Решение № 1580 от 14.2.2023 г. на ВАС, IV о.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба на Й. Бостанджъ, подадена чрез процесуалния му представител адв. Д.Хабиб, против решение 258 от 15.08.2022г., постановено по адм. дело 137/2022г. от Административен съд Кърджали, с което е отхвърлена жалбата на Бостанджъ срещу заповед рег. 292з-468 от 15.03.2022г. на директора на ОД МВР Кърджали за налагане на принудителна административна мярка (ПАМ) "Отнемане на правото на пребиваване в Република България". В касационната жалба се правят оплаквания за неправилност на обжалваното съдебно решение и се моли за неговата отмяна и присъждане на сторените по делото разноски. Ответникът директор на ОДМВР-Кърджали, не изразява становище по касационната жалба. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата. Предлага съдебният акт да бъде оставен в сила, тъй като не са налице касационните основания по чл. 209 от АПК. Върховният административен съд, състав на четвърто отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима като подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК. Разгледана по същество, тя е неоснователна. Предмет на контрол за законосъобразност в производството пред Административен съд Кърджали е заповед peг. 2923-468 от 15.03.2022г. на директора на ОД МВР Кърджали, с която на основание чл. 40, ал. 1, т. 6 и чл. 44, ал.1 от Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ) и чл. 18, ал.1, т. 15 от Правилника за устройството и дейността на МВР, на Бостанджъ е наложена принудителна административна мярка "Отнемане на правото на пребиваване в Република България". С обжалваното решение административният съд е отхвърлил жалбата. За да постанови този резултат, е установил от фактическа страна, че по повод на подадено от Й. Бостанджъ заявление вх. 371/16.02.2022 г. за издаване на български личен документ- разрешение за пребиваване, са извършени проверки, при които е установено, че той не е пребивавал на територията на страната в периода от 31.07.2017 г. до 05.12.2018 г. и от 26.11.2017г. до 22.12.2018г. В проведено интервю жалбоподателят е заявил, че за периода от 31.10.2017 г. до 05.12.2018г. не е пребивавал на територията на държавите членки на Европейския съюз. Административният орган е приел, че представените медицински документи не установяват невъзможността на Бостанджъ да пребивава в Република България за целия период от 31.10.2017 г. до 05.12.2018г. Установено е също, че Бостанджъ е семеен, с три деца и живее постоянно със семейството си в Република Турция, в собствено жилище. Бостанджъ и съпругата му, която има и българско гражданство, са пенсионери. Въз основа на установеното административният орган е приел, че спрямо Й. Бостанджъ е налице предпоставката по чл. 40, ал. 1, т. 6 от ЗЧРБ- отсъствие от територията на държавите - членки на Европейския съюз за период от 12 последователни месеца, при която на чужденеца се налага мярката отнемане на правото на постоянно пребиваване в Република България. Първоинстанционният съд е приел, че оспореният административен акт е издаден от компетентен орган, в предвидената в закона писмена форма, мотивиран е с изложените в него фактически и правни основания и в производството не са допуснати нарушения на административнопроизводствените правила. Съдът е приел, че оспореният административен акт е издаден и в съответствие с относимите материалноправни разпоредби на чл. 40, ал. 1, т. 6 от ЗЧРБ, а при постановяването му са отчетени и обстоятелствата по чл. 44, ал. 2 от ЗЧРБ. Съдът е приел, че за периода от 31.10.2017 г. до 05.12.2018г., т.е. 13 последователни месеца и 5 дни чужденецът е отсъствал от територията на Република България, както и на други държави членки на Европейския съюз, което по своето естество представлява по голям период от предвидения в закона, обуславящ прилагане на мярката отнемане на правото на постоянно пребиваване. Административния съд е приел, че наложената мярка не е и в противоречие с разпоредбата на чл. 8 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, тъй като с нея не се нарушава правото на семеен живот на чужденеца. По тези съображения съдът е приел, че оспорената заповед за прилагане на принудителната административна мярка е законосъобразна и е отхвърлил жалбата срещу нея. Обжалваното решение е правилно. Съгласно предвиденото в чл. 40, ал. 1, т. 6 от ЗЧРБ основание, отнемане правото на пребиваване на чужденец в Република България се налага и когато се установи, че чужденецът, получил разрешение за дългосрочно или постоянно пребиваване, е отсъствал от територията на държавите-членки на Европейския съюз, за период от 12 последователни месеца, освен в случаите на обявено извънредно положение или на разрешено постоянно пребиваване по чл. 25, ал. 1, т. 6, 7, 8, 13 и 16 ЗЧРБ, както и по отношение на членове на семейство на лице по чл. 25, ал. 1, т. 6, 7, 8, 13 и 16 ЗЧРБ. Аналогично, с разпоредбата на чл. 9, пар. 1, т. "в" от Директива 2003/109 ЕО е регламентирано, че чужденецът губи правото си на статут на дългосрочно пребиваващ при отсъствието от територията на общността за период от дванадесет последователни месеци. В съответствие с предвидената в чл. 9, § 2 от Директива 2003/109 ЕО възможност, в нормата на чл. 40, ал. 1, т. 6 ЗЧРБ са регламентирани хипотези, при които отсъствия над дванадесет последователни месеца да не са причина за отнемане или загуба на статута. В настоящия случай е установено, че такива изключения не са налице по отношение на Й. Бостанджъ. От друга страна, разпоредбата на чл. 44, ал. 2 ЗЧРБ задължава при прилагане на принудителните административни мерки компетентните органи да отчитат продължителността на пребиваване на чужденеца на територията на Република България, категориите уязвими лица, наличието на производства по Закона за убежището и бежанците или производства за подновяване на разрешение за пребиваване или друго разрешение, предоставящо право на пребиваване, семейното му положение, както и съществуването на семейни, културни и социални връзки с държавата по произход на лицето. По делото няма спор, че Й. Бостанджъ е получил статут на постоянно пребиваващ на основание чл. 25, ал. 1, т. 9 ЗЧРБ. От събраните по делото доказателства се обосновава изводът на първоинстанционния съд, че Бостанджъ не е пребивавал в Република България повече от 12 последователни месеца, а именно в периода от 31.10.2017г. до 05.12.2018г. Съдът е направил правилен и обоснован извод, че с прилагането на мярката не се нарушава правото на семеен живот, тъй като чужденецът има сключен граждански брак с А. Бостанджъ, но семейството живее постоянно в Република Турция. Родените от брака им три деца също живеят в Турция. В България чужденецът има само една леля, която живее в [населено място]. Тези обстоятелства са посочени от самия чужденец в даденото от него интервю. Чужденецът не попада в категорията уязвими лица, а по отношение на него не са установени и производства по ЗУБ. Настоящият съдебен състав не споделя твърдението на касационния жалбоподател, че административният орган е допуснал нарушение, като е извършил повторен анализ на обстоятелства, които са били изследвани при предходно производство. Й. Бостанджъ е гражданин на Република Турция, на когото е било разрешено постоянно пребиваване в Република България на основание чл. 25, ал.1, т. 9 от ЗЧРБ. Съобразно приложимите правни норми, чужденците, които пребивават продължително, дългосрочно и постоянно в Република България, удостоверяват самоличността си по ред, определен със закон (чл. 29, ал. 1 от ЗЧРБ). Съгласно чл. 29, ал. 2 чужденците, които пребивават продължително, дългосрочно и постоянно в Република България, включително тези, които са загубили гражданството си, удостоверяват правото си на пребиваване в страната с разрешение за пребиваване съгласно изискванията на Регламент (ЕО) 1030/2002 на Съвета от 13 юни 2002 г. относно единния формат на разрешенията за пребиваване на гражданите на трети страни. Съгласно чл. 29, ал. 4 от Закона за чужденците в Република България редът за издаване на разрешението за пребиваване по ал. 2 се определя с акт на Министерския съвет и това е Правилника за издаване на българските лични документи. Предвид обстоятелството, че Бостанджъ има издадено разрешение за постоянно пребиваване по реда на Закона за чужденците в Република България, същия е подал заявление за издаване на български личен документ- разрешение за пребиваване по Закона за българските лични документи (ЗБЛД). Следва да се отбележи, че производството по разрешаване на правото на постоянно пребиваване на чужденеца в страната, съответно прилагане на принудителна административна мярка (в случая отнемане правото на пребиваване) по реда на ЗЧРБ и процедурата по издаване на документ за пребиваване по реда на ЗБЛД (разрешение за пребиваване съобразно чл.14, ал.2 от ЗБЛД), са съвсем различни. Ето защо в настоящия случай не е налице преразглеждане на обстоятелствата, както твърди жалбоподателя, тъй като предходното производство е било с предмет издаване на документ за самоличност, а настоящото производство има за предмет прилагане на принудителна административна мярка по реда на ЗЧРБ във връзка с даденото на чужденеца разрешение по чл.23, ал.1, т.4 от ЗЧРБ да пребивава постоянно в страната. Неоснователно е твърдението на касационния жалбоподател, че административния съд не е уважил искането на жалбоподателя да задължи административния орган да представи цялата преписка по издаване на разрешението за пребиваване. Видно от протокол от проведено публично заседание на 07.06.2022г., съдът е задължил административния орган да представи заверено копие от исканата преписка и с писмо от 13.06.2022г. административния орган е изпълнил дадените от съда указания. Неоснователно е оплакването на касатора, че като не му е дал възможност да ангажира гласни доказателства, първоинстанционният съд е допуснал съществено нарушение на процесуалните правила. Правилно административния съд е приел, че обстоятелствата, свързани със здравословното състояние на чужденеца е следвало да бъдат изложени и доказани в хода на административното производство, а не в съдебно такова. Неоснователен е довода на касатора, че административня орган не е изследвал отсъствието на чужденеца на територията на други държави членки на Европейския съюз. Видно от проведеното с чужденеца интервю на 16.02.2022г., същия на поставения въпрос дали в периода от 31.10.2017г. до 05.12.2018г. е пребивавал на територията на друга държава-членка на европейския съюз е отговорил с не. Поддържаното в касационната жалба оплакване, че административният акт е постановен в противоречие с принципа на съразмерност, установен в чл. 6 от АПК и в противоречие с чл. 8 от КЗПЧОС, е неоснователно. С приложената принудителна административна мярка не е допуснато нарушение на чл. 8 от КЗПЧОС. Съобразно установените по делото факти през процесния период чужденецът е живял със семейството си в Турция. Там пребивават и понастоящем съпругата му и трите му деца. След като чужденецът и семейството му живеят постоянно и заедно в Република Турция, то с приложената принудителна мярка по никакъв начин не се засягат нито правото му на семеен живот, нито на лични отношения и контакти със съпругата и децата му. Не е налице и нарушение на принципа на съразмерност, установен в чл. 6 от АПК. В конкретната хипотеза административният орган е упражнил правомощията си добросъвестно и е преценил всички релевантни за спора факти и обстоятелства. Следва да се отбележи, че правото на чужденците да пребивават постоянно на територията на Република България не е абсолютно. То не е обусловено и от предходното продължително пребиваване на чужденеца на територията на България. В конкретната хипотеза е установено, че отнемането на правото на постоянно пребиваване в страната не засяга семейния живот на чужденеца. Поради това не е налице и несъразмерност между наложената принудителна административна мярка и засегнатите права и законни интереси на чужденеца. По изложените съображения обжалваното решение като правилно следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1 от АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,