Решение № 1656 от 3.02.2011 г. на ВАС по адм. д. № 8225/2010 г.

Решение № 1656 от 3.02.2011 г. на ВАС по адм. д. № 8225/2010 г., III о., докладчик председателят Ваня Пунева Производството по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) е образувано по касационна жалба на Павел Николов Цариградски против решение № 868/23.04.2010 г. по адм. дело № 1005/2009 г. по описа на Административен съд - Варна (АСВ), с което са отхвърли исковете му против община Варна, предявени на основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ и е осъден да заплати разноските по делото. С настоящата касационна жалба се иска отмяна на обжалваното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд или в условията на евентуалност - отмяна на решението и постановяването на друго, с което да бъдат уважени в пълен размер предявените искове. Касационните възражения опират до следното: По отношение на иска за обезщетяване на вредите, вследствие на разрушаване на сградата АСВ в нарушение на закона, при отсъствие на материалноправна компетентност и при необоснованост на изводите е приел за установено, че сградата, чието разрушаване е довело до имуществени вреди на касатора е незаконен строеж. Посочено е, че единствено органите по чл. 224 и сл. от ЗУТ могат да се произнесат по отношение законността на строежа, както и че произнасянето на съда представлява разглеждане на иск, който не е предявяван. Относно твърдението за необоснованост на изводите се поддържа, че съдът не е съобразил значението на обстоятелството, че процесната сграда е построена от държавна фирма "Лазур", което изключва възможността сградата да е незаконна. Оспорва се и извода за неприложимост на § 16 от ДР на ЗУТ, тъй като същия е изведен без съда да посочи като спорно обстоятелството дали сградата е построена преди или след 1987 г. и да е проведено доказване в тази посока от сраната на спорещите. По отношение на иска за обезщетяване на погиналото движимо имущество, касатора поддържа, че съдът не е обосновал изводът си за недоказаност на претенцията, като превратно е тълкувал събраните гласни доказателства и неоснователно е отхвърлил надлежно писмено доказателство - фактура № 16/16.11.2006 г. По отношение на иска за обезщетяване на пропуснати ползи от търговската експлоатация на сградата, касатора оспорва изводите на съда за неотносимост спрямо предявената претенция на фактите, свързани със стопанската дейност на ЕТ "Красимира Петкова", както и неправилност по отношение неприемането на заключението на вещото лице Корнелия Колева по въпроса за експлоатацията на сградата до срока на физическата й годност. Ответната страна - община Варна, чрез процесуалния си представител юрк. Данаилова, оспорва основателността на касационната жалба като посочва, че установената от съда незаконност на сградата е във връзка именно с предмета на делото и в отговор на възражението на общината, че не могат да се търсят вреди при условие, че разрушената сграда е незаконна. По отношение на въведената презумпция от касатора за законност на сградите държавна собственост, е посочено, че същата не намира опора в закона - чл. 160 от ЗТСУ (отм.) и чл. 225 от ЗУТ. Като несъстоятелно е коментирано възражението, че касатора е лишен от възможността да доказва факти свързани със статута на сградата. В тази връзка е посочено, че в с. з. на 30.06.2009 г. касатора поддържа твърдения и иска допускане на гласни доказателствени средства именно по отношение този статут - търпимост на сградата на основание § 16 от ПЗР на ЗУТ, както и че въпреки допускането им, то не е установен нито периода на построяване на сградата, нито търпимостта й. Изразено е и категорично несъгласие и с останалите възражения против обжалваното съдебно решение. Посочено е, че съдът правилно е отхвърлил претенциите свързани със сервизното оборудване, тъй като по делото по безспорен начин е установено, че същото към 08.07.2008 г. е било преминало в собственост на третото лице - св. Валентин Георгиев, както и че е недопустимо да се предполага реализирането на доход и печалба от бъдеща стопанска дейност. При оставяне в сила на обжалваното решение се търси присъждане в полза на общината на разноски - юрисконсултско възнаграждение в размер на 2503,33 лева. Представителят на Върховната административна прокуратура, в хода на делото по същество, застъпва становище, че касационната жалба е допустима, но неоснователна по същество. Поддържа, че съдът е обосновал съдебния акт като е изложил подробни по същността и предмета на спора и е обсъдил многобройните писмени и гласни доказателства в тяхната съвкупност и поотделно. Изрично е посочено, че съдът правилно и в границите на своите правомощия е изследвал и се е произнесъл относно правната характеристика на сградата. Върховният административен съд, III-то отделение, намира касационната жалба за допустима като редовно подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК от надлежна страна, но разгледана по същество за неоснователна по следните съображения: За да отхвърли предявеният от Павел Цариградски частичен иск в размер на 30 000 лева за заплащане на обезщетение от страна на община Варна за причинените му имуществени вреди - разрушаването на 29.07.2008 г. на сграда (автоцентър) в резултат от предварителното изпълнение на незаконосъобразна заповед № 1293/29.04.2008 г. на кмета на община Варна, съдът е приел, че с оглед факта, че сградата е незаконен строеж и като такъв подлежи на премахване по реда на глава ХХI от ЗУТ, то ответника не дължи репарация за претърпените вреди. Относно административно-правния статут на сградата, съдът е изложил подробни мотиви защо приема, сградата като незаконно изградена. Специално внимание с оглед направените от касатора възражения следва да бъде отбелязано, че относно приложението на § 16, ал. 1 от ПР на ЗУТ, съдът е посочил, че с оглед изграждането на обекта след 07.04.1987 г., то посочената разпоредба не намира приложение и ищеца не може да се ползва от законодателната възможност да установи сградата като търпима. Този правен извод е направен въз основа на заключенията на вещите лица по делото във връзка с назначените технически и оценителни експертизи, ангажираните от ответната страна доказателства и липсата на доказателства от страна на ищеца по отношение установяване законността на сградата. Така изложените мотиви не се подкрепят от настоящата инстанция, но направените изводи са верни като резултат. Изводът на съда, че сградата е построена след 07.04.1987 г. е изведен без да се посочи от къде черпи информация за това. Твърденията на ищеца са свързани с построяването на сградата към 1985 г., от своя страна, ответника не оспорва момента на първоначално изграждане, но оспорва нейната законност. Следователно и при условие, че няма данни, които да внасят съмнение по отношение този безспорен между страните факт, съдът е следвало да приеме, че сградата е построена през 1985 г. В нито едно от приетите от съда заключение по назначените експертизи не е посочено като дата на построяване, такава следваща 07.04.1987 г. напротив изследванията в тях са основани именно на дата на построяване 1985 г. Що се касае обаче до спорния въпрос - доказана ли е търпимостта на сградата, следва да се отбележи следното. С отговора по исковата молба, ответника е възразил против основателността на иска, като едно от възраженията касае именно статута на разрушената сграда като незаконен. В тази връзка в съдебно заседание, проведено на 30.06.2009 г. (л. 101), адв. Кънчев е посочил, че чрез събирането на гласни доказателства "ще докажем, че тази сграда е била с несъмнен статут на търпимост..." по силата на § 16 от ПЗР на ЗУТ. Посочено е, че свидетелите ще установяват периода, в който е била изградена сградата, а именно преди 1985 г. от ДФ "Лазур". Пълно и главно доказване по отношение на търпимостта на сградата на основание § 16, ал. 1 от ПЗР на ЗУТ не е проведено от страна на ищеца. Нито от проведените разпити на свидетели в с. з. от 16.09.2009 г., нито чрез друг способ за доказване по делото е установено, че строежа (сградата) е изградена до 7 април 1987 г., няма строителни книжа, но строежа е бил допустим по действащите подробни градоустройствени планове и по правилата и нормативите, действали по време на извършването му или съгласно ЗУТ е търпими строеж и не подлежат на премахване и забрана за ползване. Тук е мястото да бъде отбелязано, че съществуването на презумпция за законност на сгради, построена като държавна собственост не намира никаква законова опора (чл. 154, ал. 2 ГПК), поради което направеното позоваване се приема от настоящата инстанция като бланкетно. Неоснователно е възражението, че съдът не е указал на ищеца, че не сочи доказателства относно търпимостта на строежа. Видно от изявленията на адв. Кънчев и процесуалното му поведение, то е очевидно, че същия като процесуален представител е разбирал, че обстоятелствата, касаещи търпимостта на сградата са спорни между страните и че същите подлежат на установяване. Именно в тази връзка е поддържано, че сградата като закупена от държавна фирма е законно построена, както и алтернативното становище, че статута на сградата не е релевантен към преценката за основателност на иска, тъй като бъдещото й премахване е било бъдещо несигурно събитие (писмени бележки, с. з. от 20.10.09 г. и 16.09.09 г.). Несъстоятелно е да се твърди при това положение, че съдът е следвало изрично да напътства, указва или подпомага страна (ползваща се и от професионална защита) относно доказателствената й активност. Не може да бъде споделено и възражението, че е извън предмета на делото и извън компетентността на съда е да установи административно-правния статут на сградата като условие спрямо основателността на исковата претенция. Посредством възражението на ответника спрямо законността на процесната сграда, пред съда на практика е предявен инцидентен установителен иск относно липсата на административно право у Цариградски да се ползва от процесната построена сграда. Безспорно е, че търпимостта (законността) на сградата може да бъде установена по административен ред чрез издаване на удостоверение за търпимост или отказ, но това не е пречка търпимостта - статута на строежа, да бъде установен от съда в рамките на провеждания между страните процес и следващото се от това ограничения в субективните и обективни предели на съдебното решение. По отношение на иска за обезщетяване на погинало сервизно оборудване, съдът е приел, че ответника не е доказал, че към 29.07.2008 г. в разрушената сграда се е намирало собствено на ищеца сервизно оборудване, което е погинало в резултат от разрушаването на сградата. Съдът се е позовал на събраните по делото свидетелски показания на Георгиев и Йорданова, както и приложените по делото документи, установяващи какви вещи са намерени в сградата преди да бъде пристъпено към нейното разрушаване, собствеността на същите и кои от тях и на кои лице са върнати. Изрично съдът е наблегнал на обстоятелството, че липсват възражения от страна на ищеца или на собствениците на вещите и конкретно на св. Георгиев като собственик на сервизното оборудване, че към момента на възвръщане на иззетите вещи са налице липси или повреди по същите. Значението на фактура № 16/16.11.2006 г. съдът е преценил като документ удостоверяващ, че е закупен комплект оборудване за ГТП, но без значение за доказване обстоятелството, че оборудването се е намирало в сградата на 29.07.2008 г. и същото е погинало в резултат от изпълнението на заповед № 1293/29.04.2008 г. Настоящата инстанция не споделя възраженията на касатора, че съдът е отхвърлил исковата му претенция въз основа на необоснован извод за недоказаност на претенцията, като и вследствие от превратно тълкуване на събраните гласни доказателства и неоснователно е отхвърляне на надлежно писмено доказателство - фактура № 16/16.11.2006 г. Самото възражение е бланкетно и лишено от конкретика - жалбоподателя не сочи къде съдът е допуснал порок в изследването на доказателствата и в какво се състои превратността на направеното тълкуване. Трябва обаче да се посочи че съдът не е отхвърлил посочената фактура, а е изследвал нейното доказателствено значение и връзката й с другите писмени и гласни доказателства и правилно е преценил, че същата установява закупуването на оборудване, но не е пряко доказателства, че същото се е намирало в разрушената сграда. Несъстоятелно е възражението за неправилност на съденото решение в частта му с която е отхвърлен иска за обезщетение за пропуснатите ползи от търговската експлоатация на разрушената сграда. Касатора оспорва изводите на съда за неотносимост на фактите, свързани със стопанската дейност на ЕТ "Красимира Петкова", както и неправилност по отношение неприемането на заключението на вещото лице Корнелия Колева по въпроса за експлоатацията на сградата до срока на физическата й годност. За да бъде признато правото на обезщетение за пропуснати ползи, ищецът е следвало да установи, на първо място вредите и на второ, че те са пряка и непосредствена последица от увреждането. В обстоятелствената част на исковата молба, ищецът ясно е посочил, че разрушената сграда "беше основа на развивана от мен и моето семейство търговска дейност - технически прегледи и авторемонт". По делото обаче, не се намира нито едно доказателство (а и касатора не посочва такова като пропуснато от съда), от което може да са направи извод, че ЕТ "Красимира Петкова" на първа място, е развивала стопанка дейност като е предлагала авторемонтни услуги и е извършвала технически прегледи на моторни превозни средства, а на второ - че разрушената сграда е била обичайното място за осъществяване на тази дейност. Нещо повече, самите твърдения на ищеца, а и по делото бе установено, че към 2006 и след това, разрушената сграда е била подготвяна за извършване на технически прегледи на автомобили от страна на дружеството "Секанта - 2006", което от само себе си изключва твърдението, че търговската дейност на съпругата му, като материална предпоставка зависи от процесната сграда. Освен това, съпружеските отношения не могат да бъдат и основание да се приеме, че ищецът има права върху търговското предприятие на съпругата си, осъществяваща дейност като едноличен търговец (виж. ТР № 2/2001 г. на ВКС) и в частност на приходите или печалбите от извършваната дейност. Дейността на едноличния търговец има за цел формиране на приходи и печалба от реализираната търговска дейност, като при извършването й, както ползите, така и рисковете са за сметка на единствено на търговеца. Искането на община Варна са присъждане на разноски, с оглед изхода на делото и размера на претендирания размер на юрисконсулското възнаграждение - 2503,33 лева, следва да бъде уважено на основание чл. 10, ал. 2 от ЗОДОВ, чл. 78, ал. 3 и 8 от ГПК във вр. с чл. 144 от АПК Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд - трето отделение,