Решение № 9821 от 29.9.2021 г. на ВАС по адм. д. № 4009/2021 г.

Производството по делото е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроицесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на И. Спасов против решение 64 от 24.02.2021 г., постановено по адм.д. 587/2020 г. по описа на Административен съд гр. Враца. Касаторът навежда доводи за неправилност на обжалваното решение като постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост отменителни основания съобразно чл. 209, т. 3 АПК. Моли за отмяната му и претендира присъждане на направените по делото разноски. Ответникът кметът на Община Враца не изразява становище по касационната жалба. Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, второ отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 211, ал.1 АПК и от надлежна страна, а разгледана по същество за неоснователна, като съображенията за това са следните: С обжалваното решение Административен съд гр. Враца отхвърля жалбата на И. Спасов против отказ от 27.10.2020 г. на кмета на Община Враца да отмени заповед 1036/03.09.1987 г. на председателя на ИК на ОНС Враца за отчуждаване на недвижим имот. За да постанови този резултат съдът приема, че заповедта е издадена от компетентен орган, при постановяването й не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила и същата е издадена в предписаната от закона форма. Съдът обосновава извод за съответствие на административния акт с материалния закон, като приема, че в случая е налице хипотезата на § 9, ал. 1 ПР ЗУТ, но жалбоподателя не може да претендира произнасяне от административния орган нито самостоятелно за своята част от наследството, нито да упражнява правата на останалите наследници без надлежно упълномощаване, тъй като производството не е реституционно. Обжалваното решение е правилно. Законосъобразни са изводите на съда, че оспорения административен акт е издаден от компетентен орган и в предписаната от закона писмена форма. Правилно съдът приема, че при постановяване на обжалвания отказ не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Административният орган е изяснил фактите и обстоятелствата от значение за случая, което се установява от приложената по делото административна преписка. Правилен е крайният извод на съда за материална законосъобразност на оспорения административен акт, но не по изложените в решението съображения. От събраните по делото доказателства е установено, че имотът, собственост на наследодателката на жалбоподателя, е отчужден на основание чл. 95 вр. чл. 98 ЗТСУ (отм.). Оценката на имота е 8283,18 лв., а обезщетението е с отстъпено право на строеж на двустайно жилище в кв. 244 по плана на гр. Враца. Видно от приложеното по делото удостоверение от Банка ДСК ЕАД е, че на името на М. Котова е открит жилищноспестовен влог с произход - превод на обезщетение за отчужден имот в размер на 8283,18 лв. С приложения акт за държавна собственост се установява, че отчуждения имот е актуван като държавен на 29.04.1991 г. като в същият изрично е посочено, че обезщетението е изплатено. Действително актът за държавна собственост има констативно действие съгласно чл. 5, ал. 3 от Закона за държавната собственост, но същият представлява официален документ, който се ползва с обвързваща доказателствателствена сила. По делото не са ангажирани доказателства, които да опровергаят отбелязаването в него, че обезщетението е заплатено, а и този факт не се оспорва от жалбоподателя, който в административното производство представя удостоверение от банка "ДСК", установяващо, че на името на наследодателката му е открит жилищноспестовен влог, като обезщетение за отчуждения имот. Съгласно § 9, ал. 1 от ПР на ЗУТ за отчуждителните производства, започнали при действието на отменените разпоредби на глава пета, раздел I-ви от ЗТСУ (отм.), по които е издадена заповед за отчуждаване и недвижимият имот е завзет до 30.10.1998 г., се прилагат отменените разпоредби на ЗТСУ (отм.) и отменения чл. 102 ЗС. В ал. 2 е уредена хипотезата, при която недвижимият имот не е завзет до същата дата, като в този случай заповедите за отчуждаване и за обезщетяване се отменят и производството по преписката се прекратява от кмета на общината. Следователно изискването на § 9 е за висящност на отчуждителното производство, към момента на влизане в сила на ЗУТ, което определя и компетентността именно на кмета да прекрати това производството при наличие на останалите кумулативно изискуеми предпоставки. Именно поради това § 9 ПР на ЗУТ не съставлява реституционна разпоредба, а касае приключване на отчуждителни производства, започнали по реда на ЗТСУ (отм.) и незавършени към момента на влизането в сила на ЗУТ. В конкретния случай отчуждаването на процесния имот е започнало пред 1987 г. и е приключило през 1991 г., когато имотът е актуван като държавен с АДС 6661/29.04.1991г., като обезщетението към тази дата е заплатено. С оглед на това към момента на влизане в сила на ЗУТ не е било налице висящо отчуждително-обезщетително производство, което да подлежи на изменение, респективно прекратяване по реда на §9 от ПР на ЗУТ. В случая административното производство по отчуждаване на недвижимия имот не е висящо, поради което разпоредбите на § 9 ПР ЗУТ са неприложими. Фактът, че мероприятието, за което е отчужден имотът не е реализирано, е ирелевантен, тъй като в случая не се касае за реституционно производство, в което жалбоподателят е могъл да упражни правата си. Следователно като прави извод за материална законосъобразност на оспорения отказ първоинстанционният съд постановява решение в съответствие с материалния закон. Твърдението на касатора, че обезщетението не е получено от наследодателката му, е неоснователно. От събраните по делото доказателства по несъмнен начин е установено, че обезщетението е заплатено като е открит жилищноспестовен влог, разпореждането, с който зависи от волята на титуляра му. При постановяване на решението съдът не допуска съществени нарушения на процесуалните правила. Правилно съдът не конституира останалите наследници на М. Котова, които не са заявители в административното производство и не участват в него. Същите притежават самостоятелни права, които не могат да бъдат упражнени от жалбоподателя без упълномощаването му, за което не са налице данни. С оглед на изложеното обжалваното решение е правилно като не са налице сочените касационни основания за неговата отмяна. При извършената проверка на реда на чл. 218, ал. 2 АПК настоящата инстанция констатира, че същото е валидно и допустимо, поради което и на основание чл. 221, ал. 2 АПК следва да бъде оставено в сила. По изложените съображения Върховният административен съд, второ отделение,