Решение № 614 от 2.11.2010 г. на ВКС по гр. д. № 558/2010 г.

Решение № 614 от 2.11.2010 г. на ВКС по гр. д. № 558/2010 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Бойка Ташева Производството е по чл. 307 във вр. с чл. 303, ал. 1, т. 1 от ГПК. Образувано е по молбата на Н. З. Н. от София с искане да бъде отменено решението на С. апелативен съд от 22.VIII.2008 г. по гр. д. № 1021/2007 г. Молителят твърди, че след отхвърляне на исковата претенция поискал от Националната следствена служба и му било издадено удостоверение № 1691/26.ХI.2008 г., от което с изненада установил, че върху заплатата му са начислявани 30% до 31.ХII.1996 г. и 40% от 01.I.1997 г. допълнително възнаграждение за продължителна служба, какъвто процент е предвидено да получават офицерите и сержантите от МВР на основание чл. 63, ал. 3, т. 1 от ЗМВР /след изменението по ДВ бр. 100/1996 г./, което обстоятелство е ново и от значение за крайния извод по предявения иск и то се потвърждава от разпореждане № [ЕГН ] на Р., връчено на Н. през ноември 2008 г. Решението не е съобразено с разпоредбата на чл. 226, ал. 1 от ЗМВР /ДВ бр. 122/19.ХII.1997 г./, че "трудът на офицерите и сержантите при пенсиониране се зачита като първа категория", а § 4, ал. 2 от З. посочва, че "следователите и другите служители на Н. запазват досегашните си права относно категорията труд, паричните добавки за прослужени години и знания, добиване на пенсия, както и размера и реда за получаване на обезщетения при прекратяване на трудовия договор". Ответникът Прокуратура на РБ чрез гл. експерт юрисконсулт П. А. е заел становище за неоснователност на молбата за отмяна. Ответникът В. съдебен съвет София не е заявил становище по молбата. Върховният касационен съд, състав на IV ГО, намира, че молбата за отмяна е допустима, но разгледана по същество - неоснователна, съображенията за което са следните: С атакуваното по реда на отмяната решение по гр. д. № 1021/2007 г. С. по реда на § 2, ал. 4 от ПЗР на ГПК във вр. с чл. 218а б. "а" от ГПК (отм.) е оставил без разглеждане касационната жалба на Н. срещу решението на СГС по гр. д. № 2043/2005 г. в отхвърлителната му част по претенцията му за присъждане на 2423.80 лв. мораторна лихва върху 5687 лв. обезщетение по чл. 261, ал. 2 от ЗМВР (отм.), прекратил е производството по делото в тази част и е оставил в сила решението на СГС в частта, с която е оставено в сила решението на СРС от 29.IV.2004 г. по гр. д. № 2415/2001 г. в отхвърлителната му част по исковете с правно основание чл. 261, ал. 2 от ЗМВР (отм.). Съдът е приел, че Н. е пенсиониран през 1990 г. като служител на офицерска длъжност в МВР, при което му е било изплатено обезщетение в размер на 12 брутни месечни възнаграждения при общ трудов стаж 25 години 3 месеца и 22 дни. През периода 17.IV.1992 г. - 23.III.1998 г. е бил назначен и е работил на длъжност следовател в Националната следствена служба. Дадено му е било звание "полковник от МВР", като със заповед от 09.I.1995 г. е девоенизиран, считано от 01.II.1995 г. При тези обстоятелства е направен извод, че към момента на освобождаването му от длъжност през 1998 г. Н. не е бил офицер или сержант от Н., поради което по отношение на него не намират приложение разпоредбите на чл. 261 от ЗМВР (отм.). Обезщетение по чл. 261, ал. 2 от ЗМВР (отм.) не се следва, тъй като не е установено до пенсионирането му през 1990 г. той да е заемал длъжността следовател в МВР, а не каквато и да е офицерска длъжност там. Не му се дължи обезщетение и по З., тъй като към момента на освобождаването му от длъжност следовател /23.III.1998 г./ в З. не са предвидени разпоредби за изплащане на обезщетение при напускане на съдии, прокурори и следователи. Съгласно чл. 303, ал. 1, т. 1 от ГПК заинтересуваната страна може да иска отмяна на влязло в сила решение, когато се открият нови обстоятелства или нови писмени доказателства от съществено значение за делото, които не са могли да бъдат известни при решаването му или с които страната не е могла да се снабди своевременно. Това основание за отмяна брани страната срещу неправилност на решението поради непълнота на доказателствения материал, която е открита след влизането му в сила и която се дължи на невиновна, обективна невъзможност да се разкрие истината по спора по време на висящността на делото, въпреки положената от нея дължима грижа за доброто му водене. Представените в разглеждания случай писмени доказателства - удостоверение № СР-1692/26.ХI.2008 г., издадено от Н., според което в периода 17.IV.1992 г. - 31.I.1995 г. Н. е заемал офицерски длъжности, вкл. следовател, в Н. и му е изплащано възнаграждение за звание "полковник", а в периода 01.II.1995 г. - 23.III.1998 г. е заемал длъжност следовател в Н. и е получавал допълнително възнаграждение за продължителна служба 30% до 31.ХII.1996 г. и 40% от 01.I.1997 г., и разпореждане за отпускане на пенсия от 24.ХI.2008 г. - нямат качеството на нови такива, нито установяват нови обстоятелства по смисъла на посочената разпоредба. На първо място, не се твърди, а и няма данни, да е съществувала пречка молителят да се снабди с удостоверението и да го представи своевременно в инстанционното производство, още повече, че щом му е било начислявано върху заплатата допълнително възнаграждение в посочените в молбата размери и той го е получавал, е знаел за него. На второ място, дори да се приеме соченото обстоятелство като ново, то не би било от съществено значение за делото, тъй като допълнително възнаграждение в размери, съответстващи на тези, изплащани на офицери и сержанти в МВР, само по себе си не определя заемащите длъжност "следовател" като офицери или сержанти /след девоенизирането им по силата на З. (отм.), само по отношение на които е приложима разпоредбата на чл. 261 от ЗМВР (отм.), каквото е приетото в атакуваното по реда на отмяната решение. Следователно не е налице в случая непопълване на делото с обстоятелства и писмени доказателства, дължащо се на обективна невъзможност за молителя да го стори до приключването на устните състезания пред въззивния съд, а и представените документи не установяват факти от значение за спора, различни от тези, на които са основани изводите по влязлото в сила решение. Останалите изложени в молбата доводи за отмяна, изразяващи се в невземане предвид от съда на разпоредбата на чл. 226, ал. 1 от ЗМВР (отм.), представляват оплаквания за допуснато нарушение на материалния закон, които, обаче, не се включват в нито едно от изрично и изчерпателно предвидените в чл. 303 от ГПК основания за отмяна, поради което те могат да се проверяват само в инстанционното производство, но не и чрез извънредното средство за контрол, каквото е отмяната на влязло в сила решение. Ето защо тези доводи не следва да бъдат обсъждани в настоящото производство. Изложените съображения налагат извод, че молбата за отмяна е неоснователна, поради което тя следва да бъде оставена без уважение. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на IV ГО,