Решение № 443 от 28.8.2024 г. на ВКС по н.д. № 20238002200589/2023 г.

Касационното производство е образувано по жалба от защитника на подсъдимия Я. А. М. – а. Нотев, срещу решение № 30 от 24.04.2023г. по внохд № 272/2020г. по описа на Бургаски апелативен съд. С присъда № 19 от 08.11.2022г., постановена по НОХД №202/2021г., Ямболският окръжен съд е признал подсъдимия Я. А. М. за виновен в това, че на 21.08.2019г. в 12.05., в гр. Ямбол, при управление на МПС - л.а. „Тойота Рав 4“ с рег. №.............., собственост на С.Г., нарушил правилото за движение по пътищата, визирано в разпоредбата на чл. 21, ал. 1 от ЗДвП, в резултат на което е предизвикал ПТП и по непредпазливост причинил смъртта на Тодор Г. Т., поради което на основание чл. 343, ал. 1, буква „в “, вр. чл. 342, ал. 1 и чл. 54 от го е осъдил на две години и шест месеца лишаване от свобода, изпълнението на което на основание чл. 66, ал. 1 от НК отложил за изпитателен срок от три години. На основание чл. 343г от НК подсъдимият М. е лишен от право да управлява МПС за срок от две години и шест месеца. Със същата присъда ОС-Ямбол е признал подсъдимия М. за невиновен в това престъплението да е в резултат на нарушаване на правилото за движение по пътищата, визирано в чл. 5, ал. 1, т. 1 от ЗДвП и го оправдал по така повдигнатото му обвинение. По жалба на подс. М. чрез защитника му и от повереника на частния обвинител Г. Т. е образувано ВНОХД № 272/2022г. по описа на Апелативен съд – Бургас и с решение № 30 от 24.04.2023г. по посоченото дело присъдата на ОС – Ямбол е била потвърдена. В тежест на подсъдимия са били възложени направените от частното обвинение разноски пред въззивната инстанция. В касационната жалба срещу въззивното решение, подадена от защитника на подс. Я. М. – а. Нотев, се заявяват касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК. Посочва се, че при правилно и вярно установени фактически обстоятелства, материалният закон е приложен неправилно. Развива се довод, че в решението отсъства анализ поведението на подсъдимия в контекста на определените скорости, опасни зони за спиране и предотвратимостта на удара. Счита се, че такъв анализ е бил необходим, за да се установи дали скоростта на автомобила е била непреодолимата причина, довела до невъзможност лекият автомобил да спре преди мястото на удара, или е налице друго нарушение, изразяващо се в несвоевременна реакция на водача за намаляване на скоростта и спиране. Счита за неправилен съдебния извод за наличие на пряка причинно-следствена връзка между нарушението на съответното правило за движение и настъпилия резултат, като заявява, че единствено нарушението, извършено от пострадалия, е в пряка връзка с тежкото ПТП. Нарушението на процесуалните правила се аргументира с отсъствие на ясни и конкретни мотиви по отношение на спорните изводи по приложение на материалния закон. Правят се алтернативни искания – за отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, или за отмяна на решението и оправдаване на подсъдимия. Постъпило е допълнение към касационната жалба, изготвено от адв. К.К., упълномощен пред настоящата инстанция защитник на подс. М.. Първоначално заявеното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК, се доразвива с доводи за неизпълнение от въззивния съд на задължението за задълбочен анализ на доказателствата. Във връзка с възражението за неправилно приложение на материалния закон се развиват съображения, че дори и при движение с разрешената скорост от 50 км/ч от страна на подсъдимия, ударът би настъпил, предвид неочакваното навлизане и спиране в кръстовището на лекия автомобил, управляван от пострадалия, като подс. М. нито е могъл, нито е бил длъжен да предвиди поведението на пострадалия и е бил в обективна невъзможност да предотврати резултата. Моли за отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане със задължителни указания за отстраняване на допуснатите процесуални нарушенния. Постъпило е възражение срещу касационната жалба от повереника на частния обвинител Г. Т. – адв. Б.. Развиват се доводи за неоснователност на оплакването за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. Защитава се теза за правилно приложение на материалния закон. Прави се искане за оставяне в сила на въззивното решение. В съдебно заседание пред касационната инстанция защитникът на подс. М. – адв. К., поддържа касационната жалба и допълнението към нея. Счита, че въззивният съд не е обсъдил всички събрани по делото доказателства, като намира, че ако го беше сторил, щеше да стигне до извод, че моментът на възникване на опасността за подсъдимия е моментът на спиране на автомобила на пострадалия в кръстовището. Посочва, че не е обсъдено заявеното от вещото лице проф. КараП., че и при скорост на движение от 50 км/ч, вероятността за летален изход е много висока. Повереникът на частния обвинител Г. Т. – адв. Б., моли касационната жалба да бъде оставена без уважение като неоснователна. Претендира присъждане на разноски за настоящата инстанция. Представителят на ВП излага мотивирано становище за неоснователност на касационната жалба. Подс. Я. М. моли да бъде върнато делото за отстраняване на допуснатите нарушения. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и провери обжалвания съдебен акт намира подадените касационна жалба за процесуално допустима, като подадена в срок от правно легитимирано лице, срещу съдебен акт подлежащ на касационен контрол. Разгледана по същество в рамките на правомощията по чл. 347 от НПК, жалбата е НЕОСНОВАТЕЛНА. В касационната жалба се твърди липса на ясни и конкретни мотиви във връзка с проследяването на поведението на подс. М. и съответно в какво се е изразило нарушението му, както и досежно причинно-следствената връзка между поведението на пострадалия и последвалото произшествие. Всъщност така развитото възражение е израз на несъгласието на защитата с изводите на решаващия съд по правото, но показани като процесуално нарушение. Такова не се констатира, понеже въз основа на установена при спазване на процесуалните правила фактическа обстановка, контролираният съд много детайлно е проследил поведението на подс. М. в различните моменти от развитието на пътнотранспортната обстановка, както и е съпоставил опасната зона за спирането на автомобила му според отделните моменти - на пресичане на стоп-линията от автомобила на пострадалия до спирането му в зоната на кръстовището в коридора на движение на л.а. „Тойота“, управляван от М.. По отношение на пострадалия Т. съдът е посочил неправомерното му поведение – неправилно навлизане в кръстовището и спиране, което опровергава тезата за липса на мотиви във връзка с приноса на пострадалия, още повече, че правилно в решението е защитена тезата за съпричиняване на резултата от страна на водача на л.а. „Рено“. В допълнението към касационната жалба, изготвено от упълномощения пред настоящата инстанция защитник на подсъдимия – адв. К., оплакванията за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила също на практика изразяват несъгласие с изводите на съда по приложението на материалния закон. Внимателният прочит на атакувания съдебен акт сочи, че правилата за формиране на вътрешното убеждение на решаващия съд са спазени стриктно и ясно е обективирана волята на съда по оценката на доказателствата, възприетите фактически обстоятелства и съответните им изводи от правна страна. Впрочем, в хода на инстанционното разглеждане на делото възприетата фактическа обстановка не е била спорна, като пред въззивната и пред настоящата инстанция се претендират неправилни изводи по правото. Правилна е преценката на двете експертни заключения, като те са критично съпоставени и е защитен извод, че те не се разминават значително и третата шесторна експертиза е обобщаваща експертните изводи и становищата на вещите лица са единни. Кредитирането с доверие на това заключение е обосновано с компетентността на експертите и неговата обоснованост. Гласните доказателствени средства също са били предмет на аналитична дейност, като не са били установени противоречия помежду им, единствено обясненията на подс. М. в частта относно скоростта, с която е управлявал лекия автомобил, са били дискредитирани посредством данните от видеозаписа – веществено доказателство, и експертното заключение. Доколкото твърденията в допълнението към касационната жалба за игнориране на някои доказателства, за превратната им оценка са декларативни, неподкрепени с конкретни доводи, касационната инстанция не е в състоЯ.е да им отговори. Цитирането от жалбоподателя на отделни изявления на вещите лица, на части от експертните изводи по никакъв начин не може да подкрепи заявените недостатъци в доказателствената дейност на контролирания съд и е предназначено да обслужи защитната теза. Това е така, понеже съдът е анализирал последователно в цялост и в логическа връзка заключението на вещите лица, във връзка с писмените и гласни доказателствени средства. Освен това, поставеният в касационната жалба въпрос във връзка с основанието по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК относно момента на възникване на опасността за водача на л.а. „Тойота“ е въпрос на фактически извод и заключението на вещите лица по отношение на техническите възможности за видимост и опасни зони на спиране на автомобилите са основата на изводите на съда за допуснати нарушения на правилата за движение. Не могат да бъдат възприети като основателни и възраженията за неправилно приложение на материалния закон. Действително, пътнотранспортното произшествие е настъпило на регулирано с пътни знаци кръстовище, като подс. М. като водач на л.а. „Тойота“ се е движел по път с предимство. Пострадалият Т., управлявал л.а. „Рено“, имащ намерение да завие наляво, е навлязъл в кръстовището с ул. „Граф Игнатиев“ без да спре на указаното място – стоп-линията, продължил движението си и спрял напречно на пътната лента, в която се движел л.а. „Тойота“. Спрямо тези обстоятелства, свързани с движението на автомобила на пострадалия, в мотивите на въззивното решение е разгледано поведението на подс. М., включващо и избраната от него скорост на движение. Двама водачи са имали взаимна видимост още преди пострадалият да навлезе в кръстовището, около 70 м. Когато предната част на л.а. „Рено“ на пострадалия е била пред стоп-линията, л.а. „Тойота“ е бил на разстоЯ.е 75, 8 м. В момента, в който с предните си съставни части л.а. „Рено“ е бил на мястото за спиране (стоп-линията, знак Б2), автомобилът „Тойота“ се е намирал на 54, 5 м от мястото на удара, като при скоростта на движение от 85, 5 км/ч опасната зона за спиране е 67 метра и за подсъдимия не е съществувала техническа възможност да предотврати удара. Ако подс. М. е управлявал с разрешената за населено място скорост от 50 км/ч, опасната зона за спиране е 30 м. и той е имал възможност да предотврати удара. Когато л.а. на пострадалия е преминал мисленото продължение на десния край на платното, л.а. „Тойота“ е отстоял на 43м от мястото на удара и при скоростта му на движение не е имал техническа възможност да го предотврати, но при движение с разрешената скорост от 50 км/ч и опасна зона 30 м, е имал техническа възможност за предотвратяване на ПТП. Когато л.а. „Рено“ е преустановил движението си в кръстовището, л.а. „Тойота“ се е намирал на 7, 2 м от мястото на удара. По експертен път е изяснено, че към момента на удара скоростта на л.а. „Тойота“, управляван от подсъдимия, е била 85, 5 км/ч, а скоростта на л.а. „Рено – 0. Тези обстоятелства сочат, че подс. М. се е движел с посочената скорост, без да намалява или спира, каквато скорост е имал и към момента на удара. Въпросът, който е бил поставен, и е намерил отговор в атакуваното решение, е дали тази превишена скорост се намира в пряка причинно- следствена връзка с настъпилия резултат – смъртта на пострадалия Т.. Няма съмнение, че подсъдимият е бил длъжен да се движи с разрешената за населеното място скорост от 50 км/ч. В тази връзка е необходима преценката дали скоростта, с която е управлявал подсъдимият, му е позволявала да предотврати настъпването на ПТП и тази преценка е пряко свързана с момента на възникване на опасността за движение. В принципен план началото на възникване на опасността за движение на водач, който се движи по път с предимство, е моментът, когато задълженият да даде предимство премине мястото за спиране и изчакване и предприеме навлизане в платното за движение (в този смисъл, Р. № 50148/08.12.2022г. по н.д. № 637/2022г. на трето НО, Р. № 1039/1976г. по н.д. №1167/1976г. на трето НО). Именно преминаването на стоп-линията от страна на пострадалия Т. с управлявания от него л.а. „Рено“, без да спре и да изпълни запрета на поставения пътен знак, е моментът на възникване на опасността. Подсъдимият е имал видимост и е разполагал с възможност да възприеме възникналата в този момент опасност, като не е реагирал по никакъв начин на нея. Съобразно с този момент правилно е направена преценката дали при скоростта на движение на автомобила на подс. М. произшествието е било предотвратимо, като последващите моменти, изследвани експертно, не са относими към тази преценка, доколкото задължението да реагира на опасността за подсъдимия е от този момент. Видно е от възприетото от решаващия съд, че при движение със скорост от 85, 5 км/ч подс. М. към този момент не е имал възможност да предотврати удара между автомобилите, като е можел да стори това, ако се е движел с разрешената скорост от 50 км/ч. Именно поради това превишената му скорост е в пряка причинно-следствена връзка с произшествието и настъпилата смърт на пострадалия Т.. В тази връзка не могат да бъдат възприети доводите в касационната жалба, свързани с нарушение на чл. 20, ал. 2 от ЗДвП, каквото нарушение не е посочено по фактите и формулирано от обвинението. Сравняването на скоростта на движение с опасната зона за спиране на лекия автомобил на подсъдимия към момента на възникване на опасността, сочи, че превишената скорост е била пречка за предотвратяване на удара и настъпването на резултата. Обстоятелството, изложено в касационната жалба, за това, че експертите са посочили, че ако л.а. „Рено“ не е бил спрял неправомерно в коридора за движение на л.а. „Тойота“, а бе продължил движението си, двата автомобила биха се разминали, не дискредитира направените от контролирания съд изводи за допуснато от подс. М. нарушение по чл. 21, ал. 1 от ЗДвП. За подс. М. от момента на пресичане на стоп-линията от автомобила на пострадалия е възникнало задължение да реагира незабавно, доколкото е било непредвидимо по-нататъшното поведение на водача на неправомерно навлезлия автомобил. Освен това, даже и при осъщественото от пострадалия спиране в коридора на движение на л.а. „Тойота“, настъпването на ПТП е било предотвратимо, ако подс. М. е управлявал автомобила си с разрешената скорост от 50 км/ч. Видно от експертните заключения, движението с разрешената скорост би му дало такава възможност. Несподеляемо е и възражението на касатора, че единствена причина за настъпване на ПТП е поведението на пострадалия Т., и в частност спирането му в лентата за движение на автомобила, управляван от подсъдимия. На това възражение е дала верен отговор въззивната инстанция, която е съобразила съдебната практика, според която „при възникване на опасност за движението водачът е длъжен незабавно да намали скоростта или да спре, независимо че има предимство за преминаване през кръстовището или че се движи правомерно в своята лента за движение“ (Р. № 487/1984г. на трето Н.О.). Тук отново следва да се подчертае, че моментът на възникване на опасността за подсъдимия е този на преминаването на стоп-линията от пострадалия и съобразно този момент, съставомерният резултат не би настъпил, ако подсъдимият е управлявал с разрешената скорост от 50 км/ч. Обстоятелството, че поради неправомерното поведение на пострадалия водач лекият му автомобил е попаднал в опасната зона за спиране на автомобила, управляван от подсъдимия, не изключва вината на последния, доколкото той е допуснал нарушение на правилата за движение относно режима на скоростта в причинна връзка с настъпилия резултат. Развитата в допълнението към касационната жалба теза, че е налице случайно деЯ.е по смисъла на чл. 15 от НК е незащитима, защото макар подсъдимият да не е бил длъжен да предвиди неправомерното навлизане от път без предимство на л. а. „Пежо“, той го е можел да го възприеме още от момента на преминаването на стоп-линията и ако подс. М. е управлявал с разрешена, а не с превишена скорост, пострадалият изобщо е нямало да попадне в опасната зона за спиране. Случайно деЯ.е е налице тогава, когато водачът не е допуснал нарушения на правилата за движение и е бил е поставен в състоЯ.е на внезапна, пряка и непосредствена опасност за движението му и която ситуация той не е могъл да предвиди и не е могъл да предотврати по начините, посочени в чл. 20 от ЗДвП (Р. № 557/2008 г. на I н. о.). Предвид изложените съображения правилно апелативният съд е намерил за законосъобразни изводите на първоинстанционния, че подс. Молллов е осъществил състава на престъпление по чл. 343, ал. 1, буква „в “ вр. чл. 342, ал. 1 от НК. Не се констатират нарушенията, претендирани в касационната жалба и в допълнението към нея, както и не са налице основания за оправдаване на подсъдимия, поради което атакуваното решение следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на делото и предвид направеното искане от повереника на частния обвинител Г. Т. Т., разноските за адвокатско възнаграждение пред настоящата инстанция, в хипотезата на чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата, в размер на 1 500лв.съобразно чл. 13, ал. 1, т. 3 от Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, следва да бъдат възложени в тежест на подс. М.. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение