Решение № 11959 от 24.11.2021 г. на ВАС по адм. д. № 7186/2021 г.

Производството е по реда на чл.208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба на Н. Демирел, гражданка на Република Турция, срещу решение 100 от 18.05.2021 г., постановено по адм. дело 94/2021 г. от Административен съд Сливен. С цитираното решение е отхвърлена като неоснователна жалбата на Демирел против заповед 343з-196/26.01.2021 г. на началник група Миграция към ОДМВР Сливен за налагане на принудителна административна мярка Отнемане на правото на пребиваване в Република България", издадена на основание чл.40, ал.1, т.5 от Закона за чужденците в Република България /ЗЧРБ/. В касационната жалба и депозираното писмено становище се съдържат твърдения за неправилност на обжалваното съдебно решение поради нарушение на материалния закон и необоснованост касационни отменителни основания по чл.209, т.3 от АПК. Иска се отмяната му. Ответникът - началник група Миграция към ОДМВР Сливен в писмено становище оспорва касационната жалба като неоснователна. Моли съда да остави в сила обжалваното съдебно решение. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата. Счита, че обжалваното решение е правилно, поради което следва да бъде оставено в сила. Върховният административен съд, състав на четвърто отделение, намира касационната жалба като подадена от надлежна страна и в срока по чл.211, ал.1 от АПК за процесуално допустима. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна. Производството пред Административен съд Сливен е образувано по жалба на Н. Демирел срещу заповед 343з-196/26.01.2021 г. на началник група Миграция към ОДМВР Сливен, с която на основание чл.40, ал.1, т.5 от ЗЧРБ на жалбоподателката е наложена принудителна административна мярка по чл.39а, т.1 от ЗЧРБ - отнемане на правото на пребиваване в Република България. Установените от административния съд факти са следните: С Решение 567728/03.01.2018 г. на основание чл. 25, ал. 1, т. 9 от ЗЧРБ на жалбоподателката е разрешено право на постоянно пребиваване в Република България. Съгласно удостоверение за постоянен адрес изх. 169/07.02.2018 г. Демирел е заявила постоянен адрес в град Сливен, [адрес] от дата 06.02.2018 г. Съобразно данните в Удостоверение изх. 326/07.02.2018 г., заявеният от жалбоподателката настоящ адрес е в Република Турция. Н. Демирел няма сключени и действащи на територията на страната трудови договори и внесени здравноосигурителни вноски. На 18.11.2020 год. е извършена проверка по събиране на сведения за чужди граждани, при която е установено, че Демирел и нейният съпруг живеят в Истанбул и работят като лекари. Имат наето жилище, чийто наем заплащат редовно. Имат ключ за жилището, в което съхраняват свои вещи, но за тези години не са се настанявали трайно на адреса. Имат роднини в [населено място], както и закупен там имот, но не са се установили да живеят и там. Данните от проверката са обективирани в докладна записка рег. 343р-14020/18.11.2020 г., към която е приложена и справка за пътуване на Демирел от 01.01.2016 г. до 20.10.2020 г. От справката се установява, че периодите на пребиваване на Демирел в Република България след разрешеното право на пребиваване са следните: от 31.01.2018 г. до 31.01.2018 г., от 06.03.2018 г. до 06.03.2018 г., от 15.07.2018 г. до 21.07.2018 г., от 04.12.2018 г. до 04.12.2018 г., от 14.07.2019 г. до 14.07.2019 г., от 22.09.2019 г. до 22.09.2019 г., от 13.10.2019 г. до 13.10.2019 г., от 14.11.2019 г. до 14.11.2019 г. и от 17.10.2020 г. до 17.10.2020 г. Въз основа на резултатите от проверката е образувано административно производство на основание чл. 40, ал. 1, т. 5 от ЗЧРБ и на лицето е изпратено съобщение по чл. 26 от АПК с рег. 343000-12077/14.12.2020г. Съобщението е връчено по реда на чл. 18а, ал. 9 от АПК чрез залепване на входната врата на адрес град Сливен, [улица], вх. А, ет. 6, ап. 17, видно от съставен протокол рег. 343р-15301/16.12.2020г. На 26.01.2021 год. е издадена процесната заповед 343з-196 на началника на група "Миграция" към ОДМВР-Сливен, с която на основание чл. 40, ал. 1, т. 5 от ЗЧРБ на Демирел е наложена принудителна административна мярка- отнемане на правото на пребиваване в Република България. Налагането на тази мярка е мотивирано от административния орган с обстоятелството, че в едногодишен срок след получаване на разрешение за постоянно пребиваване жалбоподателката не се е установила и не пребивава на територията на страната. Посочено е, че от 03.01.2018 г. чужденката е пребивавала на територията на страната по няколко дни в годината, общо от началото на разрешението 15 дни, като най продължителният престой е в размер на 6 дни, а другите са от по един ден. Формиран е извод, че Н. Демирел живее и упражнява трудова заетост на територията на Република Турция, където са и нейните културни, социални и семейни връзки. Административният орган е приел, че Демирел не се е установила на територията на Република България нито след разрешеното постоянно пребиваване нито в едногодишния срок от разрешението, нито към момента. Първоинстанционният съд отхвърля жалбата на Демирел като приема, че оспореният административен акт е издаден от компетентен орган в кръга на делегираните му от директора на ОДМВР Сливен правомощия, в предвидената в закона форма с изложени фактически и правни основания, и при спазване на административнопроизводствените правила. Оспореният административен акт съответства на относимите материалноправни разпоредби на чл.40, ал.1, т. 5 от ЗЧРБ, а при постановяването му са отчетени и обстоятелствата по чл.44, ал.2 от ЗЧРБ. Съдът приема, че действително жалбоподателката не се е установила на територията на страната. Обжалваното решение е правилно. То е постановено след изясняване на релевантните за спора факти, установени въз основа на допустими доказателства, обсъдени подробно от съда поотделно и в тяхната съвкупност. Направените от съда изводи съответстват изцяло на относимите материалноправни норми. Разрешението за постоянно пребиваване на Н. Демирел е издадено на основание чл.25, ал.1, т. 9 от ЗЧРБ, съобразно който разрешение за постоянно пребиваване могат да получат чужденците, които не са лица от български произход, родени на територията на Република България, изгубили са българското си гражданство по изселнически спогодби или по собствено желание и желаят трайно да се установят на територията на страната. Съгласно чл.23, ал.6 от ЗЧРБ за получаване право на постоянно или дългосрочно пребиваване чужденецът подава лично в дирекция Миграция" или в сектори/групи Миграция" при областните дирекции на Министерството на вътрешните работи заявление по образец и документи съгласно правилника за прилагането на закона. По аргумент от чл.34, ал.1 във вр.с чл.40 от ППЗЧРБ, определящ документите, необходими за получаване на право на постоянно пребиваване по чл.25, ал.1, т.9 от ЗЧРБ , в тези случаи се изискват и доказателства за осигурено жилище. По делото липсва спор относно гражданството и статута на жалбоподателката. Събраните по делото доказателства обосновават извода на първоинстанционния съд, че в случая лицето не пребивава на посочения в производството по издаване на разрешение за постоянно пребиваване адрес. Събраните в съдебното производство доказателства установяват по категоричен начин, че в 12-месечния период от получаване на разрешението за постоянно пребиваване жалбоподателката е пребивавала на посочения от нея адрес само няколко пъти като най-дългия й престой е за 6 дни. И наемодателят, и свидетелите по делото са категорични, че жалбоподателката е отсядала в жилището само за няколко дни. Не се е установявала трайно в него, а е продължила да живее и работи в Република Турция. При това положение напълно обосновано и административният орган, и първоинстанционният съд са достигнали до извод, че чужденката не се е установила и не пребивава на територията на страната в рамките на посочения в чл.40, ал.1, т.5 от ЗЧРБ едногодишен срок след получаване на разрешението за пребиваване. Налице е визираната в чл.40, ал.1, т.5 от ЗЧРБ предпоставка за отнемане на правото на пребиваване на чужденец в Република България- в едногодишен срок след разрешението чужденецът не се е установил и не пребивава на територията на страната, освен в случаите по чл.25, ал.1, т.6, 7, 8, 13, 16 и чл.25г. По делото не се твърди и няма данни да е налице някое от предвидените в цитираната разпоредба изключения. Извършена е дължимата преценка, предвидена в чл.44, ал.2 от ЗЧРБ. Компетентният орган е отчел продължителността на пребиваване на чужденката на територията на Република България, липса на данни за принадлежността й към някоя от категориите уязвими лица, за наличието на производства по Закона за убежището и бежанците или производства за подновяване на разрешение за пребиваване или друго разрешение, предоставящо право на пребиваване, семейното положение, както и съществуването на семейни, културни и социални връзки с държавата по произход. Неоснователни са възраженията на касационната жалбоподателка, че пандемичната обстановка й е попречила трайно да се установи в Република България. Законът определя едногодишен срок, в който чуждата гражданка следва да предприеме действия за трайно установяване, който започва да тече от датата на разрешението. В конкретната хипотеза едногодишният срок е от 03.01.2018г. до 03.01.2019г. Ангажираните от касационната жалбоподателка доказателства, свързани с разпространението на ковид инфекцията и ограниченията наложени с нея, следват този период и са неотносими за преценката на законосъобразността на административния акт. Неоснователни са и възраженията на касаторката, че първоинстанционния съд не отчел обстоятелството, че тя е закупила имот в България, което е предпоставка за нейното трайно установяване в страната. Следва да се посочи, че законът не изисква чужденците, получили постоянно пребиваване на територията на страната, да живеят в собствен имот, а изисква само същите да са се установили и да пребивават на територията й. Именно това обстоятелство се опровергава от доказателствата по делото, както правилно е приел и първоинстанционния съд. По изложените съображения обжалваното решение като правилно следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл.221, ал.2, предл.1 от АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,