Решение № 5377 от 9.05.2016 г. на ВАС по адм. д. № 2634/2016 г.

Решение № 5377 от 9.05.2016 г. на ВАС по адм. д. № 2634/2016 г., 5-членен с-в, докладчик съдията Илияна Дойчева Производството по делото е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на А. Г. Д. против решение № 286 от 11.01.2016 г., постановено по адм. д. № 2558/2015 г. по описа на Върховния административен съд. Касаторът навежда доводи за неправилност на обжалваното решение като постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – отменителни основания съгласно чл. 209, т. 3 от АПК. Моли за отмяната му и постановяване на ново решение по съществото на спора, с което оспорената заповед да бъде отменена. Претендира присъждане на направените по делото разноски. Ответникът – министърът на вътрешните работи, чрез процесуалния си представител, оспорва касационната жалба. Моли обжалваното решение да бъде оставено в сила и претендира присъждане на юрисконсулско възнаграждение. Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата. Касационната жалба е подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна, като съображенията за това са следните: С обжалваното решение тричленният състав на Върховния административен съд отхвърля жалбата на А. Г. Д. против заповед № 8121 К-40/14.01.2015 г. на министъра на вътрешните работи, с която на основание чл. 203, ал. 1, т. 7, предл. 2 и т. 13 и чл. 226, ал. 1, т. 8 от Закона за министерството на вътрешните работи (ЗМВР) на жалбоподателя е наложено дисциплинарно наказание "уволнение" и е прекратено служебното му правоотношение. Решението е постановено в съответствие с материалния закон. Законосъобразно съдът приема, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган и в предписаната от закона форма. Същата съдържа задължителните реквизити съгласно чл. 210, ал. 1 от ЗМВР. В заповедта са изложените фактическите основания за издаването й, като дисциплинарно наказващият орган се позовава на обобщената справка и становището, изготвени от дисциплинарно разследващия орган. Изводът на съда, че при издаване на оспорената заповед не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, е законосъобразен и съответен на събраните по делото доказателства. От последните е установено, че процедурата за налагане на дисциплинарното наказание по ЗМВР е спазена. Дисциплинарно наказващият орган образува дисциплинарно производство с писмена заповед съгласно чл. 207, ал. 1, т. 1 от ЗМВР и определя дисциплинарно разследващ орган. Жалбоподателят е уведомен за тази заповед, както и за правата му по чл. 207, ал. 8 от ЗМВР. Дисциплинарно разследващият орган извършва проверка, събира доказателства и оценява същите. Изготвена е обобщена справка. Служителят е запознат с нея на 09.12.2014 г. На 10.12.2014 г. дисциплинарно разследващият орган изготвя и становище. На 10.12.2014 г. жалбоподателят депозира писмено възражение, с което дисциплинарно наказващия орган е запознат, видно от поставената резолюция. Дисциплинарното наказание е наложено в законоустановените срокове, съгласно чл. 195, ал. 2 от ЗМВР. Ето защо изводът на съда, че заповедта е издадена при спазване на административнопроизводствените правила, е правилен. Законосъобразен е и изводът на съдебния състав, че оспорената заповед е издадена в съответствие с материалноправните норми на ЗМВР. По несъмнен начин по делото е установено, че жалбоподателят е извършил тежко нарушение на служебната дисциплина, което е основание за налагане на дисциплинарно уволнение. Установено е, че А. Д., в качеството си на началник на група "Криминална полиция" към РУП – С. в периода от 01.05.2013 г. до 31.08.2014 г. е използвал служебното си положение за лична облага, като неправомерно се е облагодетелствал със сума от 2331, 54 лева, предоставени му от [община] за лични транспортни разходи от местоживеене до месторабота и обратно. Установено е още, че Д. не е използвал дадените му с тази цел парични средства, а е пътувал с предоставения от общината за ползване на РУП – С. служебен автомобил, без да заплаща транспортни разходи. С това си деяние е прието, че жалбоподателят е нарушил т. 17, б. "в" и т. 42 от Етичния кодекс за поведение на държавните служителите в МВР, като деянието му е станало достояние и на други служители на МВР, с което е уронен престижа на службата. Описаните нарушения правилно са квалифицирани като такива по чл. 203, ал. 1, т. 7, предл. 2 - използване на служебно положение за лична облага и т. 13 ЗМВР – деяние несъвместимо с етичните правила за поведение на държавните служители в МВР, уронващи престижа на службата. В становището и обобщената справка дисциплинарно разследващият орган излага обстоятелства, сочещи, че нарушенията, допуснати от държавния служител са довели до уронване престижа на службата. Следователно правилно тричленният състав на Върховния административен съд приема, че извършеното от жалбоподателя е несъвместимо с цитираните в заповедта етични правила за поведение и води до уронване на престижа на службата. Действително, в заповедта за налагане на дисциплинарното наказание, наред с описаните за нарушени по-горе норми са посочени и съответните им разпоредби от отменените ЗМВР и Етичен кодекс за поведение на държавните служителите в МВР, но това обстоятелство по никакъв начин не води до нарушаване правото на лицето да разбере, какво конкретно нарушение му се вменява, с оглед коректното посочване в заповедта и на действащите към момента разпоредби, които са идентични по съдържание с отменените. В този смисъл наведените в касационната жалба доводи са неоснователни. Неоснователни са и твърденията в касационната жалба за издаване на заповедта при липса на всички изискуеми реквизити, визирани в чл. 210, ал. 1 от ЗМВР. Периодът на извършване на нарушението е описан еднозначно, както в оспорения административен акт, така и в предхождащите го становище и обобщена справка, посочени като основание за издаване на заповедта. Обстоятелството, че Д. се е облагодетелствал с получаваните парични средства за транспорт от [община], именно в посочения времеви отрязък се потвърждава от представените с административната преписка: обяснения на негови колеги във връзка със случая, включително на началника на РУП – С. - И. Н.; представените разходни касови ордери, издадени от [община] на негово име и отчети на общината за изплатени суми за пътни разходи на Д.. Самият жалбоподател в писменото си обяснение не отрича за получаваните от общината средства да пътуване, както и че пътува с предоставения за ползване на РУП – С. лек автомобил, а като оправдание посочва непознаване на нормативната база, регламентираща получаването на "този род средства" (л. 76). Освен това дори да се приеме, че за част от посочения в заповедта период Д. не е използвал служебния автомобил, то с оглед тежестта на нарушението, което е установено по несъмнен начин е налице съответствие на наложеното наказание с тежестта на извършените нарушения съобразно императивните норми на чл. 203, ал. 1, т. 7 и 13 ЗМВР. Ето защо като прави извод, че Д. извършва, описаните в оспорената заповед дисциплинарни нарушения и същата е издадена при правилно приложение на закона, тричленният състав на Върховния административен съд постановява решение, съответно на материалния закон. Направените от касатора оплаквания относно липсата на достатъчно конкретно описание в заповедта на служебния автомобил, предоставен на РУП – С. от общината, който Д. е ползвал за пътуване до местоработата си, са неоснователни. В обобщената справка и становището, изготвени в дисциплинарното производство, автомобилът е описан ясно и обстойно с индивидуализиращите го белези, с оглед на което за служителя не е имало неяснота относно това обстоятелство. Подробни съображения в тази насока са изложени и в обобщената справка и в становището до наказващия орган, като те са цитирани в заповедта за налагане на дисциплинарно наказание, поради което изложеното в тях следва да се приеме за част от мотивите на административния акт съобразно тълкувателно решение № 16/1975 г. на ОСГК. Обжалваното решение е обосновано и при постановяването му не са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. Съдът проверява оспорения административен акт на всички основания съгласно правилото на чл. 168, ал. 1 вр. чл. 146 от АПК, а изводите за законосъобразност на оспорената заповед се подкрепят от събраните по делото доказателства. Въз основа на съвкупната им преценка са направени изводите, че заповедта е издадена от компетентния орган, в предвидената форма, при спазване на административнопроизводствените правила. На тази база е и заключението, че жалбоподателят е извършил описаните в заповедта дисциплинарни нарушения и е направен обоснован извод за законосъобразност на обжалвания административен акт. С оглед на изложеното съдът намира, че обжалваното решение е правилно и не са налице сочените касационни основания за неговата отмяна. При направената служебна проверка по реда на чл. 218, ал. 2 от АПК настоящата инстанция констатира, че същото е валидно и допустимо, поради което и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК следва да бъде оставено в сила. Предвид изхода на делото, с оглед своевременното направено искане за присъждане на юрисконсулско възнаграждение и на основание чл. 8, ал. 2, т. 3 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения следва да се осъди А. Г. Д. да заплати на министерството на вътрешните работи сумата 400 лв., представляваща юрисконсулско възнаграждение за касационната инстанция. По изложените съображения Върховният административен съд, петчленен състав,