Решение № 7131 от 10.06.2020 г. на ВАС по адм. д. № 3198/2020 г.

Решение № 7131 от 10.06.2020 г. на ВАС по адм. д. № 3198/2020 г., V о., докладчик съдията Юлия Ковачева Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс. Образувано е по касационна жалба на Националната агенция за приходите, представлявана от изпълнителния директор, срещу решение № 2548 от 30.12.2019 г. по адм. дело № 2421/2019 г. на Административен съд – В., в частта, с която агенцията е осъдена да заплати на Д. Н. сумата 4005,59 лв., представляваща обезщетение за претъпени имуществени вреди – неизплатено възнаграждение, за периода 05.12.2016 г. – 27.04.2017 г. от отменен като незаконосъобразен мълчалив отказ на изпълнителния директор на НАП, ведно със законната лихва в размер на 866,48 лв. върху главницата, както и законна лихва върху главницата от датата на предявяване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата. Касационният жалбоподател поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост и иска да се отмени в атакуваната част и се реши спора по същество като се отхвърли изцяло първоначалната искова претенция. Ответникът по касационната жалба – Д. Н., чрез пълномощника си, изразява становище, че обжалваното решение е правилно и не са налице касационни основания за отмяната му. Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на пето отделение, като прецени данните по делото, доводите и възраженията на страните, намира, че касационната жалба е подадена в законния срок и от надлежна страна, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна, по следните съображения: Предмет на делото пред административния съд е предявеният иск от Д. Н. срещу Националната агенция за приходите с правно основание чл. 100, ал. 4 от ЗДСл, във връзка с чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, за обезщетение за причинени имуществени вреди, представляващи неизплатено трудово възнаграждение общо в размер на 10 780. 23 лв., от които главница в размер от 8555. 31 лв. и лихва за забава в размер на 2224. 92 лв., изчислени към 09.07.2019 година. С решение № 2548 от 30.12.2019 г. по адм. дело № 2421/2019 г. Административен съд – В. е уважил исковата претенция на Найденов и осъдил Националната агенция за приходите да му заплати сумата 4005, 59 лв, ведно със законните лихви. В останалата част до пълния претендиран размер исковата претенция е отхвърлена. В отхвърлителната част решението не е обжалвано и е влязло в сила, съответно – не е предмет на касационна проверка. Съдът е установил точно фактическите обстоятелства по спора и след подробен и коректен анализ на същите е достигнал до обосновани правни изводи. Съдът е приел от фактическа страна, че жалбоподателят (сега ответник по касация) е заемал длъжността инспектор по приходите в ТД на НАП – В., по служебно правоотношение. Със заповед № 74/27.03.2012 г. на изпълнителния директор на НАП, издадена на основание чл. 100, ал. 2 ЗДСл, Д. Н. е временно отстранен от служба, поради образуваното наказателно производство срещу него за престъпления, извършени в качеството му на длъжностно лице по см. на чл. 93, т. 1, б. "а" НК и привличането му като обвиняем, с постановление на прокуратурата на 06.03.2012 година. В заповедта е посочено, че на основание чл. 100, ал. 3 от ЗДСл, държавният служител няма да получава заплата за времето, през което е отстранен. Заповедта не е обжалвана и е влязла в законна сила. На 05.12.2016 г. Д. Н. е подал молба до органа по назначаването с искане да се отмени заповедта за временното му отстраняване поради обявяването на разпоредбата на чл. 100, ал. 2 ЗДСл за противоконституционна с решение № 5/12.05.2016 г. по к. д. № 2/2016 г. на Конституционния съд. Изпълнителният директор на НАП не се е произнесъл по молбата на служителя. Формираният мълчалив отказ е оспорен от Д. Н. пред съда. С решение № 9061/03.07.2018 г. по адм. дело № 12757/2017 г. Върховният административен съд, пето отделение, е отменил решение № 5376/11.09.2017 г. по адм. д. № 12424/2016 г. на Административен съд - С. град и решил спора по същество като отменил обжалвания мълчалив отказ и върнал преписката на органа по назначаването за произнасяне, съобразно указанията в мотивите. До момента на подаване на исковата молба пред административния съд и приключване на съдебното дирене по делото, съдебното решение не е изпълнено. Със заповед № 3-1346/09.06.2017 г. изпълнителният директор на НАП е прекратил служебното правоотношение с Д. Н. поради несъвместимост на служителя със заеманата длъжност по чл. 9, ал. 8 от Закона за Националната агенция за приходите, настъпила с влизане в сила на присъда № 38/17.03.2016 г. по н. о. х. д. № 227/2014 г. на Окръжен съд – В. на 27.04.2017 година. При тези фактически обстоятелства, които не са спорни между страните, съдът правилно е приел от правна страна, че решението на Конституционния съд, с което разпоредбата на чл. 100, ал. 2 от ЗДСл е обявена за противоконституционна, има действие и е относимо към непреклудираните фактически състави и правоотношения. Изводите на решаващия съд относно релевантността на конституционното решение са правно издържани и се споделят от касационната инстанция. С влизане в сила на решението на Конституционния съд, с което е обявена за противоконституционна нормата на чл. 100, ал. 2 ЗДСл, е налице ново правно положение, което не допуска възможността за в бъдеще отстраненият служител да продължава да търпи последиците от действието на обявената за противоконституционна правна норма. След отпадане на правното основание за издаването на заповед № 74/27.03.2012 г. на изпълнителния директор на НАП, органът по назначаването е следвало да се произнесе с изричен акт по искането на служителя за възстановяване на работа. Именно поради тези съображения с влязло в сила решение съдът е отменил като незаконосъобразен мълчаливия отказ на изпълнителния директор на НАП по искането на Д. Н. да бъде възстановен на работа. Съгласно чл. 100, ал. 4 ЗДСл, държавният служител, който е бил незаконно отстранен от работа, има право на обезщетение при условията и по реда на Закона за отговорността на държавата и общините за вреди. Административният съд правилно е посочил, че основателността на исковата претенция на основание чл. 100, ал. 4 ЗДСЛ е обусловена от наличието на три кумулативни предпоставки: незаконосъобразен акт, действие или бездействие на административен орган при упражняване на правомощията му, настъпила вреда – имуществена или неимуществена за ищеца, която е в пряка причинна връзка с незаконосъобразния акт. С оглед релевантните факти по делото, съдът обосновано е посочил, че в случая са изпълнени материалноправните изисквания за уважаване на исковата претенция. Обстоятелството, че към момента на връщане на преписката на административния орган за ново разглеждане служебното правоотношение на служителя вече е било прекратено поради несъвместимост е относимо към изпълнението на съдебния акт, но не променя факта на отменен незаконосъобразен административен акт, който е първата предпоставка за основателност на предявената от лицето претенция за обезщетение. Ето защо възраженията на касационния жалбоподател, свързани с обективната невъзможност да се изпълни съдебното решение, с което е отменен мълчаливия отказ на органа по назначаване, са неотносими към преценката за основателност на иска за обезщетение, предмет на делото. Правилно съдът е приел, че е налице имуществена вреда в резултат на незаконосъобразния административен акт на органа по назначаването за периода от сезиране на изпълнителния директор на НАП с искането от 05.12.2016 г. до влизане в сила на осъдителната присъда на 27.4.2017 г., изразяваща се в неполучено възнаграждение за този период. Противно на доводите в касационната жалба, лишаването на служителя от възнаграждение за посочения период, през който е отпаднало основанието за отстраняването му от работа до влизане в сила на осъдителната присъда, която е обусловила несъвместимостта му със заеманата служба, обективира увреждане, което е в пряка причинна връзка с отменения незаконосъобразен административен акт. Неоснователно е позоваването на касатора на разпоредбата на чл. 100, ал. 3 ЗДСл, която предвижда, че държавният служител не получава заплата за времето, през което е бил отстранен. Визираният текст има приложение в съответната хипотезата на отстраняване от длъжност на държавния служител със законосъобразен административен акт за времето на действието му. В обсъждания случай по силата на цитираното по-горе решение на Конституционния съд е отпаднало законовото основание, на което е издаден актът за временно отстраняване от работа на служителя. След сезиране от Д. Н. с искане органът по назначаване да съобрази правните последици от този юридически факт, за последния не е била налице законна причина да откаже промяна в статуса на служителя, отказвайки да го възстанови на работа. Съдът точно е определил на размера на имуществените вреди. В тази насока съдът коректно е съобразил заключението на вещото лице, изготвило назначената и приета по делото съдебно-счетоводна експертиза, като правилно е определил размера на следващото се обезщетение според пропуснатите месечни възнаграждения, както и дължимата лихва за периода от 05.12.2016 г. до 27.04.2017 година. Предвид изложеното, обжалваното решение е правилно и следва да се остави в сила. С оглед изхода на спора и своевременното искане на касационния ответник за заплащане на направените разноски пред настоящата инстанция, Националната агенция за приходите следва да заплати на Д. Н. сумата 800 лв. за адвокатско възнаграждение. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, пето отделение