Решение № 2248 от 27.2.2024 г. на ВАС по адм. д. № 12295/2023 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба, подадена от З. Миленов, представлявана от процесуалния представител адв. В. Бенатов, срещу решение 5945 от 11.10.2023 г., постановено по адм. дело 2021/2023 г. от Административен съд София - град (АССГ). С него е отхвърлена жалбата на касационната жалбоподателка против заповед ДС-20-2/09.02.2023г. на областния управител на Област София, с която е наредено да се изземе от оспорващата имот частна държавна собственост и е осъдена да заплати на Министерство на външните работи, юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 (сто) лева. С касационната жалба се твърди незаконосъобразност и необоснованост на обжалваното решение. Излагат се твърдения, че изводите на съда не кореспондират със събраните по делото доказателства и с приложимите за конкретния случай материалноправни норми. Твърди, че наемното правоотношение не е прекратено. Иска се отмяната на съдебното решение и произнасяне по същество, при което оспореният административен акт да бъде отменен. Претендира се присъждане на сторените разноски. Ответникът областният управител на Област София, чрез юрк. Атанасова оспорва касационната жалба в представен по делото писмен отговор и претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Ответникът Министерство на външните работи, чрез адв. Узунова оспорва касационната жалба и представя по делото писмени бележки. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховната административна прокуратура дава подробно заключение за неоснователност на касационната жалба. Настоящият състав на Върховния административен съд, четвърто отделение като взе предвид разпоредбите на чл. 218 и сл. от АПК, приема за установено следното: Касационната жалба е допустима като подадена в срок и от надлежна страна. Разгледана по същество е неоснователна по следните съображения: Производството пред АССГ е било образувано по жалба на настоящата касационен жалбоподател срещу заповед ДС-20-2/09.02.2023г. на областния управител на Област София, с която е наредено да се изземе от оспорващия имот частна държавна собственост, описан в АЧДС 09907 от 04.07.2018 г., с предоставени права на управление на Министерство на външните работи, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор 68134.801.2076.2.2, със застроена площ 106,02 кв. м, находящ се в гр. София, район Изгрев, [улица], като е определен срок за доброволно освобождаване. С обжалваното решение административният съд е отхвърлил жалбата. За да постанови този резултат след подробно изясняване на фактическата обстановка съдът е приел, че оспорената заповед е издадена от материално, териториално и функционално компетентен административен орган областния управител на Област София, чиято компетентност произтича от чл. 80, ал. 1 от Закона за държавната собственост (ЗДС). Заповедта е постановена в съответствие с изискванията по отношение на формата й. Спазени са и административнопроизводствените правила за издаването й, като съдът е приел, че в съответствие с чл. 26, ал. 1 от АПК оспорващият е уведомен за започване на административното производство по издаване на заповедта за изземване, а и съобразно чл. 34, ал. 1 и ал. 3 от АПК му е предоставена възможност да изрази становище във връзка с предприетата процедура. По отношение съответствието на оспорения акт с материалноправните норми, съдът е приел, че безспорно се установява, че са налице предпоставките за постановяване на изземването на процесния имот - чл. 80, ал. 1 от ЗДС в първата хипотеза, а именно: принадлежността на правото на собственост върху процесния имот, предмет на оспорваната заповед, предвид АЧДС 09907 от 04.07.2018 г., е на държавата. Съдът приел, че от заповедта е ясно, че касационният жалбоподател държи без правно основание от вещен или облигационен характер. Приема за безспорно, въз основа на доказателствата по делото, че Б. Василев е държал спорния имот на основание договор за наем от 26.01.2012г., сключен между З. Миленов и Министерство на външните работи въз основа на заповед С-142/03.10.1995 г. Този договор е бил едностранно прекратен от наемодателя на основание чл. 24, ал. 3, т. 1 от ЗДС, а именно поради прекратяване на трудовото или служебното правоотношение на работник или служител, настанен във ведомствено жилище и с писмо рег. 04-01-960/23.07.2020г. той е бил уведомен. От момента на получаване на това уведомление, АССГ е приел, че е налице основанието по чл. 80, ал. 1 от ЗДС, а именно, че имота се владее без основание. Относно направените твърдения, че имота е единствен за жалбоподателя и той е във влошено здравословно състояние, съдът приел, че са ирелевантни за законосъобразността на заповедта. Обжалваното решение е правилно. Първоинстанционният съд не е допуснал нарушения на материалния закон. Съдебният акт е мотивиран и е издаден при спазване на процесуалните правила. Изложени са подробни обстоятелствени, свързани със спорния въпрос мотиви, които се споделят изцяло от настоящата инстанция. Решаващият съд е изяснил напълно фактическата обстановка по делото, събрал е относимите за правилното решаване на спора доказателства, обсъдил ги е в тяхната взаимна връзка и във връзка с възраженията на страните и въз основа на това е направил верни правни изводи, които се споделят напълно от настоящия съдебен състав, а възражението на касационната жалбоподателка в обратния смисъл се приема за неоснователно. С разпоредбата на чл. 80, ал. 1 от ЗДС, законодателят е предвидил ред за защита на държавната недвижима собственост, чрез нейното изземване от лица, които я владеят или държат без правно основание. В настоящия случай е законосъобразен и правилен извода на АССГ - за наличието на комулативно дадените предпоставки на чл. 80, ал. 1 от ЗДС. В случая е безспорно установено, че имотът предмет на изземване със спорната заповед представлява частна държавна собственост и като такъв подлежи на защита именно по описания ред, чрез издаване на акт от областния управител. Плащането на наема е ирелевантно с оглед предмета на делото. Следва да бъде посочено, че спорът за съществуването или не на наемното правоотношение, се разглежда по общия исков ред. По делото обаче има данни за прекратяване на наемния договор, а няма данни за заведено исково производство от касационния жалбоподател относно наемния договор и правоотношенията по него за процесния имот. Неоснователни са твърденията на касационния жалбоподател, за нарушение на разпоредбите на чл.35 и чл.36 от АПК. В конкретния случай правилно първоинстанционният съд, е приел, че административният орган не е допуснал нарушение на чл. 35 и чл. 36 от АПК, тъй като е събрал всички необходими доказателства и е изяснил всички факти и обстоятелства от значение за случая. Твърденията, че ще изгуби единственото си жилище и че е в лошо здраве са неоснователни. Действително, в производството пред съда са били въведени доводи за нестабилното здравословно състояние на З. Миленов, произтичащо от напредналата възраст, както и за липсата на друго жилище. В тази връзка следва да се отбележи, че ЗДС не създава за държавата задължения за удовлетворяване на жилищните нужди на лица, които не са държавни служители. Такова задължение имат общините, като за целта заинтересованите лица следва да обявят пред съответната община жилищната си нужда и да бъдат съответно картотекирани. В настоящото производство доводите на жалбоподателя, по отношение на становището на омбудсманът и дискриминационни действие от страна на органа към него, не могат да бъдат обсъждани поради специалния ред, уреден за настаняването във ведомствени жилища и за тяхното освобождаване по ЗДС, който е приложим към настоящата хипотеза. Настоящата инстанция намира, че обжалваната заповед не е извършена в нарушение на принципа за съразмерност, уреден в чл. 6, ал. 1 от АПК, изискващ органите да упражняват правомощията си по разумен начин, добросъвестно и справедливо. В случая, касационната инстанция намира, че при описаните по-горе условия на създадени между страните дългогодишни и трайни отношения, неколкократните покани за освобождаване на имота, някои връчена и чрез нотариус, като краен резултат представляват добросъвестни и разумни действия, извършени в хода на производството, поради което следа да бъдат зачитани. От друга страна и във връзка с възражението за нарушение на чл. 8 на ЕКЗПЧОС, следва да се отчете особеността, че закрилата, предоставена от тази разпоредба не е абсолютна. Допустимо е ограничаването на защитените с чл. 8 права, включително и за защита правата и свободите на другите правни субекти. Издадената заповед отговаря на изискванията за съразмерност по смисъла на чл. 6 от АПК и не нарушава чл. 8 от ЕКЗПЧОС. Разпоредбата на чл. 8, ал. 1 от Конвенцията гарантира правото на жилище, а чл. 8, ал. 2 определя границите на допустима намеса на държавата в това право в изключение от общия принцип за ненамеса. Съгласно последния текст намесата на държавните власти е допустима в случаите, предвидени в закона и необходими в едно демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност или на икономическото благосъстояние на страната, за предотвратяване на безредици или престъпления, за защита на здравето и морала или на правата и свободите на другите. В разглежданата хипотеза намесата на държавата е осъществена при условията, регламентирани в текста - засягането на интересите на жалбоподателя е предвидено в закона, насочено е към постигане на легитимна цел и е пропорционално, а доводите в касационната жалба в обратен смисъл са неоснователни. С оглед всичко изложено като е достигнал до извод, че не са налице основания за отмяна на административния акт и по тези съображения е отхвърлил жалбата на З. Миленов, първоинстанционният съд е постановил решение в съответствие с материалния закон. По тези съображения и по изложените от АССГ мотиви, към които настоящата инстанция може да препрати на основание чл. 221, ал. 2, изр. 2 от АПК, обжалваното решение като правилно следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на спора и на основание чл. 143, ал. 3 от АПК във връзка с чл. 78, ал. 8 от ГПК касационният жалбоподател следва да заплати на ответниците своевременно претендираните разноски, представляващи юрисконсултско възнаграждение, възлизащо на по 100 лв., който размер е определен съобразно чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ във връзка с чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ. С оглед на гореизложеното и на основание чл. 221, ал. 2, изречение първо, предложение първо от АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,