Решение № 6463 от 14.05.2014 г. на ВАС по адм. д. № 2010/2014 г.

Решение № 6463 от 14.05.2014 г. на ВАС по адм. д. № 2010/2014 г., VI о., докладчик съдията Тодор Тодоров Производство по чл. 208 и сл. АПК. Образувано е по касационна жалба на Иван Петров Иванов, от гр. Габрово против решение № 621/6.12.2013 г. по адм. дело № 652/2013 г. на Административен съд - гр. Велико Търново, с което е отхвърлено проведеното оспорване срещу ревизионен акт № 7/12.03.2013 г. на ТД на НАП - Велико Търново, потвърден с решение № 274/19.06.2013 г. на директор на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" - Велико Търново при Централно управление на Националната агенция за приходите. Поддържат се оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон във връзка с неточно прилагане на чл. 40, ал. 1, т. 4 от Закона за здравното осигуряване (ЗЗО), съществено нарушение на съдопроизводствени правила и необоснованост - касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Ответникът по касационната жалба - директорът на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" - гр. Велико Търново изразява становище за неоснователност на същата. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационното оспорване. Посочва, че правилото на чл. 4, ал. 6 КСО дава право на лицата по чл. 4, ал. 3, т. 1, т. 2, и т. 4 - 6, на които е отпусната пенсия да се осигуряват по свое желание, но такава правна възможност не е предвидена по действащото законодателство досежно здравното осигуряване на същите лица. Върховният административен съд, състав на шесто отделение намира касационната жалба за подадена от надлежна страна по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, при отсъствие на процесуални пречки за нейното разглеждане и наличие на всички положителни процесуални предпоставки по възникване и упражняване правото на касационно оспорване, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество на основанията посочени в нея и след проверка на решението за валидност, допустимост и съответствие с материалния закон, съгласно чл. 218, ал. 2 АПК е неоснователна. По делото е установено, че с ревизионен акт № 7/12.03.2013 г. на ТД на НАП - Велико Търново, потвърден с решение № 274/19.06.2013 г. на директор на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" - Велико Търново при Централно управление на Националната агенция за приходите на Иван Петров Иванов, от гр. Габрово са определени задължения за довнасяне на вноски за здравно осигуряване в размер на 2340,76 лева за 2006, 2007, 2008, 2009 и 2010 години и начислени лихви за просрочие в размер на 940,19 лева. В срока по чл. 117, ал. 1 ДОПК е издаден ревизионен доклад, който съдържа реквизитите по чл. 117, ал. 2 ДОПК. Установено е, че в данъчния период 1.01.2006 г. - 31.12.2010 г. не са внесени дължими здравноосигурителни вноски, съобразно размера на минималния месечен осигурителен доход, определен за всеки от ревизираните периоди по чл. 8, т. 2 от Закона за бюджета на държавното обществено осигуряване. Определеният компетентен орган е издал ревизионен акт по смисъла на чл. 118 ДОПК. Установил е, че на жалбоподателя е отпусната лична пенсия за осигурителен стаж и възраст на 22.01.1998 г. За периода 2006 г. - 2010 г. Иванов е осъществявал дейност като застрахователен агент и ежегодно е декларирал доходи за възнаграждения по извънтрудови правоотношения във връзка с упражняваната свободна професия. Приетата по делото съдебно-икономическа експертиза е установила, че задълженията за здравноосигурителни вноски за процесния период са правилно определени по размер, а именно 6 % върху минималния месечен осигурителен доход за авансови вноски, а окончателните вноски 6 % върху дохода, за който се дължат вноски за довнасяне, определен като разлика между облагаемия доход, деклариран с ГДД и дохода, върху който се дължат авансовите вноски - чл. 2 от ЗБНЗОК. Неоснователни са доводите на касатора, че част от задълженията са погасени по давност. Ревизията е започнала със заповед за възлагане на ревизия № 7/14.11.2012 г., а съгласно правилото на чл. 171, ал. 1 ДОПК публичните вземания се погасяват с изтичането на 5-годишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, освен ако в закон е предвиден по-кратък срок. Кодексът за социално осигуряване чл. 4, ал. 6 дава възможност на лицата по чл. 4, ал. 3, т. 1, 2, 4 - 6 КСО, на които е отпусната пенсия да не се осигуряват за ДОО по свое желание, но такава правна възможност не е предвидена в действащото законодателство по Закона за здравното осигуряване, поради което, тези лица са длъжни да се осигуряват здравно и когато са пенсионери, като тези разпоредби включват и лицата, упражняващи свободни професии. Съгласно чл. 33 ЗЗО задължително осигурени в Националната здравноосигурителна каса са всички български граждани, поради което те дължат осигурителни вноски, определени със Закона за бюджета на НЗОК (чл. 29, ал. 3 ЗЗО). В чл. 40 ЗЗО са посочени доходите на различни групи задължително здравноосигурени лица, от които се изчислява дължимата от тях здравноосигурителна вноска. В тази разпоредба законодателят е посочил и чие е задължението за плащане на здравноосигурителната вноска на всяка от диференцираните групи задължително здравноосигурени лица. Пенсионерите са обособени в самостоятелна група (чл. 40, ал. 1, т. 4 ЗЗО) и е указано, че дължимите от тях здравноосигурителни вноски са за сметка на републиканския бюджет. Работещите пенсионери не са обособени в самостоятелна група, защото те се явяват в двуяко качество - от една страна са пенсионери по смисъла на чл. 40, ал. 1, т. 4 ЗЗО, чиито осигурителни вноски за получаваните от тях пенсии са за сметка на републиканския бюджет, а от друга страна те са лица, които реализират доходи от трудова дейност и дължат здравноосигурителна вноска върху доход, определен от законодателя за съответната група, в която попадат. За получените от тях доходи от съответната трудова дейност, работещите пенсионери дължат здравноосигурителна вноска, която е независима от вноската за тях като пенсионери, която е за сметка на републиканския бюджет. Затова в случая касационният жалбоподател, който несъмнено е задължително здравно осигурено лице по смисъла на чл. 33, т. 1 ЗЗО, е бил длъжен да внася здравноосигурителни вноски по чл. 40, ал. 1, т. 2 ЗЗО. Законосъобразно съдът е приел, че не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, доколкото към момента на подаване на данъчните декларации, данъчните органи не са изпълнили задължението си да коригират подадените декларации, като определят съответните задължения за здравни вноски, които е следвало да приспаднат от данъчната основа и след това да се определи дължимия подоходен данък. За страната е налице възможност за възстановяване на надвнесените суми. Неоснователни са доводите на касатора за неоказано съдействие, тъй като съгласно чл. 99, ал. 3 ДОПК и чл. 17, ал. 1, т. 2 ДОПК служителите, които приемат декларации от задължените лица са длъжни при поискване да оказват съдействие по всички въпроси, свързани с попълването на декларацията, както и да посочат необходимостта от отстраняване на непълноти на попълнената ГДД. По отношение на декларираните доходи не може да бъде изисквано съдействие от тях, тъй като декларацията е изявление на лицето декларатор и самото то е субект на отговорност за последствията от декларираните данни. При тези съображения и след служебна проверка на съдебното решение настоящата инстанция не констатира пороци, съставляващи касационни основания за отмяната му и като правилно същото следва да бъде потвърдено. Предвид изхода на спора и заявеното от директора на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" - гр. Велико Търново искане за разноски, настоящият състав на Върховния административен съд на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК във вр. с чл. 144 от АПК, чл. 7, ал. 1, т. 2 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения и Тълкувателно решение № 3 от 13.05.2010 г. по т. д. № 5/2009 г. на Общото събрание на Върховния административен съд поставя такива в тежест на касатора под формата на юрисконсултско възнаграждение в размер на 393.80 лева. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК, Върховният административен съд, състав на шесто отделение