Решение № 139 от 7.05.2009 г. на ВКС по гр. д. № 6505/2007 г.

Решение № 139 от 7.05.2009 г. на ВКС по гр. д. № 6505/2007 г., I г. о., ГК, докладчик съдията Василка Илиева Производството е по § 2, ал. 3 от ПЗР на ГПК във вр. чл. 218а, ал. 1, б. "б" от ГПК. Образувано е по касационна жалба на пълномощника на "П"ЕАД-гр. София адв. М. Б. срещу въззивно решение № 169/10.08.2007 г. на Софийски апелативен съд по т. д. № 1568/2006 г., с което е обезсилено решение от 08.06.2006 г.по гр. д. № 18/2004 г.на СГС, VI ТО-8 състав, като недопустимо и делото е върнато за ново разглеждане на предявеното правно основание - чл. 49 ЗЗД. В жалбата са развити оплаквания за необоснованост и неправилност на съдебното решение, като постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон- касационни основания по чл. 218б ал. 1 б. "в"ГПК. Твърди се, че в нарушение на процесуалните правила е прието, че правното основание е чл. 49 ЗЗД, а именно: не ангажиране на доказателства за виновно поведение сочещи на непозволено увреждане, въпреки липсата на конкретни твърдения, както и възприемане на правната квалификация дадена от ищеца в писмената му защита. Иска се отмяна на атакуваното въззивно решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг съдебен състав. Претендират разноски. Ответникът по жалбата-"З"АД, чрез пълномощника си юриск. Л. в писмен отговор по чл. 218г ГПК (отм.) оспорва жалбата като неоснователна и моли да бъде оставена без уважение, а въззивното решение като правилно и законосъобразно в сила. Ответникът по жалбата - Н. о. и. - София не взима становище по жалбата. Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, разгледа жалбата и провери обжалваното решение с оглед посочените касационни основания за отмяна и съобразно изискванията на чл. 218а и сл. ГПК (отм.). Касационната жалба е подадена в срока по чл. 218в, ал. 1 ГПК (отм.) и е процесуално допустима. При служебно извършената проверка касационната инстанция не откри пороци, водещи до нищожност или недопустимост на обжалваното решение. Разгледана по същество, жалбата е основателна. За да обезсили първоинстанционното решение, с което е отхвърлен предявения иск с правно основание чл. 55, ал. 1 предл.3 ЗЗД във вр. чл. 88, ал. 1ЗЗД въззивният съд е приел, че първоинстанционното решение е недопустимо, тъй като е разгледан непредявен иск. От твърденията в исковата молба, макар и непрецизно изложени, както и от поддържаното правно основание в писмената защита на ищцовото дружество съдът е приел, че правното основание на иска е чл. 49 ЗЗД - причиняване на вреди на ищцовото дружество от противоправното поведение на служители на ответника НОИ, изразяващи се в ефективно нанесени загуби и пропуснати ползи. Решението е неправилно. Квалификацията на спорното право се определя от твърденията, а не от доказателствата. С оглед принципа на диспозитивното начало съдът е длъжен и е властен да се произнесе само по правопораждащите фактически твърдения, изложени в исковата молба. Всяко произнасяне по други /освен надлежно релевираните с искова молба или по реда на чл. 100 или чл. 116 от ГПК (отм.) фактически основания на иска/ би довело до недопустимост на съдебното решение, а недопустимото съдебно решение подлежи на обезсилване. Ако обаче съдът се е произнесъл по заявените факти, но ги е подвел под грешна правна норма, не се касае за произнасяне по непредявен иск, а за неправилно приложение на материалния закон, което не обуславя обезсилване на съдебния акт, а само отмяната му като неправилен. В този случай въззивния съд като съд по същество сам дава правилната квалификация В конкретния случай ищцовите твърдения, на които се основава претенцията, не са изменяни по реда на чл. 116 от ГПК (отм.), следователно релевантни са правопораждащите факти, изложени в исковата молба. Според текста на същата ищецът основава претенцията си на твърдения, че срещу заплатената на праводателя на ответниците сума, последният се е задължил да му предостави ползването на 16 легла, разпределени в 6 стаи и 1 апартамент, което той не е изпълнил, а имотът бил продаден на трето неучаствуващо в производството по делото лице, т.е.предметът на исковата претенция е връщане на даденото, съответно полученото от неизправната страна по договора от 10.10.1988 г., а не причиняване на вреди, изразяващи се в ефективно нанесени загуби и пропуснати ползи от противоправното поведение на служители на ответника НОИ, каквито твърдения не се съдържат в обстоятелствената част на исковата молба, както и не е формиран такъв петитум. Така изложените фактически твърдения сочат на налично правоотношение между ищеца и ответниците с правно основание чл. 55, ал. 1 предл.3 ЗЗД- връщане на платените суми по сключения договор, поради отпадане на основанието за тяхното първоначално плащане. Ноторно известно е, че договорите се сключват, за да бъдат изпълнявани. И докато един договор не бъде прекратен или развален от страните, никоя от тях не може да търси или да иска връщане на направени в изпълнение на тези договори престации. С други думи връщане на извършени престации по един договор е възможно само и единствено на извъндоговорно основание, но не и на договорно основание, тъй като при действието на договора изправната страна има право на други заместващи връщането на престацията й компенсации, обезщетения, неустойки и други. С оглед изложеното решението следва да бъде отменено, а делото върнато на въззивния съд за решаването му по същество. По изложените съображения и на основание чл. 218ж, ал. 1 ГПК, Върховният касационен съд, Първо гражданско отделение