Решение № 6422 от 11.06.2026 г. на ВАС по адм. д. № 2012/2026 г.

Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационната жалба на В. П., [ЛНЧ], гражданка на Венецуела, чрез адв. Н. Башева, срещу Решение № 41403/10.12.2025 г. по адм. д. № 10801/2025 г. по описа на Административен съд – София-град (АССГ), с което е отхвърлена жалбата й против Решение № 4831/23.09.2025 г. на председателя на Държавна агенция за бежанците при Министерски съвет на Република България (ДАБ при МС), обективиращо отказ за предоставянето на статут на бежанец и хуманитарен статут. С касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на съдебния акт поради наличието на касационни основания по смисъла на чл. 209, т. 3 от АПК – нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърди се, че съдът не е обсъдил относимите към спора факти и обстоятелства, и неправилно е приел липсата на материалноправните предпоставки по чл. 8 и чл. 9 ЗУБ. Според касатора не е взето предвид, че оспореният административен акт е постановен в нарушение на чл. 3 от Европейската конвенция за правата на човека (ЕКПЧ) и в нарушение на принципа „non refoulement“ (забрана за връщане), залегнал в чл. 4, ал. 3 ЗУБ, въведен с чл. 33, ал.1 от Конвенцията за статута на бежанците, който следва да спазва. Претендира отмяна на съдебното решение, както и отмяна на административния акт. В подадена писмена защита и в съдебно заседание поддържа жалбата и исканията за отмяна на решението. Ответникът – председателят на Държавна агенция за бежанците при Министерския съвет (ДАБ при МС), чрез старши юрисконсулт Кръстева, в съдебно заседание изразява становище за неоснователност на касационната жалба и представя допълнителни писмени доказателства за актуалната обществено-политическа обстановка в Боливарска република Венецуела. Моли обжалваното съдебно решение като правилно да бъде оставено в сила. Върховният административен съд, състав на шесто отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в срок и от активно легитимирана страна. Разгледана по същество, на посочените в нея основания и в обхвата на служебната проверка по чл. 218, ал. 2 АПК, съдът приема същата за неоснователна, по следните съображения: С атакувания съдебен акт е отхвърлена жалбата на В. П. срещу Решение № 4831/23.09.2025 г. на председателя на ДАБ при МС, с което, на основание чл. 75, ал. 1, т. 2, вр. чл. 8 и чл. 75, ал. 1, т. 4, вр. чл. 9 ЗУБ, е отказано предоставяне статут на бежанец и хуманитарен статут. За да достигне до този правен резултат, съдът е приел, че обжалваният административен акт е издаден от компетентен орган, предвид правомощията на председателя на ДАБ по чл. 75, ал. 1 ЗУБ, като в административното производство са спазени правилата, разписани в чл. 58 и сл. ЗУБ, актът е мотивиран, постановен при изяснена фактическа обстановка и след обсъждане на актуалната обстановка във Венецуела. След като не е констатирал допуснато съществено нарушение на административнопроизводствените правила, АССГ е направил подробен анализ на ангажирания доказателствен материал и е счел, че административният акт е постановен в съответствие с материалния закон. Изложил е, че органът е изпълнил задължението си при произнасяне по молбата за предоставяне на статут на бежанец и хуманитарен статут да извърши всестранна и задълбочена преценка на относимите факти, декларации или документи, свързани с личното положение на чужденеца в държавата му по произход, като в тази връзка е изтъкнал, че нито в хода на административното, нито в хода на съдебното производство търсещата закрила е посочила основателна причина, поради която не би могла да се завърне във Венецуела. Въз основа на данните от предоставената бежанска история първоинстанционният съд е счел за правилен извода на административния орган, че спрямо жалбоподателката не е установено да е осъществено визираното в чл. 8, ал. 1 ЗУБ преследване, релевантно за предоставянето на бежански статут, тъй като тя не е заявила конкретни обстоятелства, въз основа на които да може да се направи извод за опасение от преследване, основано на раса, религия, националност, политическо мнение или принадлежност към определена социална група. Споделил е и извода на административния орган, че спрямо кандидата за закрила не е осъществено преследване по смисъла на чл. 8, ал. 4 ЗУБ или действия по преследване по смисъла на чл. 8, ал. 5 ЗУБ от някой от субектите по чл. 8, ал. 3 с.з. в държавата му по произход. Напротив, В. П. е напуснала Венецуела легално през 2018 г., емигрирайки в Перу, по икономически и лични причини, търсейки работа и по-добри доходи. Съдът е разгледал и основанията за предоставяне на хуманитарен статут на чужденеца по чл. 9 ЗУБ, като е приел за правилен извода на административния орган, че не са изложени твърдения и не е установено в държавата на произход чуждият гражданин да е бил изложен на реална опасност от тежки посегателства, като смъртно наказание или екзекуция, или изтезание, или нечовешко или унизително отнасяне, или наказание, каквито изисква разпоредбата на чл. 9, ал. 1, т. 1 и т. 2 ЗУБ. Съдът се е позовал на сведенията от проведеното с В. П. интервю в административното производство и е направил извод, че същата не е изложена на опасност от тежки посегателства, както и не е установено, че е напуснала страната на произход поради излагане на реална опасност от тежки посегателства по чл. 9, ал. 2 ЗУБ. Съобразил е и представените актуални данни за обществено-политическата обстановка в Боливарска република Венецуела, дадени със справка с вх. № МД-02-616/26.11.2025 г. на дирекция „Международна дейност“ при ДАБ, като е счел, че не са налице предпоставките за предоставяне на хуманитарен статут по смисъла на чл. 9, ал. 1, т. 3 ЗУБ. Във връзка с установяване на условията за получаване на хуманитарен статут съобразно цитираната норма, бежанската история на кандидата е изследвана и в контекста на Решение от 17.02.2009 г. на Съда на Европейския Съюз по дело C-465/2007 г. Предвид изложеното първоинстанционният съд е приел, че оспореното Решение № 4831/23.09.2025 г. на председателя на ДАБ при МС е законосъобразно, поради което е отхвърлил жалбата на В. П.. Решението е валидно, допустимо и правилно. Правилен и съответен на закона и събраните в хода на производството доказателства е изводът на първоинстанционния съд за законосъобразност на оспорения административен акт, по изложените в него подробни мотиви, които изцяло се възприемат от настоящата касационната инстанция при условията на чл. 221, ал. 2, изр. второ АПК. Противно на изтъкнатите в касационната жалба възражения, обосновани и законосъобразни са изводите на първата инстанция за липсата на основание да се приеме, че спрямо чужденеца в държавата му на произход е осъществено преследване по смисъла на чл. 8, ал. 1 ЗУБ, обуславящо предоставянето на статут на бежанец. Съгласно чл. 8, ал. 1 ЗУБ, статут на бежанец в Република България се предоставя на чужденец, който основателно се страхува от преследване поради своята раса, религия, националност, принадлежност към определена социална група или поради политическо мнение и/или убеждение, намира се извън държавата си по произход и поради тези причини не може или не желае да се ползва от закрилата на тази държава или да се завърне в нея. Съгласно разпоредбата на чл. 8, ал. 4 ЗУБ под понятието „преследване“ следва да се разбира нарушаване на основните права на човека или съвкупност от действия, които водят до нарушаване на основните права на човека, достатъчно тежки по своето естество и повторяемост. За тяхната преценка, решаващият съд правилно се е позовал на интервюто, проведено с лицето в ДАБ, от което става ясно, че молителката е напуснала родината си Венецуела легално през 2018 г., емигрирайки в Перу, за да работи, тъй като майка й е изгубила крака си след пътнотранспортно произшествие. В Перу се е запознала със своя партньор – български гражданин, който през 2022 г. я е поканил в България да прекара тримесечна ваканция. Пристигнала е в страната ни с намерението да остане само за ваканцията и да се върне в Перу, където е имала работа като медицинска сестра. Заявителката не е направила релевантни твърдения, указващи на преследване по смисъла на чл. 8, ал. 4 ЗУБ, нито сочи конкретни действия, попадащи в предметния обхват на чл. 8, ал. 5 ЗУБ. Единственият мотив за напускане на страната по произход е била нуждата от по-високи доходи, с които да помага на майка си. При данните по делото законосъобразен е изводът, че липсват действия от страна на властите или другите, визирани в чл. 8, ал. 3 ЗУБ субекти, от които да се направи извод за преследване или дискриминация по отношение на чуждия гражданин. Въз основа на събраните писмени доказателства и в резултат на подробния им анализ, първоинстанционният съд е формирал вярно заключение, че не са налице изчерпателно изброените в чл. 8, ал. 1 ЗУБ фактически основания за предоставяне статут на бежанец на В. П.. Желанието за по-добър живот, работа, по-високи доходи или преодоляване на икономически затруднения е разбираемо от човешка гледна точка, но не представлява основание за предоставяне на статут на бежанец. Международната закрила по ЗУБ не е предназначена да обезпечава избор на по-благоприятна държава за пребиваване, трудова реализация или социална среда, а да защитава лица, които са изложени на преследване или реална опасност от тежки посегателства. Такива обстоятелства в случая не са доказани. Обосновани са и изводите на първоинстанционния съд за това, че не са налице и материалноправните предпоставки за уважаване молбата на В. П. за предоставяне на хуманитарен статут по чл. 9, ал. 1 от ЗУБ. Правилно съдът, предвид данните, съдържащи се в интервюто на молителката, е приел, че липсват доказателства същата да е била изложена на реална опасност от тежки посегателства като смъртно наказание или екзекуция, изтезание или нечовешко и унизително отнасяне по смисъла на чл. 9, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ЗУБ или пък на тежки заплахи срещу живота или личността на цивилно лице поради безогледно насилие в случай на въоръжен международен или вътрешен конфликт по смисъла на чл. 9, ал. 1, т. 3 от ЗУБ. Разпоредбата на чл. 9, ал. 1 ЗУБ транспонира съдържанието на чл. 15 от Директива 2011/95/ЕС на ЕП и на Съвета от 13 декември 2011 г. С изключение на позоваването на държавата на произход на молителя, член 15, буква б) от Директива 2011/95 съответства по същество на член 3 от ЕКПЧ, който е част от общите принципи на правото на Съюза и се съдържа като самостоятелен принцип в член 19, параграф 2 от Хартата на ЕС. Съгласно установената съдебна практика на Съда на ЕС, съдебната практика на Европейския съд по правата на човека относно тълкуването на ЕКПЧ следва да се взема предвид при тълкуването на обхвата на член 15, буква б) в общностния правов ред. Съдебната практика дава насоки относно тълкуването на термините „изтезания“ и „нечовешко или унизително отношение или наказание“. Предвид гореизложеното, когато се преценява необходимостта от предоставяне на субсидиарна закрила следва да се изхожда от това налице ли са субекти на тежки посегателства, които биха могли да причинят съответното отношение, наказание или изтезание в страната на произход по отношение на конкретния кандидат за закрила. Текстът на чл. 3 ЕКПЧ е относим при преценката на наличието на основания за забрана за връщане. В конкретния случай жалбоподателката не навежда фактически твърдения, от които да се направи извод за наличие на реална опасност за него от смъртно наказание или екзекуция или изтезание, нечовешко или унизително отнасяне или наказание в страната на произход. Правилно съдът е приел, че не са налице основания за предоставяне на чужденеца и на хуманитарен статут на основание чл. 9, ал. 1, т. 3 от ЗУБ. Съгласно Решение на съда на ЕС / голям състав / от 17 февруари 2009 г. по дело С-465/07 съществуването на тежки и лични заплахи срещу живота или личността на молителя за субсидиарна закрила не е подчинено на условието последният да представи доказателство, че той представлява специфична цел поради присъщи на неговото лично положение елементи. Значението на понятието „въоръжен вътрешен конфликт“ е пояснено в цитираното по-горе решение на СЕС по дело С-465/07 и доразвито /доразширено относно субектите, участващи в този конфликт/ в Решение на СЕС от 30 януари 2014 г. по дело C-285/12. Съгласно т. 35 от последното цитирано решение на СЕС разпоредбата на член 15, буква в) от Директивата следва да се тълкува в смисъл, че съществуването на въоръжен вътрешен конфликт трябва да бъде признато, когато редовните въоръжени сили на дадена държава се сблъскват с една или повече въоръжени групи или когато се сблъскват две или повече въоръжени групи, без да е необходимо този конфликт да може да бъде квалифициран като „въоръжен конфликт, който няма международен характер“ по смисъла на международното хуманитарно право и без интензитетът на въоръжените сблъсъци, равнището на организираност на наличните въоръжени сили или продължителността на конфликта да бъдат предмет на преценка, отделна от тази за степента на насилие, съществуващо на въпросната територия. Горното разрешение следва да се тълкува във взаимовръзка с втория абзац от Решението на СЕС от 17 февруари 2009 г. по дело С-465/07, съгласно който съществуването на тежки и лични заплахи срещу живота или личността на молителя за субсидиарна закрила може по изключение да се счита за установено, когато степента на характеризиращото протичащия въоръжен конфликт /бил той международен или вътрешен /безогледно насилие, преценявана от компетентните национални власти или от юрисдикциите на държава - членка, пред които се обжалва решение за отхвърляне на такава молба, достига толкова високо ниво, че съществуват сериозни и потвърдени основания да се смята, че цивилно лице, върнато в съответната страна или евентуално в съответния регион, поради самия факт на присъствието си на тяхната територия се излага на реална опасност да претърпи посочените заплахи. Всичко гореизложено налага извода, че съществуването на въоръжен конфликт е необходимо, но не достатъчно условие за привеждане в действие на разпоредбата чл. 15, б. в) от Директива 2011/95, съответно – за приложение на чл. 9, ал. 1, т. 3 от ЗУБ. Освен евентуалното наличие на вътрешен въоръжен конфликт, е необходимо да са достигнати толкова високи нива на безогледно насилие в резултат на този въоръжен конфликт, че самото връщане на чужденеца в територията на конфликта в качеството му цивилно лице да съставлява реална опасност за живота или личността му. В компетентност на административния орган и/или съда е предоставена преценката както за степента на безогледно насилие в резултат на въоръжения конфликт, на база последните актуални данни за обществено-политическата обстановка в държавата по произход, така и преценката за наличието на реални и потвърдени основания да се смята, че са налице тежки заплахи срещу живота или личността на върнатото там цивилно лице. В конкретния случай не е налице кумулативното наличие на всички, изброени по-горе предпоставки за предоставяне на чужденеца на хуманитарен статут на основание чл. 9, ал. 1, т. 3 от ЗУБ. Въз основа на последните данни за обстановката в Боливарска република Венецуела, включително представена от административния орган в касационната инстанция справка № МД-02-48 от 11.02.2026 г. и Световен доклад за 2025 г. за Венецуела на Европейската комисия по правата на човека, става ясно, че макар Венецуела да изпитва проблеми с утвърждаване върховенството на закона и налагане на демократични порядки, страната не е в състояние на въоръжен конфликт и безогледно насилие в степен да е налице реална опасност от тежки посегателства върху правата и сигурността на цивилни лица, а икономическата ситуация, както и сигурността в страната, не се влошава, поради което връщането на кандидата за международна закрила в страната по произход не би било свързано с неблагоприятни последици. Обосновано съдът е приел, че не може да се направи извод, че е налице основание за предоставяне на хуманитарен статут по чл. 9, ал. 1, т. 3 ЗУБ. Противно на изложените в касационната жалба твърдения, по делото не са налице и основанията за прилагане на принципа „non refoulement“ (забрана за връщане). Посоченият принцип е установен от чл. 33 от Конвенцията за статута на бежанците и е възприет и в действащия в Република България Закон за убежището и бежанците (чл. 4, ал. 3). Въз основа на представените в хода на производството доказателства за обстановката в страната е извършено изследване дали този принцип е нарушен, като предвид направените от административния орган изводи, че чуждият гражданин не е бил принуден да напусне страната си на произход поради наличието на заплахи за него по смисъла на чл. 8 и чл. 9 ЗУБ, основани на преценката по представената справка за ситуацията в Боливарска република Венецуела, обосновано е прието, че ако молителката се завърне в родината си няма да са застрашени нейният живот и здраве, нито ще се наруши принципът „non-refoulеment“ - извод, който напълно се споделя и от настоящия касационен състав. Преценката за предоставяне на исканата международна закрила съдът и изследвал и в контекста на цялостното поведение на чужденеца, от което в процесния случай не произтича извод за лице, нуждаещо се от търсената закрила, а за икономически мигрант по смисъла на глава II, § 62 от Наръчника по процедури и критерии за определяне на статут на бежанец, издаден от службата на Върховния комисар на Организацията на обединените нации. Предвид изложеното и при липса на релевираните с касационната жалба отменителни основания, първоинстанционното решение следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, състав на Шесто отделение