Решение № 4533 от 6.04.2009 г. на ВАС по адм. д. № 14974/2008 г.

Решение № 4533 от 6.04.2009 г. на ВАС по адм. д. № 14974/2008 г., IV о., докладчик съдията Галина Матейска Производството пред Върховния административен съд е по реда на чл. 208 - 228 във връзка с чл. 132, ал. 2, т. 5 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по повод на постъпила касационна жалба от Иван Димитров Пейков от гр. Асеновград, против Решение от 3.06.2008 г. на Административен съд - София град, II отделение, 22 състав, постановено по адм. дело № 5734/2007 г., с което се отхвърля жалбата му срещу Заповед № РД-46-876/5.07.2007 г. на Заместник-министъра на земеделието и горите като неоснователна. Касаторът счита решението за неправилно поради нарушение на материалния закон и поради необоснованост. Твърди, че на наследодателя им Иван Христев Пейков от с. Крива, околия Гуменджийска са отнети подробно описаните по делото земи, които са послужили за погасяване на държавен дълг на РБългария към Кралство Гърция. През 1925 г. наследодателя им получава писмо, с което го известяват, че земите му са оценени и ликвидирани от подкомисия по Гръцко-Българското изселване в Гърция, за което са му издадени съответни документи по опис. Оттогава до ден днешен никой от наследниците му не е получавал каквото и да е обезщетение от Държавата за отнетите земи. Счита, че съдът не е приложил правилно материалния закон - чл. 10в, ал. 1 от ЗСПЗЗ, параграф 66 от ППЗСПЗЗ, както и че не е обосновал решението си - на основание какви доказателства приема, че са получили облигации от Държавата. Твърди, че има противоречие и разминаване между предпоставките визирани в правните норми и това, което издават като документи (описи) от Централен Държавен архив. За случая на наследодателя им не е трябвало да се издава опис № 1, а е трябвало да му се издаде опис № 12. Моли съдебното решение да бъде отменено и спора решен по същество, като се посочи точно по кой начин да бъдат обезщетени като наследници - по т. 2 или по т. 1 от чл. 10в, ал. 1 от ЗСПЗЗ, както и да се определи съответното обезщетение. Ответникът - Зам. министър на земеделието и храните не заявява становище по жалбата. Участвуващият в производството по делото на основание чл. 217, ал. 2 от АПК представител на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение, че касационната жалба е подадена в срок, допустима е, но по същество е неоснователна. Решението е правилно. От данните по делото се установява, че административният орган е отказал правото на обезщетение поради факта, че представените архивни документи сочат, че имотите на наследодателя на жалбоподателя са оценени и ликвидирани по спогодбата "МОЛЛОВ-КАФАНДАРИС". Правната норма уреждаща тази материя е чл. 10в, ал. 1, т. 2 от ЗСПЗЗ, а редът, по който се определя правото на обезщетение е установен в чл. 19а, ал. 2, т. 2 от ППЗСПЗЗ. По делото като доказателства е приложена молба за ликвидиране на имотите, подадена от Иван Христев Пейков със заверката от опис 1 на архивен фонд № 719к Българо-гръцка смесена комисия по спогодбата "Моллов-Кафандарис" и законосъобразен е извода на съда, че направеното искане не отговаря на условията, посочени в § 66 от ПЗР на ППЗСПЗЗ - имотите не са посочени като неликвидирани по опис № 12 на архивен фонд № 719к. По изложените в нея доводи касационната жалба трябва да бъде отхвърлена, а решението на Адм. съд София-град потвърдено като правилно и законосъобразно. С оглед датата на пощенското клеймо - 15.VII. 08., касационната жалба се явява депозирана в законоустановения в чл. 211, ал. 1 от АПК 14 - дневен срок и като подадена от страна по чл. 210, ал. 1 АПК, спрямо която постановеният съдебен акт е неблагоприятен, е процесуално допустима. Разгледана по същество, се явява неоснователна. С решение № 513 от 3.06.2008 г. по административно дело № 5734/2007 г., в производство по реда на чл. 145 и сл. от АПК, Административен съд - София град, II-ро отделение, 22 състав, на основание чл. 172, ал. 2 АПК ОТХВЪРЛЯ жалбата на Иван Димитров Пейков от гр. Асеновград, ул. "Цар Иван Асен" № 14, срещу Заповед № РД-46-876 от 5.07.2007 г. на Заместник-Министъра на земеделието и горите, като неоснователна. Първоинстанционният съд, който според разпоредбата на чл. 164 от АПК разглежда делото в състав от един съдия е констатирал, че заповедта е законосъобразен административен акт, защото е постановен от компетентен административен орган, при правилно приложение на нормите на материалния закон, без да са били допуснати нарушения на административно-производствените правила и целта, която преследва закона. Жалбоподателят не е представил изискуемите по закон писмени доказателства, установяващи правото му на обезщетение по чл. 10в, ал. 1, т. 2 от ЗСПЗЗ. Редът за определяне на това обезщетение е този, установен в чл. 19а, ал. 2, т. 2 от ППЗСПЗЗ, а в случая искането не отговаря на изискванията на § 66 от ПЗР на ППЗСПЗЗ, тъй като имотите не са посочени като неликвидирани по опис № 12 на архивен фонд № 719к Българо-гръцка смесена комисия по спогодбата "Моллов-Кафандарис" на Централния държавен архив, а молбата за ликвидиране, подадена от Иван Христев Пейков е със заверката от опис № 1 на същия архивен фонд. Така постановеното съдебно решение е правилно. Със заповед № РД 46-876 от 5.07.2007 г. Министърът на земеделието и горите при условията на делегиране на правомощия на Зам.-министър (което обуславя и подсъдността на спора), е отказал правото на обезщетение на основание чл. 10в, ал. 1, т. 2 от ЗСПЗЗ на редица лица, измежду които и на Иван Хр. Пейков (име на собственика по арх. документи) с вх. № на заявлението (което е от наследника му Иван Димитров Пейков) АО-147/9.03.2007 г., с мотивите, че съгласно чл. 10в, ал. 1, т. 2 от ЗСПЗЗ се обезщетяват български граждани, изселили се през периода 1913-1928 г., които не са получили облигации и не са били обезщетени по друг начин. С § 66 от ПЗР към ПМС № 456/11.12.1997 г. се определя кръга от лицата, имащи право на обезщетение, а именно тези, чиито имоти са посочени като неликвидирани имоти по опис № 12 на архивен фонд 719к Българо-гръцка смесена комисия по спогодбата "Моллов-Кафандарис" на Централния държавен архив. Представените от заявителя архивни документи, видно от заверката на Централен държавен архив на гърба на документа са от опис 1 (едно) на архивен фонд 719к, поради което собственика не е правоимащ по смисъла на чл. 19а, ал. 2, т. 2 от ППЗСПЗЗ, във връзка с § 66 от ПЗР на ППЗСПЗЗ. Имотите на този собственик са оценени и ликвидирани по спогодбата "Моллов - Кафандарис" и същият няма право на обезщетение на основание чл. 10в, ал. 1, т. 2 от ЗСПЗЗ. Административен съд София - град напълно е възприел тази мотивировка и развитите от него съображения се споделят и от настоящия касационен състав, защото са съобразени не само с правните норми, но и с постоянната в това отношение съдебна практика. Съгласно чл. 10в, ал. 1, т. 2 от ЗСПЗЗ изселилите се през периода 1913 - 1928 г. български граждани, които не са получили облигации и не са били обезщетени по друг начин, се обезщетяват с поименни компенсационни бонове и/или със земя от държавния и общинския поземлен фонд. Правото на обезщетение обаче възниква само при кумулативното доказване на четирите материални предпоставки, предвидени в § 66 от ПЗР на ПМС № 456 от 11.12.1997 г., от които първата и четвъртата са положителни, а втората и третата - отрицателни. В тази разпоредба е дадено легално определение на понятието "лица, неполучили облигации", което има отношение към първата положителна предпоставка. Съгласно него, това са български граждани или техните наследници, чиито имоти са посочени като неликвидирани имоти по опис № 12 на архивен фонд 719к Българо-гръцка смесена комисия по спогодбата "Моллов-Кафандарис" на Централния държавен архив. Когато имотите фигурират в посочения опис - неликвидирани, неоценени недвижими имоти, приема се, че направеното искане отговаря на първото и четвъртото изискване на § 66, съответно т. 3. Останалите две изисквания, тези в т. 1 и т. 2 от § 66 по своя характер са отрицателни материалноправни предпоставки за обезщетение: имотите да не са оценени и ликвидирани по спогодбата "Моллов-Кафандарис" и да не са били прехвърлени от собствениците им и да не са били стопанисвани, владени или управлявани от тях или от техни пълномощници до сключването на Спогодбата (ДВ, бр. 87/1964 г.) и доказването им е в тежест на административния орган. По делото е безспорно установено, че наследодателят на жалбоподателя Иван Христев Пейков е изселил се български гражданин и собствените му недвижими имоти са послужили за погасяване на държавния дълг съгласно Спогодбата за уреждане на висящите финансови въпроси и развитие на икономическото сътрудничество между Народна Република България и Кралство Гърция. От приложените документи се вижда и че имотите му са оценени и е извършена ликвидация, като е определено обезщетение. Представените в тази връзка по делото архивни документи са от опис № 1 (едно) на архивен фонд 719к на Централен държавен архив съгласно заверката на гърба им - Молба за ликвидиране, Емиграционен фиш, Свидетелство за етническо малцинство за изселен или бежанец, Ликвидационен лист и др. (непреведените на български документи не се обсъждат, защото съдебният език в България е българският и процесът се води на български, а не на гръцки или френски). С оглед тези данни в конкретния случай не са налице две от четирите кумулативно дадени предпоставки в § 66 от ПЗР на ПМС № 456/11.12.1997 г. за удовлетворяване на искането за обезщетение: имотите на претендиращия обезщетение не са посочени като неликвидирани имоти по опис № 12 на архивен фонд 719к Българо-гръцка смесена комисия по Спогодбата "Моллов-Кафандарис" на Централния държавен архив и същите са оценени и ликвидирани. При тези фактически обстоятелства жалбоподателят не е правоимащо лице по смисъла на чл. 19а, ал. 2, т. 2 ППЗСПЗЗ във връзка с § 66 от ПЗР на ПМС № 456/11.12.1997 г. Неоснователно е възражението, че не е получавано обезщетение нито от наследодателя, нито от наследниците му, защото след като е извършена оценка и ликвидация на имотите и е определено обезщетение, се счита за преклудирана възможността да се търси такова по реда на чл. 10в, ал. 1, т. 2 от ЗСПЗЗ. Неотносим е въпросът дали фактически са получени или не облигации, след като приложимият материален закон не съдържа изискване да са получени реално държавни ценни книжа. В тази връзка е неотносимо за спора изискваното в касационната жалба удостоверение от Банка "ДСК" София, а освен това е недопустимо в касационното производство да се събират доказателства. В него се приемат само представени от страните и своевременно издадени им писмени доказателства без това да е причина за отлагане на делото. Не е предмет на обсъждане и въпроса защо Централен държавен архив някои документи издава с опис 12, а други с опис 1. Твърдяното противоречие и разминаване между предпоставките визирани в правните норми и това, което се издава като документи (описи) не е доказано. В случая документите на жалбоподателя са от опис № 1, което обстоятелство всъщност той не оспорва. Само за прецизност следва да се отбележи, че законосъобразността на § 66 от ПЗР на ПМС № 456/1997 г. вече е била предмет на съдебен контрол и с решение № 9175 от 9.11.2004 г. на петчленен състав на Върховния административен съд, постановено по адм. дело № 1775/2004 г. е била отхвърлена жалбата на адвокатите Михаил Екимджиев и Катина Бончева, упълномощени от управителя и законен представител на фондация "Асоциация за европейска интеграция и права на човека" със седалище в гр. Пловдив, срещу ПМС № 456 от 11.12.1997 г., обн. в ДВ, бр. 122/1997 г. и ПМС № 109 от 27.04.2001 г., обн. в ДВ, бр. 44 от 8.05.2001 г., с които е създаден и допълнен § 66 от Преходните и заключителни разпоредби на Правилника за прилагане на Закона за собствеността и ползуването на земеделските земи. Петчленният състав е приел за неоснователно оплакването, че с § 66 се стеснява приложното поле на чл. 10в, ал. 1, т. 2 от ЗСПЗЗ и че с приемането му се нарушава нормата на чл. 6 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи (ЕКЗПЧОС). Тоест въпросът дали § 66 противоречи на норми от по-висок по степен нормативен акт е разгледан и разрешен и повече не може да бъде пререшаван по други дела. В заявлението си до МЗГ - гр. София заявителят Иван Димитров Пейков е поискал обезщетение на основание чл. 10в, т. 2 и т. 3 от ЗСПЗЗ. Административният орган се е произнесъл само по едната хипотеза - тази по чл. 10в, ал. 1, т. 2 от ЗСПЗЗ. В жалбата срещу административния акт обаче няма оплакване, че не е разгледана хипотезата на чл. 10в, ал. 1, т. 3 от ЗСПЗЗ и съответно първоинстанционният съд не е развил съображения в тази насока. Затова и касационната инстанция не може да се произнася по този въпрос и да го обсъжда за пръв път в касационното производство. С оглед всичко изложено до тук, обжалваното съдебно решение е съобразено с материалния закон, при постановяването му не са допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е обосновано. При служебната проверка на основание чл. 218, ал. 2 от АПК не се констатира същото да е нищожно или недопустимо, поради което следва да бъде оставено в сила. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предложение първо от АПК, Върховният административен съд - Четвърто отделение,