Решение № 9825 от 26.06.2019 г. на ВАС по адм. д. № 3328/2019 г.

Решение № 9825 от 26.06.2019 г. на ВАС по адм. д. № 3328/2019 г., I о., докладчик съдията Мадлен Петрова Производството е по реда на чл. 208 и сл. АПК във връзка с чл. 160, ал. 6 ДОПК. "Варна Асет Мениджмънт" ЕООД, град София, чрез адв. С. Димитров обжалва решение № 2495/21.12.2018 г. на Административен съд - Варна, постановено по адм. дело № 140/2017 г., в частта, в която е отхвърлена жалбата на дружеството против ревизионен акт № МД-РА-2/10.10.2016 г. на органи по приходите при община Варна относно установено задължение за данък по чл. 44 ЗМДТ в размер на 1 526 458. 81 лева и съответните лихви от 336 329. 10 лева. В касационната жалба са изложени оплаквания за нищожност, недопустимост и неправилност на първоинстанционното съдебно решение - касационни основания по чл. 209, т. 1, т. 2 и т. 3 АПК. Доводите за нищожност и недопустимост на съдебния акт се основават на твърдения за липса на компетентност за съда да се произнася по валидността на заповед № 0793/14.03.2016 г. на кмета на община Варна. Касаторът счита, че когато има произнасяне от решаващия орган и то е обявено за нищожно, съдът следва да се обяви за нищожен и ревизионния акт. В този случай хипотезата на чл. 156, ал. 4 ДОПК е неприложима. Поддържа, че след като съдът е констатирал нищожност на заповед № 0793/14.03.2016 г. е следвало да обяви за нищожен и акта. Заповед № 4709/17.12.2014 г. не е предмет на делото и съдът не разполага с компетентност да я валидира, след като е отменил заповедите от 2015 г. и 2016 г. Оплакванията за неправилност на решението са за допуснати нарушения на съдопроизводствените правила. Касаторът счита, че след отговора по жалбата и след първото по делото съдебно заседание, е недопустимо да се приеме ново писмено доказателство и нов предмет на делото. Поради наличието на преклузия, не може да се проведе и оспорване по чл. 193 ГПК на заповедите (за компетентност) от 2015 г. и 2016 г. Поддържат се и доводи за нарушение на принципите на правото на защита, справедлив процес, разумен срок, правна сигурност и предвидимост, като и на изискванията за независимост и безпристрастност на съда. Доводите за нарушение на материалния закон се отнасят до определената данъчна оценка на имота която е послужила като данъчна основа за облагане с данък по чл. 44 ЗМДТ. Дружеството твърди, че незаконосъобразно при определяне на данъчната оценка са включени общи части на сградата. Сочи, че данъчната оценка на индивидуалните обекти, без общите части е в размер на 84 764 224. 31 лева, а не приетата от съда оценка от 121 764 456 лева. Искането е за отмяна на решението. Претендира присъждане на разноски. Ответникът - кметът на община Варна, чрез процесуалния си представител гл. юрисконсулт Е. Димитров оспорва касационната жалба и моли да се отхвърли като неоснователна, по съображения, изложени в представен по делото писмен отговор. Заключението на прокурора от Върховна административна прокуратура е за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, първо отделение, като взе предвид доводите на страните и установените по делото факти, на основание чл. 218 АПК и чл. 220 АПК, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, срещу тази част от първоинстанционното съдебно решение, която е неблагоприятна за нея и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество е. неоснователна, поради следното: Предмет на оспорване пред административния съд е бил ревизионен акт № МД-РА-2/10.10.2016 г. издаден от К. Балтанова на длъжност главен инспектор "Контролно - ревизионни дейности", в община Варна като орган, възложил ревизията и М. Капитанова на длъжност гл. инспектор "Контролно - ревизионни дейности" в община Варна - ръководител на ревизията, с който на Варна асет мениджмънт ЕООД е определен данък по чл. 44, ал. 1 ЗМДТ при придобиване на имущество в размер на 2 028 007. 48 лева и съответните лихви от 375 107. 59 лева. Първоинстанционният съд е отменил частично акта, като е отхвърлил жалбата за данък в размер на 1 526 458. 81 лева и съответните лихви от 336 329. 10 лева, в която част дружеството е легитимирано по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК да обжалва съдебния акт. В останалата част, в която е отменен ревизионния акт, решението не е обжалвано от страната, за която е неблагоприятно и в тази част е влязло в сила. За да постанови този резултат, съдът е приел, че съдебното оспорване е допустимо, тъй като ревизионният акт е обжалван по административен ред и не е отменен, от надлежна страна и в срока по чл. 156, ал. 5 ДОПК. В мотивите си е приел, че е налице хипотезата на мълчаливо потвърждаване на акта по смисъла на чл. 156, ал. 4 ДОПК, тъй като решение № 4318 от 21.11.2016 г. на кмета на община Варна, е издадено при условията на заместване от зам. кмета П. Пейчев съгласно заповед № 4296/18.11.2016 г., По делото въпреки дадените от съда изрични указания не са представени доказателства за отсъствие на решаващия орган, поради което не са установени условията за неговото заместване, поради което издаденото решение от заместник кмета е извън материалната му компетентност и е нищожно. По валидността на оспорения ревизионен акт, съдът е приел, че е издаден от органа, възложил ревизията и от ръководителя на ревизията по смисъла на чл. 119, ал. 2 ДОПК във връзка с чл. 4, ал. 1 ЗМДТ. На основание чл. 4, ал. 3 и ал. 4 ЗМДТ е съобразил, че служителите на общинската администрация, които имат правата и задълженията на органи по приходите, се определят със заповед на кмета на общината. В тази връзка е обсъдил представените по делото заповеди относно на оправомощаването на К. Балтанова на длъжност главен инспектор "Контролно - ревизионни дейности", в община Варна и М. Капитанова на длъжност гл. инспектор "Контролно - ревизионни дейности" в община Варна като органи по приходите с правомощия по установяване задължения за местни данъци. Установил е, че заповед № 0793/14.03.2016 г. и издадена от зам. кмета П. Пейчев при условията заместване на кмета община Варна съгласно заповед № 0709/12.03.2016 г. на кмета на община Варна и заповед № 2612/22.06.2015 г. е издадена от същия заместник кмет при условията на заместване съгласно заповед № 2602/22.06.2015 г. на кмета на община Варна. По делото не са представени доказателства за отсъствието на кмета И. Портних съответно на 14.03.2016 г. и на 22.06.2015 г., поради което съдът е приел, че така представените заповеди не представляват валидно оправомощаване на органите по чл. 4, ал. 3 ЗМДТ. Въпреки това съдът е приел, че оспореният ревизионен акт е издаден от надлежно овластени органи по приходите съгласно заповед № 4709/17.12.2014 г. издадена от кмета на община Варна, в която К. Балтанова и М. Капитанова изрично са натоварени с функциите на органи по приходите по установяване на местни данъци и такси. Според съда, кметът на община Варна е издавал заповеди за определяне на органите по чл. 4, ал. 3 ЗМДТ ежегодно, но действието на така издадените заповеди не е ограничено със срок. С тези мотиви е направен извод, че въпреки нищожността на заповеди № 0793/14.03.2016 г. и № 2612/22.06.2015 г., при валидна заповед № 4709/17.12.2014 г. е налице надлежно оправомощаване на издателите на оспорения ревизионен акт. Съдът е приел, че при издаването му е спазена предвидената в чл. 120, ал. 2 ДОПК форма. По материалната законосъобразност на определеното задължение за данък при придобиване на имущество по чл. 44 и сл. ЗМДТ, съдът е установил, че "Варна асет мениджмънт" ЕООД е придобило по възмезден начин с постановление за възлагане № 113/11.08.2014 г. на ОС-Търговище по д. н. № 88/2012 г. по чл. 717, ал. 2 ТЗ поземлен имот с идентификатор 10135. 3514552 по КККР на гр. Варна, с начин на трайно ползване за друг обществен обект, комплекс, с площ от 10453 к. м. заедно с построената в него сграда с идентификатор 10135.3514.552. 1, състояща се от 15 етажа с предназначение друг вид обществена сграда, със застроена площ 8 514 кв. м. и РЗП 81 506 кв. м., състояща се от подробно изброените в постановлението общо 40 самостоятелни обекти, както и ДМА /машини, съоръжения и оборудване/ срещу цена от 63 326 374 лева. Постановлението е влязло в сила на 21.11.2014 г. Дружеството е декларирало в община Варна придобиването на недвижимия имот /земя и сграда/ с декларация по чл. 14 от ЗМДТ, подадена на 16.12.2014 г. От представената извадка от Кадастралния регистър на недвижимите имоти на гр. Варна, съдът е установил, че жалбоподателят е единствен собственик на сградата и на всички самостоятелни обекти в нея. В мотивите си е посочил, че основният спор между страните по делото е относно начина на формиране на данъчната оценка (ДО) на сградата в имота по реда на Приложение 2 към ЗМДТ и по-конкретно дали в оценката следва да се включат общите части на сградата с идентификатор 10135.3514.552. 1. Ревизиращият екип е определил данъчната оценка въз основа на общата РЗП на сградата от 81 506 кв. м. Дружеството счита, че във формулата за изчисляване на данъчната оценка по чл. 4 от Приложение 2 към ЗМДТ следва да участва само площта на самостоятелните обекти в сградата, които имат идентификатори по действащата кадастрална карта, съответно без техните идеални части от общите части на сградата. Съдът е приел, че нормата на чл. 5, ал. 8 от Приложение 2 към ЗМДТ, според която стойността на идеалните части от общите части на сградата е включена в данъчната базисната стойност е неприложима в процесния случай. Този извод е основан на чл. 38, ал. 1 ЗС, според която общи части се определят в сгради, в които етажи или части от етажи принадлежат на различни собственици. В конкретния случай сградата и отделните самостоятелни обекти в нея са собственост на едно лице - Варна Асет мениджмънт ЕООД, поради което посоченото правило не намира приложение. Позовал се е на решение по адм. дело № 12227/2015 г. на Върховния административен съд, по идентичен спор. Като неотносимо е посочил, позоваването на тълкувателно решение № 34/15.08.1983 г. по гр. д. 11/1983 г. на ВС, тъй като то касае подпокривното пространство в етажна собственост, какъвто процесният случай не е. По аргумент, че сградата, обект на облагане, не е в режим на етажна собственост, са отхвърлени като неотносими към предмета на спора и становищата на директора на дирекция МДТ при община Варна и директора на дирекция ОДОП - Пловдив, според които данъчна оценка на общи части на сграда не се издава. Възражението, че данък не се дължи, поради придобиване на имота на публична продан е отхвърлено, тъй като е в противоречие с чл. 44 ЗМДТ, която норма предвижда облагане на възмездно придобиване на имущество и субект на задължението за този вид данък е приобретателят на имуществото - в случая "Варна асет мениджмънт" ЕООД. Съдът е посочил, че данъчната основа се определя съгласно чл. 46 ЗМДТ, а не по данъчна оценка на имота, изготвена въз основа на данните от подадената данъчна декларация по чл. 14 ЗМДТ на прехвърлителя. От заключенията на приетите по делото съдебни експертизи, съдът е приел, че определената от вещите лица данъчна оценка на земята, предмет на придобиване е идентична във всички заключения. По отношение данъчната оценка на сградата, съдът е установил погрешно определяне коефициента за местоположение на паркингите, който следва да бъде 56. 20 и е кредитирал заключението на в. л. Т. Онцов, тъй като само това заключение дава информация съгласно методиката на чл. 4 от Приложение № 2 към ЗМДТ. Съдът е изложил мотиви, че оценката по това заключение е изготвена въз основа на РЗП от 81 506 кв. м., не е оспорено от страните по делото и е съобразено с данните за площи на отделните обекти по нива /строителни коти/ съгласно одобрените екзекутиви от 10.11.2011 г. и 15.07.2011 г., докато в ревизионния акт няма данни да е използвана тази документация. По тези съображения съдът е приел, че данъчната оценка на придобития недвижим имот /земя и сгради/ е 121 764 456. 00 лева. Тази оценка е по-висока от посочената в титула за собственост цена на придобиване, поради което и на основание чл. 46, ал. 2 ЗМДТ съдът е приел за данъчната основа, върху която се дължи данъкът от 2. 6 на сто по чл. 47, ал. 2 ЗМДТ във връзка с чл. 34, ал. 2 от Наредбата на Общинския съвет Варна за определяне размера на местните данъци на територията на община Варна. При тези данни съдът е установил, че дължимият данък по чл. 44 ЗМДТ е в размер на 3 165 875. 86 лева, от които дружеството е платило 1 639 417. 05 лева и остава дължим данък в размер на 1 526 458. 81 лева и съответните лихви в размер на 336 329. 10 лева, считано от 11.08.2014 г., датата на която е издадено постановлението и от която дата, купувачът придобива всички права, които длъжникът е имал върху имущественото право на основание чл. 717з, ал. 2 ТЗ, в която част жалбата е отхвърлена. С оглед изхода от спора съдът е присъдил разноски в полза и на двете страни. Възнаграждението на в. л. П. Койчева, платено от бюджета на съда, е разделено между страните съобразно материалния интерес по уважената и отхвърлената част от жалбата. Решението в обжалваната част е валидно, допустимо и правилно постановено. Неоснователни са възраженията в касационната жалба за нищожност и недопустимост на обжалвания съдебен акт. Съдебното решение е нищожно, когато не отговаря на изискванията за валидност - да е постановено от законен състав, в рамките на правораздавателната власт на съда, съобразно изискванията за писмена форма и да е подписано. /Ж. Сталев "Българско гражданско процесуално право", ИК "Сиела", 2000 г., стр. 475/. Обжалваното решение е постановено от административен съд, в законен състав от един съдия съгласно чл. 164 АПК. Разглеждането на данъчни спорове относно законосъобразността на установените задължения за местни данъци е в правораздавателната власт на този съд съгласно чл. 156, ал. 1 ДОПК във връзка с чл. 4, ал. 1 ЗМДТ. Решението е изготвено в писмена форма и е подписано от съдията, който го е постановил, поради което не е нищожно. Доводите в касационната жалба са свързани с твърдения за подмяна в предмета на оспорване, извън сезирането на съда и са относими към допустимостта на обжалвания съдебен акт. Недопустимо е съдебното решение, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество /Ж. Сталев "Българско гражданско процесуално право", ИК "Сиела", 2000 г., стр. 477/. Такова е решението, което е постановено при липсата на процесуални предпоставки или наличието на процесуални пречки за надлежното упражняване на правото на жалба и при липсата на надлежно сезиране на съда. Касационният жалбоподател поддържа последното основание, като по същество счита, че решението на кмета на община Варна, респективно мълчаливият му отказ, поради непроизнасяне е част от предмета на оспорване и след като съдът е установил нищожност на решението по чл. 155 ДОПК на кмета на Община Варна, следва да прогласи за нищожен и ревизионния акт. Този довод е в противоречие с разпоредбата на чл. 156 ДОПК, приложима в производство по обжалване ревизионните актове за установяване на местен данък на основание чл. 4, ал. 1 ЗМДТ. Съгласно чл. 156, ал. 1 ДОПК предмет на съдебен контрол за законосъобразност в съдебното производство е първоначално издаденият ревизионен акт - в случая ревизионен акт № МД-002/10.10.2016 г. на гл. инспектори към Контролно - ревизионни дейности при община Варна. Срещу този акт е подадена жалбата на дружеството до съда. Предметът на делото е надлежно посочен от първоинстанционния съд в определение № 138/19.01.2017 г., както и в съдебно заседание на 26.04.2017 г. при доклада на жалбата. Обжалването по административен ред и съответното решението на решаващия орган, чийто правомощия в случая се изпълняват от кмета на общината на основание чл. 4, ал. 5 ЗМДТ, е процесуална предпоставка за надлежното упражняване на правото на жалба пред съда от категорията на абсолютните. За нея съдът е длъжен да следи служебно по всяко време на процеса. На съдебен контрол подлежи ревизионният акт, който е обжалван по административен ред и не е отменен, като е потвърден изрично с решение по чл. 155 ДОПК или мълчаливо, поради непроизнасяне в хипотезата на чл. 156, ал. 4 ДОПК. С оглед на така действащата уредба, законосъобразно съдът е приложил последиците от установената недействителност на решение № 4318/21.11.2016 г. на кмета на община Варна по отношение допустимостта на жалбата. Нищожността на решението на решаващия орган в производството по чл. 156 и сл. ДОПК не води до нищожност на първоначално издадения акт. В случаите, когато липса валидно произнасяне на решаващия орган, какъвто е и процесният случай, тъй като по делото няма спор, че от страна ответника не са установени условията за заместване на кмета на община Варна на 21.11.2016 г., по силата на чл. 156, ал. 4 ДОПК е налице мълчаливо потвърждаване на ревизионния акт. Съгласно законовата фикция установена от тази норма, непроизнасянето, респективно липсата на валидно произнасяне на решаващия орган, е приравнено на мълчаливо потвърждаване, а не на мълчалив отказ, както се твърди в касационната жалба. Това е така, защото на съдебен контрол за законосъобразност подлежи ревизионният акт, а не решението, съответно непроизнасянето на решаващия орган. Обжалването по административен ред е само изискване за процесуална допустимост на съдебното оспорване по чл. 156, ал. 1 ДОПК - първоначалният акт да е обжалван по административен ред и да не е отменен. От изложеното следва, че като е разгледал жалбата на дружеството срещу ревизионния акт, който подлежи на съдебен контрол и се е произнесъл по същество на спора, като я е уважил частично, съдът е постановил допустимо съдебно решение, при надлежно сезиране и при наличие на предвидените от закона процесуални предпоставки за надлежното упражняване на правото на жалба по съдебен ред. Преценката по валидността на решение № 4318/21.11.2016 г. не въвежда нов предмет на делото, а е относимо към преценката по допустимостта на съдебното оспорване на ревизионния акт. Не е въведен нов предмет на делото, извън сезирането на съда с оспорване законосъобразността на установените с ревизионния акт задължения за местен данък по чл. 44 ЗМДТ и с извършената от съда в мотивите на съдебния акт преценка по валидността на заповедите за оправомощаване на служителите от общинската администрация, издали оспорения акт. Тази преценка е част от проверката за компетентност на органите по чл. 4, ал. 3 във връзка с ал. 1 ЗМДТ и за законосъобразност на оспорения акт, която съдът е длъжен да извърши съгласно чл. 160, ал. 2 ДОПК. С оглед на изложеното настоящият състав намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо. При постановяване на съдебното решение съдът е не допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което да съставлява касационно основание по чл. 209, т. 3 АПК. По силата на § 2 от ДР на ДОПК, правилата на АПК и ГПК намират субсидиарно приложение - за неуредените в този кодекс случаи. Моментът за събиране на доказателства е уреден в чл. 171, ал. 4 АПК, която норма не предвижда последици подобни на тези по чл. 133 ГПК от несвоевременно представяне и събиране на доказателства. Липсата на преклузия при събирането на доказателства е с оглед характера на спорното материално правоотношение - административно правоотношение, между неравнопоставени страни и предвид обхвата на проверката за законосъобразност, дължима от съда по чл. 168, ал. 1 АПК във връзка с § 2 от ДР на ДОПК, която не е ограничена от твърденията в жалбата. Още повече, че в данъчния процес, по силата на чл. 160, ал. 4 ДОПК за съда липса процесуална възможност да отмени акта и да върне преписката за нова ревизия, поради което дължи произнасяне по материалната законосъобразност на установените задължения във всички случаи. Ето защо събирането на доказателства и след първото по делото съдебно заседание, които са относими към изясняване на спора от фактическа страна, не представлява нарушение на съдопроизводствените правила в производството по чл. 156 и сл. ДОПК. От гледна точка оспорване истинността на представените в съдебното производство документи на основание чл. 193 ГПК страната е ограничена в срока за отговор на съответното съдопроизводствено действие, с което документът е представен. Следователно по-късното представяне на документ в съдебното производство само по себе си не е пречка за оспорването му по този ред. Преценката на първоинстанционния съд по валидността на ревизионния акт е законосъобразна. Не са налице сочите в касационната жалба нарушения. От събраните по делото доказателства съдът правилно е приел, че заповед № 0793/14.03.2016 г. и заповед № 2612/22.06.2015 г., издадени от заместник кмета на община Варна - П. Пейчев, без да е доказано от ответника (за пореден път в настоящото съдебно производство) отсъствие на титуляра към момента на издаването им, не пораждат предвидените в чл. 4, ал. 4 във връзка ал. 3 ЗМДТ правни последици. Тези заповеди не оправомощават надлежно служителите от администрацията на община Варна с правата и задълженията на органи по приходите за установяване на задължения за местни данъци, тъй като не са издадени от кмета на община Варна. По тази причина заповед № 2612/22.06.2015 г. не поражда и прекратително действие по отношение на предходната заповед за оправомощаване на служителите от общинската администрация с правомощия по чл. 4, ал. 1 ЗМДТ - заповед № 4709/17.12.2014 г., издадена от предвидения от закона орган по чл. 4, ал. 4 ЗМДТ. По силата на тази заповед К. Балтанова и М. Капитанова, заемащи длъжността гл. инспектори Контролно - ревизионни дейности изрично са натоварени с правомощия по установяване на местни данъци и такси. Заповедта няма срок на действие, поради което законосъобразно съдът е приел, че представлява годно доказателство за компетентност на органите, издали оспорения ревизионен акт. Решението е постановено в съответствие с материалния закон. Придобиването на вещи чрез продажба от масата на несъстоятелността по реда на чл. 717 и сл. от ТЗ представлява деривативен способ за прехвърляне право на собственост, което поражда за приобретателя задължение за местен данък по чл. 44 ЗМДТ. В случая по делото е установено, че "Варна Асет Мениджмънт" ЕООД е придобило възмездно право на собственост върху недвижим имот /земя и сграда/ и движими вещи по силата на постановление за възлагане № 113/11.08.2014 г. на ОС - Търговище по д. н. № 88/2012 г. Правилно съдът е приел, че спорът между страните е относно размера на основата за облагане. Съгласно чл. 46, ал. 1 ЗМДТ в хипотеза като процесната, основа за определяне на данъка е оценката на имуществото в левове към момента на прехвърлянето. По силата на чл. 46, ал. 2, т. 1 ЗМДТ имуществото се оценява, както следва: недвижимите имоти и ограничените вещни права върху тях - по уговорената цена или по определена от държавен или общински орган цена, а в случай, че тя е по-ниска от данъчната им оценка - по последната, съгласно приложение № 2. В конкретния случай няма спор по делото, че цената на придобиване на имуществото е в размер на 63 326 374 лева. В ревизионния акт е прието, че данъчната оценка на придобития недвижим имот /земя и сграда/ е в общ размер на 134 833 007. 60 лева, което определя облагаема основа от 141 054 789. 80 лева (по-висока между данъчната оценка и цената) и дължим данък при ставка от 2. 6 % в размер на 3 667 424. 53 лева, от които платен 1 639 417. 05 лева и дължим 2 028 007. 48 лева и съответните лихви. Съдът е възприел данъчната оценка на земята и сградата, определена от вещото лице Т. Онцов в размер на 121 764 456 лева и е отхвърлил жалбата частично. Основните възражения на дружеството жалбоподател, които се поддържат и в касационната жалба, се отнасят до площта на сградата, взета при изчислението на данъчната оценка. Касаторът счита, че в площта не следва да се включват общите части на сградата. Това становище е в противоречие с чл. 38, ал. 1 от ЗС и чл. 11, ал. 1 от Приложение 2 към ЗМДТ. Първата норма, както правилно е приел и първоинстанционният съд предвижда, че общи части са налице в сгради, в които етажи или части от етажи принадлежат на различни собственици. В конкретния случай няма спор, че цялата сграда с всички самостоятелни обекти в нея е придобита и принадлежи на един собственик. Нормата на чл. 11, ал. 1 от Приложение № 2 към ЗМДТ, въз основа на която е изготвено и кредитираното от съда заключение на в. л. Онцов предвижда, че площта (ПЛ) (бруто площ, разгъната застроена площ) на сграда представлява цялата площ, ограничена от външната повърхност на фасадните стени. При така действащите разпоредби, съдът не е допуснал нарушение на съдопроизводствените правила, като на основание чл. 171, ал. 2 АПК във връзка с § 2 от ДР на ДОПК е поставил задача на вещото лице да даде оценката въз основа на РЗП на сградата. Не намира законово основание тезата на жалбоподателя, че независимо от обстоятелството, че е единствен приобретател и собственик на цялата сграда с РЗП от 81 506 кв. м., данъчната оценка на тази сграда, следва да се определи само въз основа площта на отделните самостоятелни обекти в нея, без площта на частите, които служат за общо ползване. Представеното в хода на първоинстанционното производство становище на директора на дирекция МДТ при община Варна, както и тълкувателно решение на ВКС, се отнасят до общи части в етажна собственост, какъвто процесният случай не е. Останалите коефициенти, използвани при изчисление на данъчната оценка не се оспорват от дружеството. Съдът е съобразил корекцията в коефициента за местоположение на сградата, направена от вещото лице. Решението в частта, в която е отменен ревизионния акт не се обжалва от кмета на община Варна, поради което законосъобразността на намалението в данъчната оценка, което е довело и до намаление в размера на данъка, не е предмет на настоящото касационно производство и не следва да се обсъжда. По тези съображения, настоящият касационен състав намира, че решението в обжалваната част не е засегнато от пороци, съставляващи касационни основания по чл. 209, т. 1, т. 2 и т. 3 АПК и на основание чл. 221, ал. 2 АПК следва да се остави в сила. Възраженията в касационната жалба по отношение на разноските за експертиза, възложена служебно съда, са неоснователни. На основание чл. 171, ал. 2 АПК във връзка с § 2 от ДР на ДОПК съдът може да назначава вещи лица служебно. Разноските за тази експертиза в случая са възложени и на двете страни по делото с оглед частичната отмяна на ревизионния акт. При този изход на спора разноски за касационното производство се дължат на ответника по касация в размер на 15 118. 36 лева юрисконсултско възнаграждение на основание чл. 161, ал. 1 ДОПК във връзка с чл. 8, ал. 1, т. 6 от Наредба № 1/9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения и съобразно размера на обжалвания материален интерес. Водим от горното, Върховният административен съд, първо отделение,