Решение № 9427 от 26.10.2022 г. на ВАС, III о.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба, подадена от Ж. Стоянов, чрез пълномощник адв. Д. Костов, срещу Решение 227 от 22.02.2022 г., постановено по адм. дело 2420/2021 г. от Административен съд Бургас с доводи за наличие на отменителните основания на чл. 209, т. 3 АПК. Иска се отмяна на съдебния акт и решаване на спора по същество. Ответната страна Главна дирекция Изпълнение на наказанията , чрез процесуалния си представител, поддържа становище за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски. Процесуалният представител на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Настоящата инстанция, като взе предвид доводите на страните и доказателствата по делото, намери за установено следното: Касационната жалба е депозирана в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, от надлежна страна и е процесуално допустима. По същество е неоснователна при следните съображения: Производството пред административния съд е образувано по исковата молба на Ж. Стоянов срещу Главна дирекция "Изпълнение на наказанията", с която е предявил иск за заплащане на обезщетение в размер на 10 000 лева за неимуществени вреди, изразяващи се в поставянето му в неблагоприятни условия за живот, ограничения, произтичащи от изолацията и режима, ограниченията на свободата на придвижването, контакт с външния свят, лишаване от избирателно право и сериозно засегнала личността и достойнството му, вследствие противоправни действия и бездействия на администрацията на Затвора- [населено място], изразени в неизпълнение на задължение да заличи наложено със Заповед 558/31.05.2019 г. дисциплинарно наказание и отчитането на това наказание при изготвяне на оценка по чл. 155 от ЗИНЗС, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 13.10.2021 г. до окончателното и изплащане. С обжалваното решение съдът от първата инстанция е отхвърлил така предявения иск и е осъдил ищеца да заплати на Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" сумата от 100 лева разноски по делото. За да постанови този резултат е приел, че в конкретния случай не са налице елементите от фактическия състав на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, за да се реализира безвиновната отговорност на държавата по реда на специалния закон. Решението е валидно, допустимо и правилно. Съдът е установил релевантните за спора факти, събрал е относимите за правилното му решаване доказателства, обсъдил ги е в тяхната взаимна връзка и във връзка с възраженията на страните и въз основа на това в мотивите си е извел обосновани правни изводи, които напълно се споделят от настоящата инстанция, без да е необходимо да се повтарят. Процесният иск намира своето правно основание в разпоредбата на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, съгласно която държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. За да възникне законовата отговорност следва да е налице отменен по надлежния ред акт, действие или бездействие, реално причинена вреда, произтичаща от него, както и да е налице пряка причинна връзка между незаконосъобразния акт, действие/бездействие и настъпилата вреда. Отсъствието на която и да е от кумулативно изискуемите предпоставки обосновава неоснователност на исковата претенция и отхвърлянето й. В тежест на ищеца е да докаже фактите, на които основава претенцията си, което в случая не е сторено и това обуславя неоснователност на исковата претенция. Първоинстанционният съд обосновано е приел, че в конкретния случай не са налице твърдените от ищеца незаконосъобразни действия и бездействия на администрацията на затвора и не са установени всички елементи от фактическия състав на изведената от закона отговорност. Действието или бездействието, са незаконни, когато противоречат на закона или на друг нормативен акт или когато не са предвидени в него, т.е. при липса на законово основание. Под действия и бездействия, съгласно т. 4 от Тълкувателно решение 3 от 22.04.2004 г. на ВКС по ТД 3/2004 година на ОСГК, се разбират фактически действия и бездействия, които административният орган или длъжностните лица са длъжни да извършат по силата на нормативен акт. В този случай на задължение на административния орган, произтичащо пряко от закона, следва да съответства прогласено от същия нормативен акт субективно право на гражданин или организация, като двата елемента съставят регламентирано от този нормативен акт административно правоотношение. Следователно е необходимо наличие на такова административно правоотношение, при което да е налице защитимо от закона субективно право, което да може да бъде реализирано директно по силата на правна норма чрез съответстващо му действие от страна на административния орган, без да е необходимо издаване на индивидуален административен акт. Това са основните предпоставки, за да се установи налице ли е "бездействие" от страна на съответния административен орган и дължал ли е той определено действие. Неоснователното бездействие на административен орган е неизпълнението на фактически действия, произтичащи от нормативен акт. Безспорно е установено, че със Заповед 558/31.05.2019 г. на ищеца е наложено дисциплинарно наказание лишаване от хранителна пратка за срок до три месеца за нарушение, извършено по време на изтърпяване на наказанието лишаване от свобода, чието изпълнение е било отложено за срок от един месец по реда на чл. 107, ал. 1 от Закона за изпълнение на наказанията и задържане под стража (ЗИНЗС). В определения изпитателен срок ново нарушение не е извършено от Ж. Стоянов, поради което, на основание чл. 107, ал. 2 ЗИНЗС, той се смята за ненаказван. Следователно, обосновано съдът е приел, че в посочената норма не е предвидено задължение за администрацията на затвора да заличи с нарочен акт наложеното дисциплинарно наказание. Такова задължение не е предвидено и в разпоредбата на чл. 100 от Правилника за прилагане на Закона за изпълнение на наказанията и задържане под стража, съгласно която най-малко веднъж на шест месеца досиетата на лишените от свобода се преглеждат и заповедите, по които дисциплинарните наказания са заличени на основание чл. 107, ал. 2, изр. второ и чл. 109 ЗИНЗС, се изваждат от досието и се унищожават. По силата на посочените разпоредби наложеното дисциплинарно наказание се счита за заличено с изтичането на предвидения в разпоредбата срок, без да е предвидено задължение за органа действията по тяхното изваждане и унищожаване да бъдат удостоверени с нарочен акт. На следващо място в изготвената трета оценка на риска от рецидив е отбелязано, че за допуснато от осъдения нарушение е наложено на същия условно дисциплинарно наказание. Това не сочи на незаконосъобразно действие от страна на административния орган, тъй като заличаването на дисциплинарното наказание не заличава извършеното нарушение. То трябва да бъде отчетено при изготвянето на оценката на риска от рецидив и риска от вреди, която съгласно чл. 155, ал. 1 ЗИНЗС се променя в зависимост от поведението на лишения от свобода. Ето защо обосновано съдът е приел, че не са налице твърдените от ищеца незаконосъобразни действия и бездействия на административен орган. При установено отсъствието на една от кумулативно изискуемите предпоставки за реализиране на безвиновната отговорност на държавата по реда на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, искът е неоснователен и това е достатъчно основание за отхвърлянето му, което изключва и необходимостта от обсъждане на останалите предпоставки за реализиране на отговорността по реда на специалния закон. Предвид така изложените мотиви касационната жалба е неоснователна, а обжалваното решение правилно и законосъобразно, поради което ще следва да бъде оставено в сила. При този изход на правния спор претенцията на ответника за присъждане на разноски по делото, представляващи юрисконсултско възнаграждение е основателна и следва да бъде уважена в размер на 100 лева, определени по реда на чл. 24 от Наредбата за заплащане на правната помощ. Водим от горното и на осн. чл. 221, ал. 2 АПК Върховният административен съд