актове от доскорошната практика (ревизирана понастоящем) на ВАС, VІ отд. в сходни случаи. Решението е валидно и допустимо, но е неправилно, като страда от порока материална незаконосъобразност. Съгласно чл. 69, ал. 2 от КСО държавните служители по Закона за Министерството на вътрешните работи (ЗМВР) придобиват право на пенсия при навършена възраст 52 години и 10 месеца и при наличие на 27 години общ осигурителен стаж, от които две трети действително изслужени на тази възраст. Нормата на чл. 69, ал. 9 от КСО предвижда, че от 31.12.2016 г. възрастта се увеличава от първия ден на всяка следваща календарна година с по два месеца до достигане на 55-годишна възраст за лицата по чл. 69, ал. 1 и ал. 2 от КСО. Следователно изискуемата възраст за 2024 г. е 54 години и 2 месеца и за двата пола. Няма спор, че ответницата по касация не е навършилаизискуемата възраст към момента на подаване на заявлението. От друга страна, чл. 69б, ал. 1 от КСО ясно дефинира, че лицата, които са работили 10 години при условията на първа категория труд, придобиват право на пенсия - в конкретния случай за 2024 г. при възраст 50 години и 8 месеца за жените. От тълкуването на разпоредбата следва, че за тази категория осигурени лица законът изисква достигане на определена минимална възраст като условие за придобиване право на пенсия, което съответства на спецификата на полагания от тях труд. Правото на пенсия възниква обаче само при кумулативното наличие на всички предвидени в закона предпоставки към датата на подаване на заявлението, една от които е действително положен стаж от първа категория, а не приравнен на такъв, какъвто е стажът на П., положен като държавен служител в системата на МВР (чл. 17, ал. 2 от НПОС), а друга такава предпоставка е на лицата по чл. 69, ал. 2 от КСО да не им достига единствено осигурителен стаж за ранно пенсиониране по тази разпоредба, а не и да не са навършили изискуемата възраст. Нормата на чл. 69, ал. 2 от КСО има различно по обхват съдържание, респективно и различна персонална насоченост от разпоредбата на чл. 69б, ал. 1 от КСО. Конкретният случай попада в обхвата на чл. 69, ал. 2 от КСО, а не в този на чл. 69б, ал. 1 от КСО, касаещ лицата, полагали труд от първа категория, която съгласно чл. 104, ал. 1 от КСО се определя с акт на МС, а именно с ПКТП (Правилника за категоризиране на труда при пенсиониране) - отм., действал до 31.12.1999 г., и Наредбата за категоризиране на труда при пенсиониране (НКТП) (в сила от 01.01.2000 г.).